Мис Безсърдечна

4. „Прада“ прави ли усмирителни ризи?

Когато ароматът на прясно опечени френски кифлички достигна втория етаж, Хана Мерин лежеше на леглото си, наслаждавайки се на последните няколко минути преди ставането, за да се подготви за училище. По телевизора вървеше МТВ2, миниатюрният й доберман Дот дремеше на пресекулки, проснат по гръб в кучешкото си легълце, а Хана тъкмо беше лакирала ноктите си с розов лак на „Диор“. Сега разговаряше по телефона с новото си гадже Майк Монтгомъри.

— Благодаря отново за нещата на „Аведа“. — Тя погледна към новите продукти, подредени върху нощното й шкафче. Предишния ден, когато Хана напускаше болницата, Майк й подари луксозно опакована кутия, която съдържаше охлаждаща маска за очи, краставично ментов балсам за тяло и ръчен масажор. Хана вече ги беше използвала, отчаяно търсейки панацея, която би премахнала огъня — и странната поява на Али — от съзнанието й. Лекарите бяха заявили, че това е халюцинация вследствие погълнатия дим, но всичко й се струваше толкова реално.

До известна степен Хана беше съкрушена, че не беше. След всичките тези години продължаваше да я изпълва изгарящото желание Али да види със собствените си очи колко се е променила Хана. Последния път тя беше едно тромаво грозно патенце — определено най-неугледната от групата — и Али винаги си правеше шеги с теглото, къдравата коса и грозната й кожа. Сигурно никога не беше предполагала, че Хана ще се трансформира в слаб, прелестен, популярен лебед. Понякога Хана се чудеше дали одобрението на Али не е единственият начин да се убеди, че трансформацията й е завършена напълно. Разбира се, това нямаше как да стане.

— За мен беше удоволствие — отвърна Майк, откъсвайки Хана от мислите й. — Но да те предупредя — изпратих няколко наистина пикантни имейла на някои от журналистите, които висяха пред спешното. Просто за да отвлека вниманието им от пожара.

— Като какви например? — попита Хана, инстинктивно заставайки нащрек. По гласа му съдеше, че е замислил нещо.

— „Хана Мерин преговаря с МТВ за участие в риалити шоу — изрецитира Майк. — Сделката е за милиони долари“.

— Страхотно. — Хана си отдъхна и започна да маха с ръце, за да може ноктите й да изсъхнат.

— Написах нещо и за мен. „Майк Монтгомъри отказва среща с хърватски топмодел“.

— Отказал си среща? — Хана се засмя кокетно. — Това въобще не ми звучи като онзи Майк Монтгомъри, когото аз познавам.

— Че на кого му трябва хърватски топмодел, когато има Хана Мерин? — отвърна Майк.

Хана се разсмя, поласкана. Ако няколко седмици по-рано някой й беше казал, че ще излиза с Майк Монтгомъри, тя щеше да си глътне пастата за зъби от изненада; беше започнала да го сваля само защото бъдещата й доведена сестра Кейт го искаше. Но по някое време беше започнала да го харесва. Със своите леденосини очи, розови устни, които плачеха за целувки и нецензурното си чувство за хумор той се беше превърнал в нещо много повече от суетния по-малък брат на Ариа Монтгомъри.

Тя стана, отиде до гардероба си и погали късчето от Алиното знаме за „Капсулата на времето“, което беше отмъкнала от болницата, докато Ариа не гледаше. Не чувстваше никакви угризения за това — все пак знаменцето не беше собственост на Ариа.

— Разбрах, че получавате съобщения от някакъв нов А. — обади се Майк. Гласът му внезапно стана сериозен.

— Аз не съм получавала нищо — призна си Хана. Откакто си беше взела новия айфон и си беше сменила номера, А. я беше оставил на мира. Това си беше абсолютно облекчение след изпълненията на стария А., който се беше оказал бившата най-добра приятелка на Хана, Мона Вандерваал — нещо, за което тя полагаше всички усилия да не се сеща. — Да се надяваме, че ще продължи така.

— Добре. Но ако има нещо, което мога да направя, кажи ми — настоя Майк. — Да сритам нечий задник, например.

— О! — Хана се изчерви от удоволствие. Досега нито едно от гаджетата й не беше предлагало да защити честта й. Тя му прати целувка по телефона, обеща да се видят следобед за кафе в „Стийм“, кафенето на „Роузууд дей“ и затвори. После тръгна да слиза към кухнята за закуска, разресвайки дългата си кестенява коса. В кухнята миришеше на ментов чай и пресни плодове. Бъдещата й мащеха Изабел и Кейт вече седяха на масата и закусваха пъпеш със сирене. Хана не можеше да се сети за по-отвратителна комбинация.

Когато двете я зърнаха на вратата, веднага скочиха на крака.

— Как се чувстваш? — извикаха те в един глас.

— Добре — отвърна сухо Хана и продължи да реши косата си. Изабел, естествено, примижа — тя страдаше от микробофобия и въобще не обичаше някой да се занимава с косата си в близост до храна.

Хана се отпусна на единия свободен стол и протегна ръка към каната с кафе. Кейт и Изабел също седнаха и настъпи дълга, многозначителна пауза, сякаш с пристигането си Хана беше прекъснала разговора им. Най-вероятно я бяха обсъждали. Нямаше да им се размине, помисли си тя.

Бащата на Хана ходеше с Изабел отдавна — дори Али се беше запознала с тях няколко месеца, преди да изчезне, — но те се преместиха да живеят в Роузууд едва след като майката на Хана прие работа в Сингапур, а баща й си намери работа във Филаделфия. Достатъчно лошо беше, че той реши да се ожени за вманиачената на тема изкуствен тен медицинска сестра, която на всичкото отгоре се казваше Изабел — какво падение след великолепната й преуспяла майка — ами на всичкото отгоре й беше натресъл високата, слаба доведена сестра, която беше на нейната възраст. През двете седмици, откакто Кейт се беше нанесла, Хана трябваше да се примирява с ежедневните й припявания на песните от „Американски идол“ под душа, с гадно миришещия на сурови яйца балсам за коса, за който Кейт твърдеше, че добавя блясък към косата й, и безкрайните хвалби, с които баща й обсипваше Кейт, сякаш тя беше истинската му дъщеря. На всичкото отгоре Кейт беше спечелила съревнованието с Хана за влияние над новите им приятелки Наоми Циглър и Райли Улфи и беше казала на Майк, че Хана го е поканила на среща заради облог. Но пък на един купон няколко седмици по-рано Хана беше изтърсила, че Кейт има херпес, така че двете може би бяха вече квит.

— Пъпеш? — попита мило Кейт, побутвайки с дразнещо слабите си ръце чинията към Хана.

— Не? — благодаря — отвърна Хана със същия захаросан глас. Като че ли след партито в „Радли“ те се намираха в примирие — Кейт дори се усмихваше, когато Хана и Майк се събраха, — но Хана не искаше да насилва нещата.

В този миг Кейт ахна.

— Опа — прошепна тя и побърза да придърпа сутрешния брой на „Филаделфия сентинел“ към себе си. Опита се да го сгъне преди Хана да прочете заглавията на предната страница, но беше твърде късно. Там имаше голяма снимка на Хана, Спенсър, Емили и Ариа, застанали на фона на горящата гора. Още колко лъжи можем да понесем?, пишеше над една от колонките. Според четирите най-добри приятелки, Алисън Дилорентис се е върнала от отвъдното.

— Съжалявам, Хана. — Кейт покри материала с чинията си със сирене.

— Няма проблем — сопна й се Хана, като се опитваше да преглътне раздразнението си. Какво им ставаше на тия репортери? Няма ли по-важни неща, с които да се занимават? Освен това, ало-о-о, това е било просто халюцинация, породена от вдишания пушек!

Кейт отхапа изискано от пъпеша.

— Искам да ти помогна, Хан. Ако трябва да застана до теб пред камера или нещо такова, за да те защитя — с удоволствие ще го направя.

— Благодаря — отвърна саркастично Хана. Кейт си умираше да бъде център на вниманието. В този момент забеляза снимка на Уайлдън на видимата част от страницата на вестника. Полицейското управление на Роузууд — пишеше в текста под снимката. Наистина ли правят всичко, което могат?

Това вече наистина си заслужаваше да бъде прочетено. Уайлдън може и да не беше убил Али, но през последните няколко седмици определено се държеше странно. Както онзи път, когато беше предложил да закара Хана у тях и шофираше с много над разрешената скорост в насрещното платно, при приближаваща се кола. Или как беше настоял да спрат да говорят, че Али е жива… В противен случай… Наистина ли Уайлдън се опитваше да ги защити или имаше свои причини да ги накара да си мълчат за Али? И щом Уайлдън беше невинен, кой, по дяволите, беше запалил пожара… и защо?

— Хана. Добре. Станала си.

Хана се обърна. На вратата стоеше баща й, облечен в закопчана до врата риза и раирани панталони. Косата му беше все още влажна от душа.

— Може ли да поговорим за момент? — попита той, наливайки си чаша кафе.

Хана остави чашата си на масата. Ние?

Господин Мерин се приближи до масата и дръпна последния стол. Той изскърца по плочките.

— Преди няколко дни получих имейл от д-р Аткинсън. — Той не сваляше поглед от дъщеря си, сякаш очакваше от нея да се досети за какво става въпрос.

— Кой е той? — попита най-накрая тя.

— Училищният психолог — обади се Изабел с тона на всезнайка. — Много е мил. Кейт се срещна с него, докато се запознаваше с училището. Той настоява учениците да го наричат Дейв.

Хана потисна желанието си да изсумти. Какво, да не би прилежната Кейт да се е подмазала на целия училищен персонал?

— Д-р Аткинсън те е наблюдавал в училище — продължи баща й. — Той е много загрижен за теб, Хана. Смята, че в резултат на смъртта на Алисън и катастрофата, си развила посттравматично стресово разстройство.

Хана изпи остатъка от кафето в чашата си.

— От това не се ли разболяват войниците?

Господин Мерин завъртя платинения пръстен, който носеше на дясната си ръка. Беше подарък от Изабел и след като се оженеха, той щеше да го прехвърли на лявата си ръка. Гадост.

— Очевидно може да се случи на всеки, който е преживял нещо наистина ужасно — обясни той. — Обикновено хората се обливат в студена пот, получават сърцебиене, такива неща. Освен това преживяват случилото се многократно.

Хана проследи с поглед шарките по кухненската маса. Добре де, тя беше изпитала подобни симптоми, обикновено преживяваше момента, в който Мона я беше блъснала с джипа си. Но пък нали всеки би откачил, ако нещо такова му се случи.

— Чувствам се страхотно — изчурулика тя.

— Първоначално въобще не обърнах внимание на писмото — продължи господин Мерин, игнорирайки думите й, — но вчера поговорих с болничния психиатър, след като те изписаха. Потта и сърцебиенето не са единствените симптоми на посттравматичния стрес. Той може да се прояви по много други начини. Като например проблеми в храненето.

— Нямам проблеми с храненето — сопна му се ужасената Хана. — Нали ме виждате, че си хапвам!

Изабел се прокашля и погледна към Кейт. Тя нави кичур от кестенявата си коса на показалеца си.

— Само че, Хана… — Кейт вдигна към нея огромните си сини очи. — Нали ми каза, че имаш.

Ченето на Хана увисна от изненада.

— Казала си им? — Няколко седмици по-рано, в момент на безразсъдство, Хана беше признала на Кейт, че е имала проблем с повръщането на храната.

— Мислех, че е за твое добро — прошепна Кейт. — Кълна се.

— Психиатърът подчерта, че лъжите също са симптом — продължи господин Мерин. — Първо казваш на всички, че си видяла тялото на Иън Томас в гората, а сега с приятелките ти твърдите, че сте видели Алисън. Това ме наведе на мисълта за всички лъжи, които си казвала на нас — как миналата есен се измъкна от вечерята, за да отидеш на онзи бал в училище, как си откраднала перкосепта от клиниката, кражбите от „Тифани“, катастрофата с колата на приятеля ти, дори когато разказа на целия клас, че Кейт има… — Той млъкна; очевидно не желаеше да произнася на глас думата херпес. — Д-р Аткинсън смята, че може би е най-добре да си вземеш няколко седмици почивка от цялата тази лудост да отидеш някъде, където ще си починеш и ще се съсредоточиш върху проблемите си.

Лицето на Хана грейна.

— Като например Хаваите ли?

Баща й прехапа устни.

— Не… Като някоя клиника.

— Какво? — Хана тресна чашата си върху масата. Кафето плисна навън и я опари по показалеца.

Господин Мерин бръкна в джоба си и извади една брошура. Две русокоси момичета се разхождаха по тревиста алея, а слънцето надничаше иззад дърветата. И двете имаха ужасни прически и дебели прасци. „Убежището в Адисън-Стивънс“, пишеше на брошурата със заоблени букви.

— Това е най-добрата клиника в страната — каза баща й. — Лекуват всякакви неща — проблеми с ученето, хранителни разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, депресии. И не е много далеч оттук, точно до границата с Делауеър. Има цяло отделение за млади пациенти като теб.

Хана впери безизразен поглед във венеца от сухи цветя, който Изабел беше закачила веднага, щом се нанесе в къщата, на мястото на далеч по-приемливия стенен часовник от неръждаема стомана на майка й.

— Аз нямам никакви проблеми — извика тя. — Няма нужда да ходя в психиатрична клиника.

— Това не е психиатрична клиника — изчурулика Изабел. — Приеми го като един вид… спа салон. Хората го наричат „Ранчото Каньон в Делауеър“.

Хана изпита силно желание да извие мършавия, покрит с изкуствен тен врат на Изабел. Тя не беше ли чувала за евфемизми? Хората наричаха мърлявия, разнебитен комплекс с апартаменти в покрайнините на Роузууд „Берлиц-Карлтън“, но никой не го приемаше буквално.

— Може би сега е подходящият момент да се махнеш от Роузууд — усмихна се престорено Кейт със същия тон на многознайка. — Особено от репортерите.

Бащата на Хана кимна.

— Вчера трябваше да прогоня един от двора — опитваше се да използва телескопични лещи, за да те снима в спалнята ти, Хана.

— А снощи някой се обади тук с въпроса дали си съгласна да направиш изявление за „Нанси Грейс“ — добави Изабел.

— Става все по-лошо — заключи господин Мерин.

— Не се тревожи — обади се Кейт, отхапвайки ново парче пъпеш. — Наоми, Райли и аз ще си бъдем тук, когато се върнеш.

— Но… — започна Хана, ала гласът й секна. Как може баща й да повярва на тия глупости? Вярно, че беше излъгала няколко пъти. Но винаги беше имала основателна причина за това — беше се измъкнала от вечерята с тях, защото А. я беше предупредил, че вече бившето й гадже Шон Ейкърд е на училищния бал с друго момиче. Беше казала на всички, че Кейт има херпес, защото беше сигурна, че Кейт ще се раздрънка за проблемите й с повръщането. На кого му пука? Това не означаваше, че има посттравматичен стрес.

Тя ставаше свидетел на поредното доказателство за отдалечаването на баща й от нея. Докато родителите й бяха все още женени, двамата с баща й бяха като две бобчета в шушулка, но след появата на Изабел и Кейт Хана изведнъж се оказа излишна. Защо сега баща й я мразеше толкова много?

В този миг пулсът й се ускори. Но разбира се! А. най-после се беше добрал до нея. Тя стана от масата, бутайки керамичната каничка с ментов чай, която стоеше до чинията й.

— Това писмо не е от д-р Аткинсън. Някой друг го е написал, за да ме нарани.

Изабел протегна ръце върху масата.

— Кой би могъл да го направи?

Хана преглътна тежко.

— А.

Кейт покри устата си с длан. Бащата на Хана остави чашата си на масата.

— Хана — произнесе бавно той, сякаш говореше на дете от детската градина. — Мона беше А. И тя умря, забрави ли?

— Не — възрази Хана. — Появи се нов А.

Кейт, Изабел и бащата на Хана се спогледаха нервно, сякаш Хана беше някакво непредсказуемо животно, което имаше нужда от инжекция с приспивателно в задника.

— Скъпа… — каза господин Мерин. — Наистина говориш безсмислици.

— Точно това иска А.! — извика Хана. — Защо не ми вярвате?

Изведнъж усети как главата й се замайва. Краката й се подкосиха и в ушите й се появи слабо жужене. Стените се сближиха и ароматът на мента накара стомаха й да се преобърне. След миг Хана се озова на тъмния паркинг на „Роузууд дей“. Джипът на Мона се приближаваше, лъчите на фаровете му се забиваха злобно в нея. Гърлото й пресъхна. Тя забеляза лицето на Мона зад волана; устните й бяха разтегнати в диаболична усмивка.

Хана покри лицето си с ръце и се подготви за сблъсъка. Чу някой да пищи. Само след секунди осъзна, че това е нейният глас.

Всичко премина тъй бързо, както започна. Когато отвори очи, тя осъзна, че лежи на пода, притиснала ръце към гърдите си. Лицето й беше горещо и мокро. Кейт, Изабел и бащата на Хана се бяха навели около нея, сбърчили загрижено вежди. Миниатюрният доберман на Хана, Дот, усърдно ближеше голите й глезени.

Баща й я хвана за ръцете, помогна й да се изправи и да седне на стола.

— Настина смятам, че ще е за твое добро — каза нежно той. Хана искаше да възрази, но знаеше, че няма смисъл.

Тя облегна чело на масата, объркана и трепереща. Всички звуци около нея се изостриха и отекнаха в ушите й. Хладилникът жужеше леко. По хълма избръмча камионът за събиране на отпадъците. Изведнъж, под всичко това, тя долови още нещо.

Усети как я побиват тръпки. Може и да беше луда, но беше готова да се закълне, че чува… смях. Сякаш някой се кискаше ликуващо, доволен, че нещата се развиват точно по план.