Мис Безсърдечна

7. Завръщането на един стар приятел

След биенето на последния звънец Спенсър се повлече с облекчение към гардеробчето си. Ръцете и краката я боляха. Главата й сякаш тежеше сто тона. Тя посрещна с облекчение края на този учебен ден. Техните й бяха казали да си вземе няколко дни почивка от училище, за да се възстанови след пожара, но Спенсър искаше да се върне колкото се може по-бързо. Беше решила на всяка цена да завърши с пълно шест. Току-виж през пролетта „Роузууд дей“ решат да й свалят наказанието и да й позволят да запази мястото си в отбора по лакрос — тя се нуждаеше от това за кандидатстването в университета. Все още имаше време да се запише в лятната програма на Айви лигата, освен това можеше да се включи в „Хабитат за човечеството“, за да попълни културната си програма.

Докато прибираше учебниците в шкафчето си, тя усети как някой леко я подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя Андрю Кембъл, който стоеше там с ръце в джобовете, прибрал русолявата си коса зад ушите.

— Здрасти — каза той.

— 3-здрасти — заекна Спенсър. Двамата бяха започнали да излизат няколко седмици по-рано, но Спенсър не беше говорила с него откакто му каза, че ще се мести в Ню Йорк, за да бъде с Оливия. Андрю се беше опитал да я предупреди за нея, но Спенсър не го послуша. Всъщност май дори го обиди. Оттогава той я избягваше в училище — което беше много трудно, защото двамата посещаваха едни и същи предмети.

— Добре ли си? — попита той.

— Така мисля — отвърна смутено тя.

Андрю започна да си играе със значката „Андрю президент“, която беше закачена на чантата му. Тя беше останала от кампанията за президент на класа от предишния срок, в която той беше победил Спенсър.

— Дойдох в болницата, докато още беше в безсъзнание — призна той. — Поговорих с родителите ти, но… — Той сведе поглед към обувките си. — Не бях сигурен дали ще искаш да ме видиш.

— О! — Сърцето на Спенсър подскочи. — Аз… Щях да поискам да те видя. Освен това… съжалявам. За… нали се сещаш.

Андрю кимна и Спенсър се зачуди дали е разбрал за случилото се с Оливия.

— Може ли по-късно да ти се обадя? — попита той.

— Разбира се — отвърна Спенсър, изпълнена с въодушевление. Андрю вдигна ръка и леко й махна за довиждане. Тя го проследи с поглед как се отдалечава по коридора, заобикаляйки група момичета от оркестъра, които носеха куфари с цигулки и виолончела. Днес за втори път за малко не се разплака от големия стрес, изморена от втренчените погледи на учениците, които я зяпаха така, сякаш беше дошла на училище само по прашки. Най-накрая днес се беше случило нещо хубаво.

Алеята пред сградата беше пълна с жълти автобуси, един регулировчик с яркооранжев потник и, разбира се, вездесъщите новинарски бусове. Един оператор на СиЕнЕн забеляза Спенсър и смушка репортера.

— Госпожице Хейстингс? — втурнаха се двамата към нея. — Какво мислите за хората, които се съмняват, че снощи сте видели Алисън Дилорентис? Наистина ли я видяхте?

Спенсър стисна зъби. Проклета да е Емили, че се беше раздрънкала за това.

— Не — отвърна тя, вперила поглед в обектива. — Не сме я видели. Това е недоразумение.

— Значи сте излъгали? — Репортерите буквално тикаха микрофоните в устата й. Група ученици се беше спряла точно зад Спенсър. Две деца махаха на камерите, но повечето я зяпаха с любопитство. Едно момче я снима с телефона си. Дори учителят й по икономика, господин Макадам, се спря във фоайето и се втренчи в нея през големите панорамни прозорци.

— Когато мозъкът е лишен от кислород, въображението е склонно да ражда най-различни неща — каза Спенсър, спомняйки си думите на лекаря от спешно отделение. — Това е същият феномен, който се случва на хората преди смъртта им. — След това протегна ръка, закривайки обектива. — Край на въпросите.

— Спенсър! — чу се познат глас. Тя се обърна. Сестра й Мелиса седеше в сребристия джип мерцедес, паркиран на едно от местата за гости и й махаше с ръка. — Хайде, идвай!

Спасена. Спенсър се шмугна между репортерите и изтича покрай автобусите. Когато се качи в джипа, Мелиса й се усмихна, сякаш беше нещо напълно нормално да идва да я взема от училище.

— Защо си тук? — попита Спенсър. Не беше виждала сестра си от цяла седмица, откакто тя тихомълком се изнесе от къщата след погребението на баба им. Точно по това време Спенсър започна да си говори с Иън Томас в месинджъра. Предишната вечер го беше потърсила с надеждата да поговорят за пожара, но той не беше онлайн. Спенсър подозираше, че според Мелиса Иън също е невинен — след като го бяха арестували и хвърлили в затвора, Мелиса настоя, че той не заслужава доживотна присъда. Дори призна, че е разговаряла с него по телефона, докато е бил в затвора. Предишната седмица сестра й си беше събрала багажа толкова бързо, че Спенсър я заподозря, че иска да се махне от Роузууд по същите причини като Иън — защото знаеше твърде много за онова, което наистина се беше случило с Али.

Мелиса запали двигателя. Радиото гръмна и тя побърза да го спре.

— Върнах се, защото чух за срещата ти със смъртта. Много ясно. Освен това исках да видя какви поражения е направил огънят. Ужасно е, нали? Гората… мелницата… дори хамбарът. Почти всичките ми неща са изгорели.

Спенсър наведе глава. Докато учеше в гимназията, Мелиса беше живяла в хамбара. Беше събрала там тонове учебници, дневници, спомени и дрехи.

— Мама ми каза и за теб. — Мелиса даде на заден ход, като едва не блъсна оператора на СиЕнЕн, който снимаше пред училището. — За… сурогатната майка. Как се чувстваш?

Спенсър сви рамене.

— Първоначално бях в шок. Но по-добре е да знам.

— Да, така е. — Те минаха покрай сградата по журналистика и учителския паркинг. Той беше пълен с коли, които бяха далеч по-стари и евтини от онези на ученическия. — Ще ми се да не й беше казвала, че аз съм ти подхвърлила идеята за осиновяването. Мама много ми се развика за това. Беше безмилостна.

Спенсър усети прилив на гняв. Горката ти, искаше й се да извика. Сякаш това можеше да се сравни с всичко, преживяно от нея.

На светофара спряха зад един джип, пълен с широкоплещести момчета с бейзболни шапки. Спенсър се обърна и изгледа сестра си. Кожата на Мелиса беше пепелява и изморена, на челото й имаше пъпка, а жилите на врата й бяха изпъкнали, сякаш стискаше зъби с всичка сила. Предишната седмица Спенсър беше забелязала някой, който подозрително приличаше на сестра й, да рови земята в гората зад къщата им, недалеч от мястото, където бяха намерили тялото на Иън. Точно преди да избухне пожарът, Ариа беше открила пръстена на Иън в гората — това ли беше търсила Мелиса? Но преди да успее да я попита, мобилният й телефон изпиука. Тя отвори чантата си и го извади. Утре си вземи почивен ден, гласеше есемесът. Ще отидем на спа. Аз черпя. Мама.

— Опа. — Спенсър натисна бутона за отговор и написа:

Мелиса се ухили.

— Сега да не се опитва да купи любовта ти?

— Не — тросна й се Спенсър. — Няма такова нещо.

Светофарът светна зелено и Мелиса даде газ.

— Май си разменихме ролите — каза тя безгрижно, докато вземаше остро завоя. — Вече ти си любимката на мама, а аз съм низвергнатата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Спенсър, опитвайки се да пренебрегне факта, че Мелиса я беше определила като низвергната. — Вие двете не се ли разбирате?

Мелиса стисна зъби и челюстите й изпукаха.

— Забрави.

Спенсър се зачуди дали просто да не изостави темата — Мелиса винаги обичаше да преувеличава. Но любопитството й взе връх.

— Какво е станало?

Те профучаха край „Уауа“, „Сладкиши Фера“ и роузуудския исторически музей, край поредица от стари сгради, които бяха превърнати в магазини за бонбони, спа салони и офиси на агенти за недвижими имоти, Мелиса въздъхна тежко.

— Преди да арестуват Иън, Уайлдън дойде у дома и започна да ни разпитва за нощта, в която изчезна Али. Попита ни дали сме били заедно през цялото време и дали сме забелязали нещо странно.

— Така ли? — Спенсър така и не призна на Мелиса, че тогава ги беше шпионирала от стълбите, защото се страхуваше, че сестра й ще разкаже за скарването с Али пред хамбара точно преди приятелката й да изчезне. Години наред Спенсър подсъзнателно беше потискала този спомен, но след това се изпусна пред Мелиса. Дори спомена, че Али беше признала за тайната си връзка с Иън и беше подразнила Спенсър за това, че също си пада по него. Спенсър я беше блъснала от яд, Али се беше подхлъзнала и си беше ударила главата в един камък. За щастие не пострада — докато няколко минути по-късно някой не я блъсна в ямата в задния й двор.

— Казах на Уайлдън, че не сме видели нищо странно и че сме били заедно през цялото време — продължи Мелиса. Спенсър кимна. — Но след това мама ме попита дали щях да кажа същото, ако Иън не беше в стаята с мен. Отвърнах, че съм казала истината. Но след като тя продължи да ме притиска, аз се поддадох и си признах, че сме пили. Мама ми се нахвърли: „Трябва много, много да внимаваш какво казваш на полицията — не спираше да повтаря тя. — Единствено истината има значение“. Не спря да ме пече на шиш, докато накрая самата аз вече не бях сигурна какво точно се беше случило. Може би наистина имаше няколко минути, след като се събудих, в които Иън не беше в стаята. Онази нощ доста се бях отрязала. Дори не бях сигурна дали самата аз съм била през цялото време в стаята или…

Тя рязко спря, клепачът на едното й око подскачаше нервно.

— Искам да кажа, че най-накрая се пречупих. Казах, че може би Иън е излизал… въпреки че не бях сигурна дали е така. Тогава тя реши, че трябва да го кажа на полицията. Обадихме се на Уайлдън и го накарахме да се върне, за да говори отново с мен. Това стана в деня, когато ти си спомни, че Иън е бил в двора ни, когато Али умря. Моите показания бяха просто последният пирон в ковчега.

Спенсър зяпна от изненада.

— Но това е проблемът — прошепна тя. — Вече не съм сигурна, че си спомням точно Иън в двора. Видях някого… но нямам представа дали е бил той.

Мелиса зави вляво и пое по Уивъртаун роуд, който беше по-тесен и заобиколен от ябълкови дървета и ниви.

— Тогава значи и двете сме грешали. А Иън плати цената.

Спенсър се облегна назад, мислейки за втория път, когато Уайлдън беше дошъл в къщата им. Предишната нощ бяха открили, че Мона Вандерваал е А. И тя едва не блъсна Спенсър от ръба на каменоломната. На следващата сутрин Мелиса седеше с виновен вид на дивана. Родителите й се бяха оттеглили в дъното на стаята, скръстили ръце на гърдите. По лицата им се четеше разочарование.

— Онзи ден бях съсипана — продължи Мелиса, сякаш четеше мислите на сестра си. Тя зави по тяхната улица и мина покрай полицейските автомобили и общинските камиони, които бяха спрели на завоя. От другата страна на улицата, пред дома на семейство Кавана, беше спряла камионетката на водопроводчика. По време на последното застудяване една от тръбите в къщата се беше пукнала. — Държах се така, сякаш наистина се срамувах, че съм премълчала тази информация — каза Мелиса. — Но всъщност бях разстроена, защото сякаш предавах Иън заради нещо, което не съм сигурна, че е извършил.

Значи затова Мелиса проявяваше такова съчувствие към Иън, докато той беше в затвора.

— Трябва да отидем в полицията — каза Спенсър. — Може да свалят обвиненията срещу него.

— Вече нищо не можем да направим. — Мелиса я погледна внимателно с ъгъла на окото си и на Спенсър изведнъж й се прииска да я попита дали поддържа връзка с Иън. Сигурно поддържаше, нали? Но в изражението на сестра й имаше нещо, което я възпря. Тя сви в алеята към дома им и подкара към гаража. Пръстите й продължиха да стискат здраво волана дори след като окончателно спряха.

— Защо мислиш, че мама нарочно те е накарала да кажеш, че Иън е виновен? — попита вместо това тя.

Мелиса се обърна назад, за да вземе дамската си чанта от задната седалка.

— Може би е усетила, че нещо в историята ми куца и просто се е опитвала да научи истината. Или пък… — На лицето й се изписа смущение.

— Какво? — притисна я Спенсър.

Мелиса сви рамене и натисна с палец логото на мерцедес в средата на волана.

— Кой знае? Може би просто се е почувствала виновна, защото не беше точно най-голямата почитателка на Али.

Спенсър присви очи, чувствайки се още пообъркана. Доколкото знаеше, майка й харесваше еднакво всичките й приятелки. Ако някой не харесваше Али, то това беше Мелиса. Али й беше откраднала Иън.

Мелиса се усмихна напрегнато на сестра си.

— Дори не знам защо повдигнах тази тема — каза тя ведро, потупвайки Спенсър по рамото. След което слезе от колата.

Спенсър я проследи безмълвно с поглед, докато сестра й заобиколи подредените градински инструменти на баща им и влезе в къщата. Чувстваше главата си като препълнен до пръсване куфар, чието съдържание е пълна каша. Всичко, което сестра й беше казала току-що, нямаше никакъв смисъл. Мелиса беше сбъркала за осиновяването на Спенсър, сигурно грешеше и за това.

Вътрешните светлини на колата угаснаха. Спенсър разкопча предпазния колан и слезе от купето. Гаражът миришеше на смесица от моторни масла и изпарения от пожара. В огледалото за обратно виждане на мерцедеса тя зърна за миг кичур тъмна коса от другата страна на улицата. Сякаш някой я гледаше оттам. Когато се обърна, не видя никого. Спенсър извади телефона си, готова да звънне на Емили или Хана, или Ариа и да им разкаже какво беше научила току-що от Мелиса. Но тогава видя известието на екрана.

Когато натисна бутона за четене, стомахът й се сви от ужасно предчувствие.