Наследнички

Единадесета глава

Удивително колко е лесно да се отървеш от цял един живот, мислеше си Атина. След онзи обилно полят с вино обяд само по женски, братовчедките им си бяха тръгнали за Уест Енд с такси, а тя бе помолила Юнона да полегне у тях. Просто се сгромоляса на един диван и се събуди едва към шест следобед с отвратителен вкус в устата, беше жадна и й се гадеше едновременно.

Юнона не прояви никакво съчувствие. Накара я да тръгне веднага за Оксфорд и да се залови за работа.

Атина изпи наведнъж две бутилки минерална вода, два аспирина и чаша силно кафе, след което се качи в колата си в малко по-нормално състояние. През цялото пътуване по магистралата мислеше за положението си. И се чувстваше страшно потисната.

Къщата на улица „Уолтън“. Продадена. Което означаваше край на Оксфорд. Слагаше кръст на последните три години. На цялото учене, на научните трудове, на библиотеките. На приятелите й в Клуба на академичните преподаватели, на враговете й в научните среди. И с какво можеше да се похвали от следването си? Докторска степен. Голяма работа. Атина не би казала, че не струва, но пък в Оксфорд имаше такива на всяка крачка.

Вбесяваше я лицемерието. Колко напредничави и свободолюбиви тези изказваха всички стари преподаватели след няколко изискани ястия и две чаши портвайн. О, всички бяха неимоверно либерални, отдадени на каузата на държавното образование, преработването на отпадъците, спасяването на природата и местното производство. Само че когато нещата станеха сериозни, назначаваха някоя и друга жена на отделни маловажни постове. Нищо не биваше да застрашава спокойствието на задругата на момчетата.

Губеше си времето. Блъскаше си главата в прекрасните каменни стени. Всички те виждаха само обвивката на една красива жена, а интелектът й нямаше никакво значение.

Атина пристигна късно. На постелката пред вратата й имаше куп брошури. Под прозорците й минаваха студенти, прибираха се подпийнали към домовете си. Обичаше живота тук. Щеше да й липсва.

Качи се по стълбите към банята в старинен стил, където напълни ваната, сложи любимите си соли „Радокс“ и се пъхна вътре. Реши да настрои часовника за ранно събуждане. Недвижимото имущество в Оксфорд беше много търсено и за жилището й щеше да се намери клиент, преди края на седмицата.

Но сърцето й се късаше. Имението „Бозуел“, а сега и домът й в Оксфорд — всичко се променяше, всичко познато и уютно се сгромолясваше в прахта.

Не знаеше дали някога пак ще живее на такова хубаво място.

Юнона очакваше Джак да се обади. Рано сутринта се бе свързала с брокер от „Найт Франк“, определиха цена и зачака да завалят оферти. Така и стана, разбира се — изисканите домове в централен Лондон бяха най-търсената стока на пазара. Юнона самоуверено вдигна цената с петдесет хиляди и остави брокерите да се занимават с наддаването между клиентите.

— Продайте я на този, който плати първи — отсече тя. — Ако я искат, нека я купят. Както си е. Нямам време за губене в огледи. Къщата е в идеално състояние.

Брокерите се опитаха да възразят, но тя бе категорична.

Две предложения с близо седемдесет и пет хиляди над исканата цена се появиха още преди края на седмицата.

Юнона тържествуваше.

Но Джак все още не се бе обадил. Тя подскачаше при всяко звънване на телефона, но все не беше той. Просто някоя приятелка или брокерите от агенцията.

Юнона обикаляше из къщата, питайки се какво се бе променило. Сега, когато Джак го нямаше наоколо да я ядосва, тя не спираше да мисли за него.

Всичко бе толкова различно, толкова ново, когато се срещнаха за първи път. Тъкмо бе навършила тридесет и седем и все още бе много красива, една от най-уважаваните дами в лондонското общество, седеше в частна ложа в Туикънъм за последния мач в Турнира на шестте нации, Англия срещу Франция. Не че даваше и пет пари за ръгби. Беше в една от корпоративните ложи с приятелката си Елиз Лоуъл, съпруга на богат американец, изпълнителен директор на голяма компания, и една от най-полезните й връзки; Елиз познаваше всички на Западния бряг — от Сан Франциско до Малибу. Съпругът й предлагаше заветните билети за мачовете на приятели и свои клиенти и Юнона бе дошла, облечена неофициално — вталена рокля на „Армани“ и красиво палто с широк колан.

Джак беше там. Със спортен панталон, купен от обикновен магазин, и чисто бяла риза. Беше се върнал от пътуване в Сардиния, където бе опитвал местните специалитети, имаше прекрасен тен и тъмни очила на главата си.

— Кой е този? — попита тихо Юнона.

Приятелката й се наклони към нея и отвърна с неодобрение.

— Не е важен, скъпа. Един от непрокопсаните приятели на Майкъл. От местния бар. Брокер от Сити. Готви през уикендите.

— Ммм — измърка Юнона.

Елиз не би разпознала привлекателния мъж дори и да стои под носа й; Майкъл бе нисък и с корем, а този мъж бе висок, мускулест, със сурова красота.

Когато се обърна, проклинайки, защото Англия бе отбелязала точка, той впери поглед право в нея.

— Извинете ме. Забравих, че тук присъстват и дами.

— Няма нищо — весело отвърна Юнона. — Лесно е да се прощава, когато твоят отбор печели.

Тогава той се усмихна така, че краката й се подкосиха; Юнона не бе свикнала да я гледат по този начин.

— Джак Дарлинг. Работя в „Морган Стенли“.

— Не вярвам, че наистина се казвате Джак Дарлинг — засмя се Юнона.

Той не откъсна погледа си от нея.

— Трябва да го правиш по-често. Цялото ти лице грейва, когато се усмихваш. Как се казваш, красавице?

И съвсем внезапно, главозамайващо, Юнона осъзна, че той действително я харесва заради самата нея, че Джак Дарлинг няма никаква представа коя е и каква е.

— Юнона — отговори тя, без да назове фамилното си име.

— Страховито име. — Той се усмихна широко. — Звучи предизвикателно.

Първата вечер, когато я покани на среща, Джак я заведе в „Гордън Рамзи“. С неговото ферари.

На втората им среща я покани в апартамента си, където сам сготви вечерята: на масата имаше восъчни свещи, снежнобяла покривка от ирландски лен, отлично вино и уханно ризото с ароматни трюфели и печурки. Смяха се и се шегуваха и Юнона се почувства комфортно с него, напълно отпусната, уверена, както никога дотогава. Дори и скъпите й родители, колкото и да се стараеха да го прикрият, бяха разочаровани от интелектуалните й заложби. Джак Дарлинг харесваше Юнона точно такава, каквато беше, не заради парите или името й. Когато посегна да докосне лицето й със загрубялата си длан, тя потръпна от допира му; той я караше да се смее, беше уникален.

А после, когато приключиха с кафето и ликьора и Джак посегна към нея, Юнона се отдръпна.

— Какво има? — попита той, а дъхът му пареше кожата й. — Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те харесвам.

— Тогава какво?

— Едва те познавам — отвърна Юнона, изплъзвайки се от прегръдката му, и в тялото й се разля приятна тръпка на власт. Грабна чантата си „Шанел“. — Ще трябва да почакаш още доста, Джак Дарлинг.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. — И Юнона си тръгна.

На третата среща той добави и цветя към свещите, но Юнона пак не се предаде. Джак успя да я целуне и усещането за жената в прегръдките му, която искаше да се отпусне, но не смееше, направо го накара да превърти.

Още на следващия ден се появи с пръстен.

След три седмици бяха женени. Юнона не искаше да чака дори и заради възможността да организира подобаваща сватба за обществото. Вместо това похарчи много пари. Омъжи се в „Света Етелдрида“, най-старата католическа църква в Лондон, като шаферка бе сестра й Атина, а сред свидетелите бяха нейните и неговите родители, по-малкият му брат и братовчедките й.

Животът бе хубав. Джак Дарлинг постепенно осъзна за кого се бе оженил. Често правеха страстен секс…

Бракът им бе истински тогава. Когато бе в прегръдките на Джак, когато се смееше с него, обляна в пот, или спореше яростно с него, Юнона се чувстваше истински жива.

След това спомените й бяха мъгляви. Как, по дяволите, се бе стигнало дотук? Как всичко се бе объркало толкова много?

Юнона върна лентата назад, сякаш се бе случило с някой друг: не правеха толкова често бурен секс, тя се бе върнала към светските си занимания, а Джак мразеше това; отначало се караха рядко, когато той не искаше да дойде на третата поредна вечеря през седмицата или искаше да сготви нещо само за двамата у дома, но Юнона предпочиташе да излязат. Тя беше сноб. Той постъпваше егоистично. Дори не беше съгласен тя да отива при чичо Клем за Коледа. Може би именно тогава бе започнало, мислеше си сега Юнона, вероятно точно тогава нещата бяха започнали да се пропукват.

Джак бе влязъл в спалнята и бе видял отворения куфар на леглото и пластовете фина опаковъчна хартия, в която домашната помощница щеше да загърне тоалетите й.

— Предполагам, че трябва да си взема подходящи костюми — каза той. — Чичо ти не е от хората, които харесват тениски и къси панталони, нали?

Юнона го изгледа неразбиращо.

— Какво имаш предвид?

Той махна с ръка към куфара.

— Трябва да си съберем багажа за Махе, нали?

— Ние ли… Не. — Тя си спомни как се бе изчервила, осъзнала заблудата на Джак. — Скъпи, ти не си поканен.

Той се засмя.

— Не съм поканен!

— Сериозно говоря — попитах чичо Клем, но той държи на традицията, обича да вижда само нас, момичетата. Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам. Ще се върна на двадесет и седми — опита се да го умилостиви тя. — Тогава можем да отскочим до Париж да отпразнуваме Коледа малко по-късно само двамата.

Джак зяпна от почуда.

— Сигурно се шегуваш, Юнона. Това е първата ни Коледа като семейство. Не можеш просто да отлетиш за тропиците без мен.

— Заради чичо Клем — безпомощно отвърна тя. — Той настоява. Ти не разбираш. Ако не направим каквото поиска, той ще спре издръжката. Искам да кажа, дори и родителите ни не са поканени. Винаги сме били само ние четирите.

— Тогава нека да спре проклетата издръжка. — Джак не се ядосваше лесно, но когато се случеше, гневът му бе страшен. — Щом не съм добре дошъл, нямам намерение да го оставя да отмъкне жена ми. Имаме достатъчно пари, Юнона, колко още ти трябват?

Тя му се сопна:

— Не бъди егоист, Джак. Трябва да отида. Нима искаш да се откажа от една четвърт от цялото му наследство? Имаш ли някаква представа за какви суми говорим? Две седмици годишно ми се струват разумна цена.

— Той ви иска само за себе си — на Коледа. Това е семеен празник.

— Ти какво, да не би да си станал религиозен? — сопна му се Юнона. Мразеше да става така, мразеше да се кара с него, но Джак я караше да се чувства виновна и това не й харесваше. — Можем да отпразнуваме Коледа, след като се върна.

— Е, добре, върви — сви рамене той. — И бездруго ще заминеш, каквото и да кажа.

И просто излезе, без да си направи труда да затвори вратата след себе си.

След два месеца Джак напусна работата си. Не се посъветва с нея, не поиска мнението й. Просто бе решил, че тя непременно ще го подкрепи.

— Ще бъде страхотно. Аз ще готвя. Роден съм за това, скъпа.

— Ще готвиш? Ти печелиш по двеста и осемдесет хиляди годишно, Джак.

— Ще изкарвам много повече, когато ресторантите потръгнат. Виж, ще трябва да стегнем коланите за известно време. Трябва да потърся инвеститори, искам да започна с една закусвалня, да разбера какво е да се ръководи подобен бизнес ден след ден.

Юнона се усмихна, но вътрешно кипеше от гняв.

— Моят съпруг? В закусвалня? Не ставай глупав. Не можеш да напуснеш работа.

Развълнуваното му изражение помръкна.

— Мога и вече го направих.

— Благодаря, че се посъветва с мен — каза тя.

— Няма защо. Благодаря ти, че ме подкрепи. — Тогава я изгледа продължително, сериозно и тя почувства, че пропастта между тях става по-голяма, че постепенно губят почва под краката си. — Може би е добре да заминем заедно на почивка.

— Нямам време — уморено отвърна тя. — Този месец съм много заета.

Онази нощ се любиха, но някак по навик, и за първи път, откакто се познаваха, Юнона нямаше търпение той да свърши.

Дните преминаха в седмици, правеха секс все по-рядко, кавгите зачестяваха. Юнона смяташе Джак за егоист и неудачник; той стана мрачен и ненавиждаше стремежа й за издигане в обществото. Двамата се отдалечиха един от друг, дълго преди раздялата да стане факт.

Затова сега не разбираше защо той толкова й липсва.

В петък на вратата се позвъни. Юнона знаеше, че това е Джак; преди домашната й помощница да отвори, тя вече бе скочила на крака и изтича надолу по стълбите, за да отвори, с необичайна енергичност…

Отвън стояха мъжете от фирмата за преместване.

— Госпожа Дарлинг? Дойдохме да опаковаме вещите на господин Дарлинг. Ако ви е удобно.

— Чудесно. — Нямаше да им позволи да видят как изтръпва. — Повечето неща са в спалнята — обясни тя безгрижно. — Вървете.

После се оттегли в библиотеката.

Всичко се дължеше на опънатите й нерви, повтаряше си тя, просто нерви. Джак не бе подходящ за нея. Бе се чувствала като хваната в капан през цялата първа година от брака си. Прикована към този неудачник. Затова когато го нямаше, просто бе напрегната. Но всичко това означаваше, че просто й се иска тя да го бе зарязала първа.

За кого би могла да се омъжи сега Юнона Чеймбърс, когато отново бе свободна? И докато живее в разкош заедно с три красиви жени? За някой граф? Барон? Заможен поземлен благородник?

Или пък за някой съвсем различен тип. Може би от светските познати на Диана. Прочут търговец на антики. Инвестиционен банкер от Уолстрийт, който иска да свърже живота и парите си с дама, която представлява въплъщение на английската висша класа.

Трябваше да се съсредоточи върху бъдещето и да не губи времето си с някакъв си проклет шотландски готвач. Да, нека си върви, мислеше си тя яростно, докато ботушите на мъжете трополяха по застланите с красиви килими стълби. Не иска да й се обади, не иска да говорят — нека си взема нещата и да върви по дяволите!

— Съжалявам. — Джейкъб Сегър погледна Венера, седнал зад масивното орехово бюро; през огромните прозорци на кабинета му се виждаше туристически кораб, който бавно се носеше по Темза. — Разгледах внимателно биографията ви, Венера, но не мисля, че сте за нас.

Искаше й се да скочи и да го зашлеви.

„И без това не сте подходящи за мен.“

„Няма нищо. Не искам да се занимавам с аматьори.“

„Чудесно, имам нужда от агенция с въображение и вкус. Всеки може да представлява някой преуспял актьор. Добрите агенции могат да подкрепят нов талант…“

Проблемът бе, че бе чула същото в последните шест агенции, които бе посетила. „Флетчър Сегър“ бе идеалното място за нея. Бяха голяма агенция, но доста консервативна, и се занимаваха предимно със сериозни актьори: мъже и жени с престижни награди и номинации. Харесваха и новоизгряващи таланти от Кралската Шекспирова трупа. Не сексапилни руси мацки, които искаха да пробият в холивудска продукция.

— Разбирам. — Бе загубила желание да се бори; беше дошла тук най-накрая, като последен вариант сред сериозните играчи в бизнеса. — Имате ли нещо против да ми кажете защо?

Джейкъб бутна стола си назад и въздъхна. Бяха горе-долу на една и съща възраст, предположи тя, в средата на трийсетте. Беше й неприятно, че и той се чувства неловко, че се смущава от почти умолителния й тон.

— Не е лично. — Очевидно лъжеше. — Просто не смятам, че си подходяща точно за нашата агенция. Мисля, че ще си намериш нещо по-добро.

Значи това бе моментът, в който трябваше да стане и да си тръгне. Да му благодари за отделеното време, ако е в настроение да се държи особено учтиво.

Но Венера не искаше това. Не и този път. След случката с Ханс егото й бе понесло тежък удар. След катастрофалното прослушване за „Мод“ — любезното писмо с отказа бе дошло по пощата три дни по-късно — тя бе различен човек. Арогантната й самоувереност се бе стопила; беше нервна, изпълнена със съмнения.

Венера отчаяно бе искала тази роля. И не я бе получила, независимо от всичко, което бе сторила.

Беше на крачка от успеха, но не се получи нищо. Актьорската й кариера не вървеше. И сега не можеше да си намери нов агент, който да я представлява.

Беше се уморила, нямаше сили да се самозалъгва, че всичко е наред и че тъпите агенти и режисьори са големият й проблем. Къде, по дяволите, бе истинският проблем? Истината щеше да боли, но трябваше да разбере. И възнамеряваше да принуди този дребен и притеснен човечец да й я каже в очите.

— Наистина бих оценила високо мнението ви. Не сте първият, който ми казва това. — Венера се усмихна с най-самоуверената си усмивка. — Повярвайте ми, Джейкъб, аз съм силна. Мога да понеса каквото и да имате да ми казвате. Ще ми спестите страшно много време.

Той присви очи.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш истината?

— Цялата грозна истина — потвърди Венера, леко отметна глава и копринената й руса коса се разстла като водопад върху раменете й.

— Добре. Приготви се — започна той вежливо.

Явно щеше да е нещо лошо. Но Венера успя да запази усмивката на лицето си.

— Ето какво: ти никога няма да преуспееш като актриса. Няма да станеш голяма звезда, търсена от телевизията и филмовите студиа, нямаш абсолютно никакви шансове. Би могла — само на теория — да получиш някоя и друга дребна роля, може би да участваш в някоя реклама, но не бих заложил на това.

Тя се опита да не обръща внимание, че лицето й пламна.

— Ще ми обясните ли защо?

— Една актриса трябва да бъде поне едното от две неща: много добра или много красива.

— Ох — тихо отрони Венера. — Не, не спирайте. Кажете ми всичко.

— Ти не си ужасна актриса. Бива те в основни линии и не съм изненадан, че си успяла да получиш някоя и друга роля досега. Мисля, че вече си постигнала върха на кариерата си. Държиш се леко изкуствено; стоиш сковано пред камера. Просто не би могла да се съревноваваш с Мерил Стрийп или Хелън Мирън. Никога няма да бъдеш втора Патриша Ходж или Бренда Блетин. Нито дори Кейт Уинслет. Просто не си достатъчно добра да се наредиш сред големите имена в бранша. Талантът ти е ограничен и повърхностен.

Истината бе жестока, но Венера преглътна горчивината и пожела да чуе всичко докрай.

— Продължавайте — помоли тихо тя.

— Стигаме до красотата. Ти си много привлекателна жена. Не ме разбирай погрешно. Не съм сляп. — Той й се усмихна широко и в този миг тя бе благодарна и на това. — Но пред камерата е необходимо повече. Калифорнийските красавици от сериалите са привлекателни по някакъв първичен начин, но дори жена като теб не може да се мери с тях. А и ако трябва да бъдем напълно откровени… — Той се поколеба, но Венера му направи знак да продължи. — Прекалено си стара.

— Прекалено стара — повтори тя.

— И ако искаш цялата истина…

— Продължи, ако обичаш.

— Вероятно щеше да си прекалено стара и преди десет години. Ние не вземаме нови таланти, които се стремят към американските масови продукции и които са по-възрастни от двайсет и пет. Кожата е безмилостно изложена на показ под светлината на прожекторите, госпожице Чеймбърс, знаете го.

— Венера — автоматично го поправи тя.

— Изглежда, смяташ, че можеш да играеш главната роля. На тази възраст би могла да получиш само майката на главната героиня. Според мен Ханс ти е направил голяма услуга, като те е поканил на прослушване за Матилда. Досегашните ти роли не говорят за особен талант.

Той бе изложил доводите си безпристрастно, но те й причиняваха такава болка, че тя едва успяваше да се съсредоточи. Но думите бяха изречени. Мразеше чутото с всяка фибра на тялото си. Но от друга страна, знаеше, че това е самата истина.

— Значи казвате, че няма да успея никога — прошепна тя.

— Не — поправи я той и за миг Венера вдигна поглед, отчаяно жадуваща за искра надежда. — Казвам само, че няма да успеете като актриса.

— Ясно. — Грабна чантичката си и с мъка се изправи на крака. — Оценявам високо откровеността ви, Джейкъб.

— Мога ли да добавя само още нещо?

Тя се усмихна горчиво.

— Не знам дали бих могла да понеса още.

— Избирала си добър материал. Подходящите реклами, правилните роли, точните режисьори, дори и добри фотографи за рекламните снимки. Притежаваш инстинкта, необходим за този бизнес. Виж, не мисля, че притежаваш актьорски талант, но имаш други качества.

Венера бе искрено изненадана. Дори забрави да се засегне от думите му.

— Благодаря — отвърна тя.

Но той вече пишеше нещо на компютъра си.

— Приятен ден. Няма нужда да те изпращам, нали?

Диана остана у дома, докато Венера обикаляше да си търси агенция. Беше отегчена и донякъде разтревожена. Първо, всичко се бе променило: нямаше иконом, имаше съквартирантка, поне докато Юнона им намери нова къща. Беше приела оферта за продажбата на апартамента и сега половината й красиви вещи бяха опаковани в стерилни картонени кутии.

Казваха, че преместването било също толкова стресиращо, колкото развод.

Естествено, за да се разведе човек, би трябвало първо да се омъжи…

Най-лошото бе онова, което не искаше да признае. Телефонът й не звънеше. Е, търсеха я, но не толкова често. И поканите вече определено бяха второкласни. Нямаше вече покани за премиери като „Карибски пирати“, нито за някое от партитата на Гай Ричи в Сохо… Вместо това я канеха на откриване на някакви си клубове и на рождени дни на знаменитости от деветдесетте, британски рок звезди и други залязващи величия.

Не бе казвала на никого за парите. Само дето бе уволнила иконома си и при това му бе платила солидна компенсация в замяна на благоразположението му. Но неизвестно как, макар и да не знаеха всички подробности, в светското общество бяха надушили проблема. Всички. Модните кръгове в Лондон знаеха. Ако това продължеше до пролетта, Диана щеше да се озове на втората редица на Седмицата на модата в Лондон, а може би дори и на третата.

Непробиваемата броня на несметното богатство бе изчезнала и Диана бе останала напълно беззащитна.

С отчаяние осъзна, че с нетърпение очаква досадната й сестра да се прибере. Нямаше търпение да се преместят в голямата къща заедно. Защото когато шумните светски партита вече не изпълваха ежедневието й, Диана Чеймбърс — градска жена, изтънчена дама и лондонският отговор на Коко Шанел — бе страшно самотна.

Лоши мисли. Диана мразеше да им се поддава. Грабна палтото си „Матю Уилямсън“, излезе и се запъти към будката за вестници. Беше необичайно слънчев зимен ден; можеше да излезе и да седне в някое кафене, загърната в шала си от изкуствена кожа и с красивите си кожени ръкавици, да пийне капучино на масичка на тротоара, скрита зад тъмните си очила и вестник „Ивнинг Стандарт“.

Четивото бе идеалният защитник от чуждо внимание. Така хората не те безпокоят и в същото време разполагаш с приемливо оправдание да останеш сам. Диана спря пред една будка и си купи вестника; днес имаше притурка за имоти. Чудесно.

Отби се в любимото си заведение „Коста кафе“, поръча си голямо капучино с шоколадови пръчици като добавка — какво пък, беше потисната — и си избра най-хубавата маса навън.

Новините бяха все същите. Диана отпиваше от напитката си и прелистваше вестника, без да се съсредоточава върху написаното. Темата за старинни къщи за милиони лири й изглеждаше далеч по-интересна.

После отгърна поредната страница. И сърцето й спря за миг.

Карл Родън. Беше застанал пред строителната площадка в хотел „Ковънт Гардън“. До него стоеше някакво момиче.

Значи партньорка, така ли?

Диана огледа внимателно Сузи Фостър. Беше млада. И страшно красива, с правилни черти на лицето и малко носле. Сигурно тежеше с една трета по-малко от Диана. Беше ефирна като елф.

Разяждана от завист и смущение, Диана отмести поглед от красавицата до Родън и се насили да прочете интервюто.

Диана сви в юмрук пръстите си с идеално поддържан маникюр. Беше права. И ядосана. Той получаваше цялото признание за нейните идеи. Небрежно подхвърлените от нея идеи… Превръщаше ги в сериозно бизнес начинание пред очите й. Докато младата и кльощава девойка се бе хванала здраво за него…

Беше й предложил работа като консултант. И Диана бе отказала.

Искаше й се да му удари шамар.

Да удари шамар на себе си.

Гледаше вестника с невиждащи очи. Мислите на Диана препускаха бясно. Мислеше за братовчедките си Атина и Юнона. Те имаха цели все пак. Юнона поне се стремеше да се изкатери по стълбицата на едно стабилно общество; кръгът й от познанства се състоеше от отегчителни хора, но те имаха сигурно положение. Един граф винаги щеше да си остане такъв, едно провинциално имение винаги щеше да има висока стойност. Светът на Диана бе вълнуващ, но ефимерен, преходен. Никой не можеше да задържи вниманието върху себе си задълго. И всички те изоставяха в мига, в който не си на гребена на вълната.

Именно затова сега бе тук. С вестника.

Дори и Венера имаше все пак някаква работа зад гърба си; когато я питаха с какво се занимава, можеше да каже, че е актриса. И това бе нещо, неохотно призна Диана.

Ненавиждаше чувствата, които се надигаха в нея. Смущаваха я. За първи път в живота си Диана Чеймбърс изпитваше страх.

Бляскавият й живот бе помръкнал. И нямаше с какво да се издържа.

Отчаяно се надяваше Юнона скоро да им намери къща. Точно в този момент бъдещето й изглеждаше мрачно.

Юнона се качваше бавно по стълбите и се опитваше да прикрие вълнението си. Планът й да изолира Бей Линг изискваше перфектна подготовка. Двете с Диана бяха избирали подходяща къща цели шест седмици; вече бе средата на март и най-накрая след безброй огледи идеалното жилище се бе появило на пазара.

Това бе третият й оглед. Всеки път Юнона се опасяваше, че нещо няма да бъде както трябва, нещо ще се обърка, няма да е напълно идеално. И всеки път страховете й се оказваха напразни.

Къщата имаше малко странна форма, тясна и висока, но това й придаваше известен чар. Имаше безупречно бяла фасада, беше разположена на тиха уличка близо до Нотинг Хил Гейт, с широк преден двор за паркиране и грижливо поддържана градина, без цветя, с различни зелени растения и светла дървесина: брези, огради от бамбук. Градината бе лесна за поддръжка и елегантно изискана. Една вратичка водеше отстрани към задния двор — не беше голям, но достатъчно просторен за удобни градински мебели: маса, столове и диван, разбира се — идеалното място за посрещане на гости. Наоколо имаше стратегически разположени лампи, които биха придали очарование на вечеря навън. Дизайнерът на градината бе добавил и истинско поточе със старинно каменно водно колело в далечния край на моравата, като по този начин създаваше приятна атмосфера.

А вътре — всичко бе идеално. Подът в антрето бе застлан с каменни плочи, които подхождаха на старата сграда; имаше великолепно голямо, величествено стълбище към горните два етажа; пет спални, четири прилежащи бани; няколко балкона към улицата; прекрасна модерна кухня в хитро пригодено приземно помещение, където имаше достатъчно светлина от високите прозорчета и откъдето се излизаше към зелената градина.

Тук бяха съчетани великолепието на домовете от времето на крал Джордж и модерните удобства, които Юнона знаеше, че са задължителни за познатите на Диана: подово отопление, радио и телевизионна система в цялата къща, скъпа модерна охранителна система, която се задействаше без код, само като допреш електронния си ключ до бутона, и най-хубавото от всичко — прелестно малко домашно кино с десет кожени седалки, голям екран и вграден бар, машина за еспресо и уред за пуканки. Венера, като актриса, щеше много да го хареса. Дори и Юнона тайничко бе очарована.

В ултрамодерните бани имаше душ-кабини и огромни вани с хидромасажни струи, като модерната технология бе вградена в старинен мрамор или лъскава мед. Юнона направо си представяше как гостите й за вечеря се отбиват до тоалетната и се озовават обградени от този разкош. Под варовиковите плочи на пода имаше отопление, прозорците стратегически гледаха към голямата плачеща върба в градината — ами, просто прелест. А и всички спални имаха големи гардероби или още по-хубаво — малки гардеробни.

Цялата къща внушаваше усещането за приказно богатство.

И струваше много. Господи, колко много. Направо ти идваше да заплачеш.

Но Юнона не искаше да се безпокои за това. Разполагаха с известна сума от продажбата на къщите и апартаментите си. Дори и след като заделят половината и предвидят достатъчно средства за домашните помощници и разкошния живот, който искаха да водят, пак имаха достатъчно. Вярно, беше изключително екстравагантно.

Но тази година щеше да бъде посветена на екстравагантността, закани се тя.

Не искаше да казва на другите колко струва. След двайсет минути всички щяха да дойдат на оглед. Юнона бе спокойна. Познаваше сестра си и братовчедките си. Веднага щом зърнеха къщата, щяха да я пожелаят, независимо от цената.

Така бяха свикнали да живеят досега и възнамеряваха да живеят по същия начин и занапред.

Те пристигнаха в шест часа. Юнона остави брокера на недвижими имоти да чака в колата и царствено разведе момичетата наоколо. Стараеше се да коментира възможно най-малко, само посочваше определени елементи тук-там — модерния телевизор в кухнята, огледалния монитор във всекидневната, който се превръщаше в телевизор с едно натискане на бутон, скритата розова беседка в края на поточето.

Нямаше нужда да ги убеждава. Израженията на лицата им, които в началото издаваха незаинтересованост и досада, се смениха почти моментално. Докато приключат с обиколката, момичетата вече нямаха търпение да се нанесат.

— Малко е скъпа — предупреди ги Юнона.

— Няма значение, по дяволите — възкликна сестра й и този път Юнона не се намръщи на циничните изрази, които използваше Атина. — Искам я. Да я вземем.

— И аз казвам същото — обади се Венера със светнал поглед.

— Ставаме три — каза Диана, която се успокояваше с мисълта, че новият хотел на Карл Родън ще бледнее в сравнение с нейното жилище.

Юнона кимна. Нямаше нужда да я подканят. Набра телефона на брокера, после отиде и приседна в беседката, докато от банката превеждаха парите от сметката й. Нямаше смисъл да се колебае. Новият им живот започваше още сега.