Наследнички

Двадесет и първа глава

Диана се поколеба и остави обратно слушалката. Беше нервна. Дали не правеше грешка? Предната вечер си бяха говорили с Венера до късно. Просто като приятелки — за Ханс и Карл, за филма и нейния бизнес. За това колко шокиращо бе, че се налагаше да работят. И още по-шокиращо — че това им харесваше.

Преди всичко й харесваше промяната в нея и останалите момичета. Братовчедките бяха изградили близки приятелски отношения, много по-здрави от когато и да било. Нямаше никакви обвинения след неприятната случка на партито. Все пак Юнона се бе постарала много. Вече не се дразнеха една друга. Помежду им имаше особена връзка, подсилвана от усещането, че братовчедките Чеймбърс не са просто красива опаковка, че са много повече от лъскава корица на списание.

А колкото ценеше приятната компания на братовчедките си, Диана стократно повече се радваше на близостта, която имаха със сестра си. Вече не смяташе Венера за твърде предизвикателна, а я намираше за стилна и смела. А тя на свой ред се възхищаваше на уменията на Диана в дизайна, на начина, по който ръководеше компанията си, управляваше сметките и се разправяше с доставчиците. Някога, преди Клем да се появи, бяха разчитали само една на друга и сега отново се чувстваха по този начин.

— За себе си мога да кажа — стегна се вътрешно Диана, преди да направи признанието, — че почти… почти не ме е грижа вече.

Ето. Беше го казала.

— Наистина ли? — Венера разтвори широко очи.

— Може би ще успеем сами.

— Възможно е. — По-малката й сестра отпи от шампанското си. — Но, Ди, това е много рисковано.

— Хубаво би било да си върнем парите… — Замисли се с копнеж за Карл. — Тогава бих могла да се срещам с Карл като равна на него. Не мога да понеса мисълта, че бих могла да се окажа на мястото на онези момичета, които видях на партито на Ханс.

— Може би трябва да забравиш за него.

— Лесно е да се каже — отвърна Диана и въздъхна тежко. — Венера, трябва да помогнем на другите да спрем Бей Линг. Не бива да оставяме всичко на тях.

— Да защитим семейната чест? — усмихна се Венера.

— Напълно си права. — Каза тя полу на шега, полу на сериозно. — Юнона има нужда от парите, както и Атина. Затова трябва да им помогнем. Знаеш ли какво мисля? Смятам, че действаме погрешно. Ние сме аматьори в тази игра, а нещо ми подсказва, че Бей Линг не е. Сигурно много старателно е планирала как да стане годеница на Клем.

— Какъв е планът?

— Чувала ли си за „Клаксън“?

Венера разтвори широко очи.

— Не говориш сериозно, Ди.

„Клаксън“ бе изключително скъпа и крайно безскрупулна частна детективска агенция. Централата им се намираше в Ню Йорк и се занимаваха предимно с корпоративен шпионаж. Само големите компании можеха да си позволят хонорарите им. Но името им се свързваше и с разводите на много известни личности, както и със скандали около корумпирани политици. Гарантираха перфектно организирани тайни операции и пълна секретност по отношение на клиента и това ги правеше много търсени.

— Няма да поръчам убийството на тази проклета жена. Само проучване. Ако има някакви тайни, те ще ги научат. — Диана сви рамене. — Слушай, Венера, губим си времето. Ръководенето на малък бизнес ме учи на доста важни неща, сред които умението да възлагаш задачи на други хора. Аз не слагам сама тапети по стените, не съм опитен мазач или електротехник. Тогава защо да не поверим проблема с Бей Линг в ръцете на професионалистите?

Венера се замисли.

— Имаш известно право. Но не съм сигурна, че Клем би одобрил…

— Значи няма да му казваме. Но пък таксата е доста висока. Ще трябва да си я поделим.

— С удоволствие. — Малката й сестра се прозя. — Така ще съм дала своя принос и ще мога да продължа с филма. Напрегнатият график на снимачната площадка не ми оставя много време за излишни тревоги.

Но сега, под ярката дневна светлина, Диана се колебаеше. „Клаксън“. Те имаха огромно влияние. С останалите момичета се бяха редували да водят Бей Линг на обеди, вечери, изложби, разходки из града. Трябваше да поддържат илюзията, че я представят на лондонското общество. Диана започваше да мисли, че под коравата фасада на тази жена се крие ранимо момиче.

Е, какво пък толкова? Ако Бей Линг бе невинна и наистина влюбена в Клем, щяха да го разберат. Вдигна отново телефона и набра номера.

— Готово. — Атина затръшна тържествуващо вратата на таксито. — Казах ти, че си струва чакането.

— Имаш късмет, че се получи. — Венера протегна загорелите си ръце и се прозя. — Цели четири часа с онази глупачка. Ще съм извадила късмет, ако на снимачната площадка не е избухнал пожар. А да беше подхвърлила само още един злобен коментар за възрастта ми, щях да й издера очите. Да видим тогава как ще се ожени за нея чичо Клем.

— Боб ще сложи край на това. — Атина бе категорична. — Неслучайно му се носи такава слава. А тя нищо не подозира. А и я видя как реагира.

— Когато котката я няма, мишката лудува, а?

— Нещо такова. — Атина продължи да разсъждава на глас: — Сега ще я оставим да се успокои. Да се почувства комфортно. Когато той направи своя ход, искам да видя снимки.

Венера сви рамене.

— Постъпваме подло, не мислиш ли?

— Може би. — Венера с изненада забеляза известна жестокост в изражението на братовчедка си. — Трябва да се направи. Имам нужда от този попечителски фонд, трябва да откупя имението „Бозуел“. И мразя отношението й. Чичо Клем няма да я иска повече, след като приключим с нея. Ако се наложи, ще подкупя Боб, но ще го накарам да използва камерата на мобилния си телефон.

Венера я погледна изумена, това бе една напълно нова Атина.

— Божичко, радвам се, че си на наша страна — отбеляза тя. — Да разбирам ли, че въобще не обмисляш евентуален брак с Фреди Уентуърт?

— Абсолютно. — Атина се засмя. — Няма никакъв шанс. Излязохме на първата си среща още на другата вечер след партито.

— Как беше?

— Скучно. — Тя се намръщи. — Заведе ме в „Максим“ и почти през цялото време мълча. Не е лош човек, но ми се стори нервен. Все още се налага да се отървем от Бей Линг. Юнона се пробва, но няма да е достатъчно Бей Линг само да прояви липса на добри обноски на някое светско парти. Не искаме да остане тук цяло лято. Или още по-зле — чак до зимата. Годежът трябва да се разтрогне. — Атина погледна часовника си. — А сега трябва да отида до Камарата на общините.

— Докъде? — Венера примигна. — Защо, за бога?

— Имам среща с няколко дами, които искам да се присъединят към клуба. Отваряме след шест седмици и искам всичко да бъде идеално. — Въздъхна от изтощение. — Изисква много труд, истински тежък труд.

— Разбирам. — Венера кимна. — И снимките вървят чудесно. Следваме стриктно графика. Целта ни е да приключим съвсем скоро, а после ни трябват още пет седмици за монтаж и редактиране.

— Само толкова?

Братовчедка й се протегна.

— Нямам достатъчно пари, за да си позволя да се бавя.

— И после какво? — Атина се заинтригува. Егоистичната и празноглава някога сексапилна Венера сега звучеше съвсем като професионалист. Естествено Атина не вярваше, че тя ще успее, но изглежда, братовчедка й поне щеше да опита. — След като завършиш филма, после какво? Ще го представиш на фестивала в Кан или какво?

Венера поклати глава.

— Ще го продам на разпространител. Ние ще спечелим само процент от приходите, но въпросът е филмът да се излъчи в киносалоните. Това е романтична комедия с много малък бюджет. Не е нужно да стане голям касов хит, за да спечелим пари.

— Явно се целиш високо — пошегува се Атина.

Венера сви рамене.

— Трябва да се започне отнякъде. Следващия път ще имам повече пари и ще купя още по-добър сценарий. — Разпери пръсти с яркочервен лак на ноктите. — Мислиш ли, че Боб ще успее да свали Бей Линг?

— Да — отвърна студено Атина. — Или ще го направи, или поне ще намекнем, че е било така.

— Не смяташ ли, че сме малко…

— Не, не смятам. — Погледна братовчедка си право в очите. — Кажи ми, вярваш ли, че това момиче изпитва някакви чувства към Клем или пък той към нея? Противно е дори като си помисли човек за старец като него и жена, по-млада и от нас. Тя иска парите му. Това е семейното богатство. Нашето богатство. Тя се стреми към него абсолютно безскрупулно и затова аз ще действам безскрупулно, за да я спра. Нали затова си продадохме жилищата и сега харчим толкова пари за наем в Нотинг Хил. Не забравяй крайната цел, Венера.

— В никакъв случай, госпожо — шеговито отвърна Венера, за да я подразни. — А след деловата среща ще се видиш ли пак с Фреди?

Атина въздъхна.

— Ама ти наистина знаеш как да развалиш нечие настроение.

— Не можах да се сдържа. Той е идеален. — Венера се ухили. — Горкичкият глупак Фреди Уентуърт толкова се старае да те ухажва. Все едно Рейнман да излиза с Каръл Вордерман.

— Той не е такъв идиот — възрази Атина, изненадана, че го защитава. — Като цяло не е лош.

— Просто не е твой тип?

— Естествено, че не. — Продължи по-рязко: — Бих могла да попитам същото за теб и Ханс Тирш.

— Той никога не ми е бил гадже. — Венера прехапа устни. — Само съперник.

— Аха.

— Наистина е секси — призна Венера, — но не е единственият. Мисля за него само като за човек, на когото трябва да натрия носа. — Засуети се с ръкавелите на ризата си, беше нервна, искаше да смени темата. — Знаеш ли, имаш право за Бей Линг. Ти се сети за номера с Боб. Аз също направих нещо.

— Ти ли?

Прозвуча малко недоверчиво и Атина мигновено съжали за заядливостта си.

— Не смятам, че всичко трябва да остане на вас с Юнона — кисело отбеляза Венера. — Не съм такава. И ние с Диана сме заложили много. Наехме частен детектив. Диана го обсъди с мен и аз се съгласих да си поделим разходите.

— Не знам. — Атина се притесни. — Някакъв си мазен тип да проучва какво става на Сейшелските острови — мислиш ли, че наистина е добра идея?

— Диана познава едни хора. Фирмата се казва „Клаксън“. Седалището е в Ню Йорк. Много сериозна и реномирана агенция. Изключително дискретни са и няма изобщо да се приближават до чичо Клем.

— Високи ли са хонорарите?

— Да, но двете с Диана ще си поделим разноските. — Венера се намръщи. — Ще ни излезе много солено, но пък ще получим каквото искаме.

— Значи сутринта е била много плодотворна. — Атина се облегна на изтърканата кожена седалка на таксито и издиша шумно. — Малката ни златотърсачка вече е на път да си ходи.

Атина поспря на тротоара и вдигна очи нагоре.

О, боже, възкликна мислено тя. Просто внушително.

Сградата на парламента. Беше минавала оттук хиляди пъти, но никога не бе спирала, за да разгледа внимателно. Сега стоеше пред входа на „Сейнт Стивън“ и Уестминстърският дворец се издигаше величествено пред нея. Атина внезапно изпита истинско страхопочитание.

Край нея минаваха тълпи от туристи, а от другата страна на улицата имаше протестиращи, униформени полицаи и барикади. Насред целия хаос сивите каменни стени на двореца се открояваха на фона на облачното пролетно небе; великолепните готически кули бяха заобиколени от малки и изрядно поддържани зелени площи.

Атина пристъпи в малката кабинка на охраната, докато проверяваха съдържанието на куфарчето й. Каза на въоръжения полицай при кого отива, претърсиха я, след това мина през отворената врата и се озова в самия парламент. Сградата бе толкова внушителна, че буквално остана с отворена уста. Дълги сиви каменни стъпала водеха от средновековния салон към фоайето. То представляваше огромно осмоъгълно помещение с изумително висок и пищно украсен таван и витражи по прозорците. Наоколо гъмжеше от журналисти, ученици на посещение и различни лобисти, които вървяха напред-назад и поздравяваха депутатите. Доста измъчен на вид мъж в тъмен костюм се опитваше да си пробие път в тълпата. Атина го разпозна — беше един от заместник-министрите в правителството.

Мигновено отнякъде изникна служител на охраната.

— Сторете път, сторете път на благородния лорд — викна той.

Тълпата се отдръпна и министърът побърза да мине по червения килим в коридора, който водеше към Камарата на лордовете. Атина бе очарована от видяното, струваше й се толкова старомодно. В същото време това място недвусмислено внушаваше идеята за огромна власт.

Да, замисли се тя. Като в Оксфорд. Членство в клубове, неприкосновеност и мъжка власт.

— Имам уговорена среща със Сю Причърд. Казвам се Атина Чеймбърс.

— Името на вашата организация?

Хмм. Още не бе измислила такова.

— Госпожице?

И тогава я осени вдъхновението.

— Клуб „Блустокинг“ — заяви тя.

Атина бе избрала целта си много внимателно. Сю Причърд, представител на район Бутъл от Либералдемократическата партия, се славеше като една от най-красивите и стилни дами в Камарата на общините. Беше на трийсет и седем, имаше гладка кестенява коса и поразителни сини очи и обикновено носеше отлично скроени костюми с тесни панталони, които непременно комбинираше с високи токчета „Джими Чу“. Първото й появяване в парламента бе предизвикало подсвирквания и измърморени под нос коментари. От канцеларията я бяха уверили, че такова отношение получава жена — представител в парламента, която е под петдесет. Книжарските рубрики във вестниците бяха отразили коментара на почитаемата дама по случая: „Майната им, ще ги съдя“.

Повече нямаше никакви подмятания по неин адрес. Но пък и не я харесваха особено. Бяха й наложили своеобразно наказание, задето бе вдигнала шум по въпроса. Сю имаше по-скоро почетни функции в Комисията по транспорта и освен ласкателните статии в таблоидите, в които хвалеха красотата и стила й, кариерата й не се развиваше никак добре.

— Кажи ми защо трябва да се присъединя към този клуб.

— Защото жените се нуждаят от него. И клубът се нуждае от вас. — Атина осъзна, че говори разпалено по темата, приведена леко напред, с пламък в очите. — Отказаха ми мястото на щатен професор в Оксфорд, само защото съм жена. Пресата се интересува от вас заради обувките, които носите. Навсякъде е едно и също. Жените трябва да общуват помежду си. Амбициозните дами се нуждаем от клуб, в който можем да победим мъжете в тяхната игра.

— Не знам. — Сю разбърка черния чай в чашата си. Чаеният салон в Камарата на общините бе препълнен с посетители; във всяко от креслата седеше известен общественик. Атина забеляза как ги оглеждат похотливо, докато Сю е с гръб към колегите си. — Доста съм заета тук. Не ми остава много време за социални контакти.

— Социалните контакти са част от работата, ако се подходи правилно към тях. Можете да се отбиете в „Блустокинг“, за да пуснете някакъв документ по факса или да обядвате. Докато сте там, можете да си поговорите с изпълнителния директор на „Амазон“ или „Хюлет Пакард“. Или да се срещнете с Индира Найт, филмовия режисьор, или с Емили Ларсън, носителка на Нобелова награда за физика. И при това двете бихте могли да си направите и маникюр. — Атина говореше все по-разпалено. — Ще осъществим една революционна идея — клубът ще помага на дамите да поддържат страхотна форма и ще им предоставя възможността за срещи и контакти с други жени. „Блустокинг“ ще им помогне да останат в играта и ще ги освежи, за да може да изглеждат страхотно. — Тя се засмя. — Ще поръчам масажни кресла в приемната, за да могат членовете ни по всяко време да се отбият за петминутен масаж на врата.

Сю изпъна леко врата си.

— Добре. Навита съм. Колко струва членството?

— За вас струва хиляда лири годишно.

Дамата от парламента само примигна.

— Охо, скъпо е.

— Но това е на промоционална цена. След като отворим клуба и започнем да приемаме молби за членство, цената за първите сто дами ще бъде хиляда лири на месец. Следващите деветстотин ще платят двойна такса. Това ще бъде клуб само за преуспели жени. — Атина отпи от чая си. — Гарантирам, че ще бъде пълен.

— С богати наследнички и съпруги на футболисти ли? — с пренебрежение попита Сю. — Не бих искала да създавам връзки с някоя жена на милиардер.

— Не — Атина се изчерви силно; тя самата бе богата наследничка и се бореше със зъби и нокти да си върне достъпа до попечителския фонд. — Само парите няма да са достатъчни. Кандидатките ще бъдат оценявани според постиженията им в кариерата. Нещо като клуб „Граучо“ за хората от медиите. Ще приемаме жени от сферата на бизнеса, политиката, академичните среди, дори и спорта, но само такива, които са постигнали много в областта си.

— Никакви футболни съпруги и приятелки?

Атина поклати глава.

— Не. Искам вие да бъдете една от основателките на клуба. Ако искате, можете да сте в комитета по членството. Госпожице Причърд…

— Наричай ме Сю.

— Жените ще се стараят да постигнат висоти в кариерата си, само за да могат да покрият изискванията за приемане в нашия клуб.

Сю се усмихваше мило, сякаш не можеше да удържи задоволството си.

— Идеята много ми допада — призна тя.

— Отваряме след месец. Ще има високоскоростен безжичен интернет, връзка с финансовите борси по света, стая за преглед на медиите, салон за красота, фитнес зала.

— И масажи.

Атина се усмихна широко.

— Точно така. Ще се присъедините ли?

Сю взе чантичката „Фенди“ в скута си.

— Разбира се — заяви тя и извади чековата си книжка.

Атина направо летеше към вкъщи на крилете на щастието. Толкова бе разсеяна от радост, че за малко да вземе метрото. Юнона щеше да получи удар. Край Уестминстър гъмжеше от таксита и тя грабна първото, изпречило се пред погледа й, след което залепи чело в прозореца му. Чекът за хиляда лири на Сю бе прилежно сгънат на сигурно място в чантата й, както и още шест други такива. Срещите й с тези жени бяха дали резултат. Вече имаше достатъчно пари във фирмената си сметка, за да започне да наема персонал. След месец можеше да управлява рентабилен бизнес. Загубите щяха да са ограничени, с перспектива за печалба след няколко месеца…

Истинска лудост, помисли си Атина. Не можеше да повярва, че толкова се вълнува, че ще работи на загуба!

Още утре щеше да мине през банката и да депозира чековете. Разсеяно се запита какво ли прави сега Бей Линг. Дали Боб вече я бе вкарал в леглото си? Колко ли щеше да й струва да го подкупи? Би трябвало да изгаря от нетърпение за новини, но точно в този момент, превъзбудена от постигнатите успехи, Атина не даваше и пет пари.

Телефонът завибрира в страничния джоб на палтото й. Измъкна го и доброто й настроение се изпари.

О, по дяволите. Направо бе забравила. Имаше среща с онзи Уентуърт.

— Промяна в плановете, няма да ходя до Нотинг Хил. Трябва да ме закарате до улица „Шийп“, ресторант „При Уонг“.

— Няма проблем, госпожице. Романтична вечеря, а? — полюбопитства шофьорът. — Късметлия. Сигурно е много богат.

Атина едва се усмихна в отговор на нахалния въпрос.

— Предполагам.

Думите на Сю Причърд я бяха засегнали. Съпруги на футболисти и богати наследнички. Каквото и да постигнеше с клуба, основната й цел би трябвало да си остане отърваването от Бей Линг. Не се ласкаеше от мисълта, че дамата от парламента не би искала да си общува с жена, каквато самата Атина се надяваше да бъде отново.

Но какво пък толкова. Нуждаеше се от онези пари, за да откупи имението „Бозуел“, да си върне жилището в Оксфорд и да подсигури независимостта си.

Но нужно ли беше непременно да излиза с някакъв досадник само за прикритие?

Първата среща с Фреди не бе преминала добре. Той бе резервирал маса в „Максим“ и цяла вечер се прокашляше неловко, докато й зададе няколко шаблонни въпроса за научната й работа. След като плати сметката, се навърташе наоколо, напълно безполезен, докато Атина сама бе спряла такси, а после само измърмори нещо неразбираемо, когато тя се сбогува с него. Определено не беше от срещите, които биха развълнували някого до дъното на душата му. Но въпреки това я бе поканил и на втора.

Този път Атина бе настояла тя да избере ресторанта. Щом се налагаше да се отегчава до смърт, поне искаше да се нахрани добре. „При Уонг“ правеха най-вкусните панирани хапки в града и предлагаха фантастично саке. Но дори и това не бе достатъчно, за да я накара да продължи да се вижда с Фреди.

Взе решение. Щеше да приключи отношенията си с него още тази вечер. Да се среща с някого, само за да хвърля прах в очите на Бей Линг, й се струваше прекалено. Ако бяха изиграли правилно картите си, Боб щеше да се погрижи Бей Линг да се чувства много комфортно.

— О. — Фреди си пое дълбоко въздух. — Изглеждаш прекрасно.

Коментарът му я подразни. Не бе положила никакво старание да изглежда по-специално. Носеше същия тоалет, който бе избрала за работните срещи — елегантен костюм „Дона Карън“ с плисирана пола и тясна черна копринена жилетка под сакото. Единственото, което направи за тази втора и последна среща, бе да си сложи малко парфюм „Молтън Браун“ на китките.

— Благодаря. — Преднамерено реши да не връща комплимента. Фреди бе с обикновен черен костюм, който не му стоеше съвсем добре. Ръкавите на ризата бяха малко широки, а материята бе твърде опъната върху мускулестите му гърди.

Седеше удобно на червената кожена пейка на една от най-добрите маси в ресторанта. Всъщност, след като огледа бързо мястото, Атина забеляза, че са настанени на по-хубава маса, отколкото един президент на звукозаписна компания, както и две кинозвезди. Тя бе закъсняла с десетина минути и Фреди я чакаше.

— Избра ли вече какво ще поръчаш?

— О, не. Обикновено не ям китайска храна. Надявах се ти да ми помогнеш, може би да поръчаш нещо хубаво и за мен — отвърна Фреди без капка притеснение в гласа. — Нещо с месо, направо умирам от глад.

— Така ли? Тежък ден?

Той кимна.

— Проблеми с къщата. Една от външните стени в източното крило явно е сериозно засегната от плесен.

— Ужас. — Прояви достатъчно любезност да потръпне. — Доста неприятно, съжалявам.

— Архитектите искат да я съборят и да я вдигнат наново. Проклет да съм, ако им позволя. — Лицето му придоби разгневено изражение. — Семейството ми притежава тази къща от триста години.

— Няма ли да я наследи брат ти? Ти си по-малкият син.

Фреди кимна.

— Но пак си остава домът на детството ми; боли ме за нея.

— Ти си управител на имението, нали? — попита Атина. — Какви задължения имаш?

Прикри лека прозявка. Сега щеше да се наложи да изслуша как богаташкото синче бъбри неспирно за лов на фазани и за китната градинка с подправки, оградена с каменни стени. Тя също много обичаше „Бозуел“, но според Атина къщите бяха като децата — можеш да обичаш до болка своето, но се налага да се правиш, че се интересуваш и от чуждите. Появи се сервитьорът и тя набързо поръча традиционни ястия. Колкото по-бързо се нахранеха, толкова по-скоро можеше да си тръгне.

— Нужни са много пари. Има доста работа по реставрирането на къщата. В имението работят около двеста души, имаме малка фирма за производство на органични храни, къщата е отворена за посетители през лятото… В общи линии ръководя среден бизнес. — Фреди говореше уверено. — Хората разчитат на мен за прехраната си. Искаме да съхраним „Фарнсуърт“ като истинско провинциално английско имение, а не някакъв развлекателен парк, управляван от Националния тръст. — Той сипа саке в малки чашки и за двамата и изгълта своето наведнъж. — Хората си мислят, че управлението на имението се състои в това да организираш поредното парти с игра на крокет, защото не могат да си представят, че богатите работят. Аз понякога работя по осемнадесет часа на ден.

Атина се почувства леко засрамена.

— Разбирам.

— Е, разбира се, не съм умен като теб. — Фреди сви рамене. — Всички правим най-доброто по възможностите ни.

— По-големият ти брат не иска ли да се занимава с имението?

Лицето му помръкна.

— Крис е по-скоро прахосник, честно казано. Татко много се тревожи за него. Всички се тревожим. Понякога ми се ще аз да бях по-големият — не заради титлата и имението, а за да не пада товарът изцяло върху него. Татко го накара да се запише в армията и в гвардията е бил подложен на голям тормоз, а после, като излезе оттам, се интересуваше само от нощни клубове и наркотици. Сестра ми също се бе забъркала, но сега поне е чиста.

— Съжалявам. — Атина осъзна, че е престанала да чака удобен момент да зареже Фреди, а го слушаше внимателно. Не впечатляваше с висок интелект, но беше откровен и уверен в себе си. Изглеждаше доста добре, по един особен, земен начин.

— Не всеки може да издържи в армията. Аз самият съм бил няколко години, служих по времето на първата война в Залива.

— Убивал ли си някого? — на шега попита тя.

— Опасявам се, че да — отвърна той напълно сериозно и тя се изчерви, без да може да отвърне нищо. — Това бе най-трудното, което някога съм правил, и същевременно най-доброто. Ще ми се и сега да можех да служа на страната си.

— Тогава защо не го направиш?

— Заради „Фарнсуърт“. Ако оставя всичко на брат си, имението ще западне, а Крис ще умре. Ежедневният контакт с мен поне го предпазва да се отдаде напълно на пороците си.

— Не могат ли родителите ти да го оставят без пари?

Фреди поклати глава.

— Част от парите са свързани с наследството, но получи и доста солидна сума, когато навърши осемнайсет. Брат ми бе застигнат от проклятието на титлата и богатството. Ще ми се да нямаше попечителски фонд. Подобно нещо може да лиши човек от инициативност. — Той я погледна с възхищение. — Не и теб обаче, Атина. Ти си делова жена, а също и учен. Би могла да си седиш у дома и да харчиш парите си по клубове като брат ми. Но ти не си оставила това да те разврати.

Започваше да я кара да се чувства неловко.

— Ами ти, нямаш ли попечителски фонд?

— Нищо особено. Това са стари традиции — всичко отива при наследника. От по-малките се очаква да се запишат в армията или да станат духовници. — Той я погледна с блеснали очи. — Но аз не мисля, че съм особено подходящ за църквата.

Атина се размърда на стола си. Чудеше се дали Венера щеше да й се подиграва. Нима строгата интелектуалка намираше за привлекателен един фермер?

Но сега гледаше на него по друг начин — като на мъж с ясна и категорична позиция, като на човек, който се чувства добре в кожата си.

Настойчивият му поглед я смущаваше и тя искаше да отклони очи. Сервитьорът донесе храната и тя използва това за извинение, като му благодари и се зае да обяснява на Фреди какви са различните ястия.

— Това са хрупкави патешки хапки. Много са вкусни. А това е пикантно телешко с кориандър и кокос. Има и октопод в сладко-кисел сос…

Фреди сложи длан върху нейната.

— Спокойно, мога да ям всичко. Научих се, докато бях в армията. — Той се засмя. — Не мога да кажа кое е по-зле — да изпечеш плъх на огъня насред полето или да опиташ обедното меню в училището ми в „Хароу“.

Грабна две-три от малките хапки и ги изгълта лакомо.

— Трябва да се наслаждаваш на вкуса — усмихнато подхвърли Атина. Той я разсмиваше.

Фреди я погледна право в очите.

— Предпочитам да се наслаждавам на теб.

Тя се изчерви.

— Естествено, имам предвид компанията ти. Честно казано, не мога да разбера защо жена като теб би приела да излиза с такъв като мен — продължи той, леко изчервен.

— Струваш ми се напълно различен от тогава, когато те срещнах на онова парти — каза тя. — А дори и в сравнение с миналия път.

— Е, тогава бях нервен.

— Аз не хапя — усмихна се тя.

Но той отклони поглед смутен.

— Човек с моето положение е свикнал да не се изненадва колко много момичета искат да излизат с него, само за да се покажат пред другите. Нали разбираш, да видят всички, че излизат с лорд. Титлата е много важна за определен тип жени. А ти си толкова умна — аз никога не съм бил от най-добрите ученици, а армията ме спаси от колежа. Отначало за малко да си помисля, че го правиш заради някакъв облог. Но след като се съгласи на втора среща, реших, че явно не си чак толкова умна — достатъчно глупава си, че да поискаш да излизаш с мен. — Разтвори ръце. — Време е да бъда напълно открит — Крис получава богатството, имението и титлата. Аз мога да ти предложа само къща под наем и седемдесет хиляди годишен доход. Това е доста под нивото на богато момиче като теб.

Думите му прозвучаха като шега, но Атина забеляза, че той се усмихва престорено. Изпитваше я. И според нея той бе изпитвал доста болка преди време. Момичета, които са го зарязвали, когато са научавали, че не е богат като баща си и брат си.

— Сама ще преценя това — отвърна тя хладно. — Знаеш ли какво, Фреди, ти беше този, който ме покани на среща. Какво те накара да го направиш?

Той леко наклони глава.

— Хвана ме. Да, очевидно е, че си много красива. Предполагам, че ако има жени, които преследват парите на мъжете, то и мъжете са донякъде повърхностни.

Атина вдигна чашата със саке и зачака.

— Но трябва да разбереш, че аз само те поканих на среща, защото си страхотно красива. Не бих искал да продължа да те виждам, ако не беше и много повече от това. Ти си забавна и интересна. Самостоятелна си и това ми харесва. Момичетата, които само знаят да пазаруват, много бързо ме отегчават. А и бездруго не мога да си позволя такава жена.

— Но защо избираш жената по външния й вид? Не е ли същото като това, една жена да излиза с теб заради титлата ти?

— Ами — подхвана бавно той, — помисли над това: жените искат мъжете им да са верни. Това е много по-лесно, ако жената е красива. Звучи сексистко, но е истина. Ако поканя някоя грозна жена да излезем, едва ли ще се обвържа с нея. Трябва да има страст. — Той вдигна тост. — Затова, моля те, не се обиждай, че те намирам за красива. Прекалено си хубава и умна за мен може би, но пък вероятно просто си уморена от учени глави. — Фреди сви рамене. — Така или иначе не мога да разбера жените. Ако имаш късмет да излизаш с някоя прекрасна жена, не бива да ровиш прекалено дълбоко за причините. Поне аз не го правя.

Тя се усмихна. Той бе толкова обезоръжаващ. Не бе свикнала с подобна откровеност. И наистина имаше огромна разлика между Фреди и онези похотливи и високомерни старши преподаватели и колеги в Оксфорд; той я харесваше, но не гледаше на нея като на трофей.

— Е, какво ще кажеш? Искаш ли да те заведа за уикенда във „Фарнсуърт“? — с надежда в гласа попита Фреди.

— Не бързай — отвърна тя. — Още сме на втората среща.

— Ако заминем за Нортхемптъншир, вече ще бъде третата.

Атина прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Може би.

— Ще мина да те взема в петък — тържествуващо заяви той. — В пет часа става ли?

— Става — съгласи се тя.

И за първи път от седмици насам осъзна, че пет пари не дава за Бей Линг или за чичо си.