Наследнички

Четиринадесета глава

Венера обожаваше да плува в огромния басейн на хотел „Виктрикс“. Имаше усещането, че се гмурка направо в небето. Когато надигаше глава след всеки замах, Лондон се простираше пред погледа й. Благодарение на тренировките поддържаше добра форма. Освен това, плуването подобряваше концентрацията.

Думите на Джейкъб Сегър я бяха прорязали като нож. Но раната бе толкова дълбока, само защото той бе прав.

Диана и братовчедките й бяха смаяни. Но Венера не бе просто наранена. Беше стигнала до самото дъно. Беше отхвърлена за ролята на Мод, бе загубила агента си, бе разбрала, че е нежелана в Лондон. Бе се сбогувала окончателно с голямата си мечта. И макар да го мразеше, да го ненавиждаше с цялата си душа, Венера не можеше да спре да мисли за Ханс Тирш. В хладните прегръдки на милостиво скриващата я вода в басейна тя усещаше как потръпва от удоволствие при спомена за докосването на ръцете му.

А после, както винаги, мислите й се проясняваха и следваше лекият шок на срама, отхвърлянето и унижението, когато Венера си спомнеше как й бе отказал ролята.

Дали й се бе присмивал? Може би се бе шегувал за нейна сметка, докато правеше секс с новата си Мод, момиче с десет години по-младо от Венера?

Доброто й настроение бе напълно съсипано и Венера побърза да доплува до стълбата на басейна, изкачи се по нея и излезе от водата. Няколко чифта мъжки очи проследиха как водата се стичаше по стройното й стегнато тяло, докато отиваше към шезлонга си, където се наведе да вземе пухкавия си бял халат. Страстното й желание се бе превърнало в нажежена до бяло омраза. Венера искаше да унищожи Ханс Тирш. Но как би могла да го постигне? Една разорена бивша актриса, без никакво влияние или връзки в бизнеса?

Зае се да подсуши русата си коса с кърпата и инвестиционните банкери наоколо останаха без дъх при вида на тънката диамантена гривна на „Жарар“, която проблясваше на китката й. Е, добре, може и да не бе напълно разорена, призна тя. Но почти.

Ханс Тирш не бе зависим от богатия си чичо. Или от попечителски фонд. Беше влиятелен продуцент…

Продуцент. Спомни си какво й бе казал онзи агент, Джейкъб Сегър. Внезапно тя рязко спря да суши косата си и висящите й златни обеци се разлюляха и блеснаха в отразената от басейна светлина. Мисълта я порази със силата на мълния. Разбира се, именно това трябваше да направи. Никакви досадни и продължителни курсове във филмовата академия в опит да стане режисьор на този късен етап. Никакво подмазване на шефовете на агенции с надеждата да я вземат като стажант, работещ за жълти стотинки, докато урежда роли на момичета, много по-млади от нея. По дяволите, не. Да си продуцент, бе лесно, както и намирането на страхотен сценарий. Колкото до разноските, щеше да й е нужна само добра телефонна връзка…

Седеше в кабинета на горния етаж, а върху зеленото сукно на махагоновото бюро бяха грижливо подредени купчини сценарии. За първи път мобилният й телефон бе изключен. Опитваше се да се съсредоточи.

Разбира се, половината сценарии не й вършеха никаква работа. Студийни проекти, вече откупени и платени. Онези, които никога нямаше да се реализират, събираха прах на дъното на шкафове и бюра, а Венера вече не разполагаше с десетки хиляди лири, за да изплати разходите на съответното студио — и то в случай, че става дума за независимо британско студио. Холивудските филми правеха стотици хиляди долари разходи, още преди да стигнат до кошчето за боклук.

Не, трябваше да потърси в плявата. Да рови в сценарии, които й бяха изпращали с надежда да привлекат вниманието й. Обикновено с молба за финансова помощ. Някои бяха представени от агенти, други — не. Повечето й се сториха също толкова ужасни, колкото и когато ги бе проучвала за първи път.

Венера въздъхна. Беше прекарала часове в четене. Не ставаше така. По този начин едва ли щеше да открие новия „Добрият Уил Хънтинг“ или „Четири сватби и едно погребение“. Сигурно имаше и по-добър начин да се добере до страхотен сценарий…

Тя се пресегна разсеяно и отново включи телефона си. Той звънна мигновено.

— Венера Чеймбърс — обади се тя.

— Венера, здравей — младежки глас. — Обажда се Лили Бруин.

Венера инстинктивно изправи гръб, а косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Лили… от „Мод“ ли?

— Да — отвърна момичето със задавен глас. — Слушай, имаш ли минутка?

Явно бе плакала.

— Разбира се.

— Става дума за Ханс Тирш.

— Да не те е уволнил? — Венера се помъчи да вложи съчувствие в думите си. За миг сърцето й се изпълни с необуздана надежда. Сигурно беше уволнил Лили. И ще се обади на нея. Цялата история е била една грешка; тя наистина може да играе и ролята бе нейна…

— Не, нищо подобно. Аз просто… имам нужда от съвет. — Лили преглътна шумно. — Беше ми казала, че сте стари приятели с Ханс, нали така?

— Да, отдавна се познаваме. — Поне от шест месеца, добави тя мислено.

— Имаш ли против да се видим на кафе? Мога да дойда в града след двайсет минути.

Изгаряща от любопитство, Венера отвърна:

— Разбира се. Ще се видим в „Граучо“.

Лили се появи точно навреме. Венера с удоволствие отбеляза, че изглежда някак размъкната: минипола от „Топшоп“, която бе прекалено къса, черно бюстие и елегантно сако на „Армани“, което не можеше да компенсира евтиния вид на целия тоалет. Косата й бе боядисана в платиненорусо, но не толкова изкусно, колкото нейната, а на ушите й имаше дълги висящи обеци, които според Венера изглеждаха долнопробни. В очите й имаше особен, див блясък. Кокаин, реши тя с леко злорадство. Или нещо подобно. Момичето изглеждаше, меко казано, странно.

— Радвам се да те видя. — Венера я разцелува по двете бузи, докато се наслаждаваше на ролята си на домакиня. — Да ти поръчам ли нещо за пиене? Чай, кафе?

— Джин с тоник — каза Лили и се засмя на учуденото изражение на Венера. — Срещу махмурлук.

— Защо не? — Венера направи знак на бармана. — Каква приятна изненада, Лили. За какво точно искаше да поговорим?

— За Ханс — отвърна момичето и очите му мигновено се насълзиха. — Имам нужда от съвет, просто не знам как да се оправя с него.

— Разкажи ми малко повече. — Венера се наведе напред. — Да не би да се държи ужасно с теб на работа?

Лили изхлипа.

— Да.

Венера постави длан върху ръката на по-младата жена.

— Какво прави? Разкажи ми.

— Държи се като робовладелец. — Лили направо хлипаше. — Кара ме да повтарям глупавите реплики по сто пъти. Абсолютен перфекционист е. И изобщо не го е грижа за мен. Все ме хока, ако закъснея на снимачната площадка. Не съм станала актриса, за да спазвам работно време като в някой офис. — Скри красивото си младо лице с длани и заговори ядосано: — Аз съм Мод, нали така? Аз съм звезда.

— Точно така — успокои я Венера.

— Венера. — Лили впери зачервените си очи право в нейните. — Той спа с мен.

Стомахът на Венера се преобърна. От гняв, завист.

— Така ли?

— Да. Два пъти. И аз си помислих, че имаме връзка. Но той изобщо не се държи по-различно на снимачната площадка. Просто оставя тъпия режисьор да ми крещи заповедите си.

— Лук Кантор ли е режисьорът?

— Да, но той е марионетка на Ханс. Няма да ми вика, ако Ханс не го кара. — Лили въздъхна. — О, Венера! Той е толкова секси. Силен е и умее да ръководи всички. Трябва само да го видиш. Щраква с пръсти и всички скачат. И е богат, имам предвид, разполага с милиони долари. — Тя облиза устни. — Мисля, че бих била чудесна съпруга за Ханс, нали така? Двамата си подхождаме.

— Но той не проявява интерес, така ли?

— Не. — Сълзите отново напираха в очите й. — Ти си му приятелка, Венера. Как мога да го привлека… Да го накарам да види, че сме един за друг? — Лили избърса сълзите си. — И че съм звезда. — Тя се нацупи. — Не трябва да ме тормози. Иска ми се да напусна.

Венера погледна момичето пред себе си — разглезено, красиво, изключително привлекателно. И внезапно й хрумна нещо. Как да си отмъсти на Ханс. Да отмъсти на всички.

— Е — бавно започна тя, — твоят агент вероятно няма да хареса онова, което ще ти кажа. Но искам да ти споделя, че Ханс спи с много жени. Вероятно изобщо не го смята за нещо важно. Не бих се учудила, ако обсъжда и теб с другите на снимачната площадка.

— Това е краят. — Лили изправи гръб и очите й мигновено потърсиха дамската й чантичка; вероятно вътре криеше малко шишенце с кокаин. — Да върви по дяволите. — В гласа й се долавяше агресивността, дължаща се на наркотиците, лицето й бе напрегнато от рязката смяна на настроенията. — Ще се махна. И ако на агента ми това не му харесва, ще го уволня. Никой не може да се отнася така с Лили Бруин…

— Правиш грешка — спокойно заяви Венера, уверена, че момичето вече няма да я чуе. — Ще си създадеш лоша репутация.

— Кого го е грижа? — Лили отметна глава. — Аз съм звезда, Венера. За света ще си остана такава, дори и ако Ханс Тирш не иска да го признае. — Взе чашата и я пресуши на един дъх. После се изправи, тръсна глава, изпъна тяло, подобно на котка, която се протяга, и излезе навън.

Венера се усмихна и отпи от минералната вода. Изведнъж можеше да види ясно бъдещето си. Сети се за онзи сценарий, който разказваше за разглезена млада манекенка и сляп свещеник. Лека комедия. Ужасно евтина продукция. И с напълно неизвестен автор…

Набра номера по памет.

Атина се завъртя пред огледалото.

— Отива ви — одобрително отбеляза продавачката. — Роклята е божествена.

— Божествена ли? Така и трябва, след като струва четиристотин и тридесет лири, за бога — измърмори Атина, но не можа да прикрие усмивката си.

Роклята, модел на „Версаче“, й стоеше перфектно. Беше в шоколадовокафяво и кремаво, прилепваше по извивките на тялото й, привидно скромна, но в действителност страшно секси. Имаше дълги ръкави, дълбоко изрязано деколте и стигаше точно до коляното й, но подчертаваше всяка женствена извивка на гърдите й, на дупето, дори и на прасците. Личната й асистентка при пазаруването я бе комбинирала с тъмнокафяви затворени обувки „Ръсел и Бромли“ с бежови каишки, гладък лъскав клин и масивна златна гривна на китката.

Венера бе уредила всичко това. На Атина не й хареса, че братовчедка й се отнася с нея като с дете, когато бе написала на лист името и номера на любимата си професионална асистентка за пазаруване, беше й запазила час при фризьор, както и на ред други разкрасителни процедури — маникюр, педикюр, дори и козметичен стоматолог. Венера явно посещаваше определен специалист, само за да оскубе веждите й.

Но по настояване на Юнона и братовчедките си, Атина бе се съгласила малко да се разкраси. Просто всичко й се струваше толкова повърхностно. Бе излязла от вкъщи с огромно нежелание. Глупавото преобразяване щеше да й отнеме цял ден, а тя още работеше по втория си докторат…

Започна от фризьорския салон. Атина неохотно понесе досадното преживяване. Когато отиваше в „Суперпрически“, й стигаха само петнайсет минути… Тук процедурите продължиха цели три часа.

Но пък резултатът имаше зашеметяващ ефект.

Самият салон бе олицетворение на модерния шик — столове с мека бежова кожа и ергономичен дизайн, лъскав под от полиран бетон, огромни прозорци в стоманени рамки по всички стени, които създаваха ефекта на складово пространство, преобразено от нашумял интериорен дизайнер. Всички стилисти бяха с униформи: момичетата носеха светлосиви костюми с панталон, а мъжете — тъмносини ризи и спортни панталони. Навсякъде се носеше сладкото ухание на кафе с канела и имаше оставени менюта, сякаш се намираше в някое изискано кафене. Огромна снимка на Манхатън бе поставена на една от вътрешните стени като фон.

Атина много се впечатли от салона. Не можеше да отрече енергията, която струеше от това място. За първи път си каза, че момичетата вероятно имат право. Лошо скроената й, непретенциозна пола и удобният пуловер с дупка на лакътя, които предизвикателно бе навлякла, преди да излезе от къщи, сега й се струваха по-скоро нелепи, отколкото бунтарски.

— О, боже мой — възкликна стилистката Клара, която бе дребна млада американка. Атина не можеше да отрече, че изглеждаше много добре: драматично белият лак на ноктите пасваше чудесно на сребристия костюм, а лицето й с безлични черти беше прекрасно разкрасено от умело подбрана асиметрична прическа с цвят на мед, опушеносиви сенки и прасковен гланц на устните, както и съвсем лек руж на скулите. Но ако Атина одобряваше вида на фризьорката, то Клара очевидно не можеш да върне комплимента. Тя стисна в шепа кичур от червената й коса и я вдигна към огледалото, за да й покаже всички разцепени връхчета и избелялата боя, както и местата, където бе пропуснала да нанесе от боята. — Самоубийствено червено, а?

— Моля? — примигна Атина.

— Боядисваш се сама. И то не особено добре, както се вижда.

— Съжалявам — измърмори Атина. Все едно я мъмреше майка й.

— Братовчедка ти ме предупреди, но не очаквах чак такова нещо. — Момичето огледа внимателно лицето и тялото на клиентката си и набитото й око на професионалист не пропусна нищо. — Обличаш се като студентка, която си купува дрехите от „Оксфам“. А и какви са тези гъсеници по лицето ти? — Тя посочи обвинително с пръст към веждите на Атина. — Да не би да си гризеш ноктите? И как поддържаш външния си вид: миеш си лицето и зъбите, това ли е?

Атина сви рамене. Срамуваше да признае, че не си мие лицето специално. Водата го обливаше, докато беше под душа, не е ли достатъчно?

— Всичките ти дрехи ли са с дупки? — Клара зяпна втренчено ръкава й.

— Не — наостри се отбранително Атина. — Имам и хубави неща.

— Не достатъчно хубави. — Стилистката премина от рязък към делови тон. — Много си мързелива. Ако нямаш нищо против, че го казвам. — Но езикът на тялото й говореше, че не я е грижа дали Атина има против. — Ти си една от най-красивите жени, които съм виждала за последния месец, а аз работя и с много модели. Но сякаш си си поставила за цел да прикриеш максимално красотата си. Бих убила да имам лице като твоето и такава коса. Длъжна си да се приведеш в по-приличен вид.

— Добре — съгласи се Атина. — Но искам просто да имам делови вид.

— Не. — Отсеченият тон на американката я сепна. — Това не е за жена с твоите дадености. Ти трябва да изглеждаш зашеметяващо. А повярвай ми, щом веднъж те приведем във вид, няма да поискаш да изглеждаш другояче. Ето. Сложи това. Така поне ще си покрита, докато си намериш свестни дрехи.

Клара сложи лека памучна наметка в гълъбовосиво върху противните дрехи на клиентката. Отведе я до един от стилните малки столове и Атина видя отблизо отражението си в огледалото. Ярките лампи наоколо безмилостно подчертаваха действителността — занемарена кожа, никакъв грим, гъсти вежди и червени петна по лицето. Атина знаеше, че не спи достатъчно и не яде достатъчно здравословна храна. Очите й бяха зачервени, а под силната светлина на лампите видя и ужасното състояние на косата си.

Атина се изчерви. Наистина приличаше на студентка. На някоя първокурсничка, която притичва през големия площад през зимата, хубавичка, но абсолютно немарлива, от онези, които смятат, че поддържането на добър външен вид не влиза в задълженията им.

— Колко време ще трае всичко? — измърмори тя, но тонът й прозвуча неубедително и за самата нея.

Клара не й спестяваше нищо.

— Три часа. А сега просто седни мирно и чети списание. Кое искаш?

— Имате ли „Дъ Иконъмист“?

— Много смешно — саркастично отбеляза Клара. — Ето, вземи този брой на „Ин Стайл“. Повярвай ми, имаш нужда от него.

След половин час Атина се бе предала напълно. Макар че изглеждаше по-зле, отколкото преди. Клара бе намазала противно миришеща каша по косата й и сега безкрайно бавно и търпеливо увиваше кичур по кичур във фолио. Явно се налагаше. А след като Атина се загледа в лъскавото списание, комбинациите от поли, блузи и високи обувки започнаха да й се струват по-смислени. Определено бяха ефектни. Почти й се прииска да излезе на пазар.

— Готово — обяви Клара, когато вдигна главата на Атина от мивката. Мократа й коса изглеждаше просто тъмна. — Сега Фредерик ще те подстриже. Винаги на влажна коса. После ще оформя прическата със сешоар.

Последва още рязане и потракване с ножиците, но за щастие следващата фризьорка бе долетяла от Париж само за седмица и не говореше английски. Атина владееше френски отлично, но изпита облекчение само да свие рамене, когато другата жена понечи да подхване разговор. Явно стилистката бе някаква много важна персона в модния бранш, ако се съди по уважението, което й засвидетелстваха останалите в салона, а и работеше много бързо; имаше скоростни и резки движения, понякога критично навеждаше глава, а зелените й очи се присвиваха, сякаш бе скулптор, работещ върху бюст. Когато приключи, косата на Атина се спускаше под странни ъгли върху главата й, беше много по-къса и тя я усещаше някак лека. Атина внезапно се притесни, макар че се бе зарекла да не си го слага на сърцето, стресна се от подкъсената си коса и се запита дали няма да има момчешки вид, или още по-зле — да изглежда сурова и безполова като голямата си сестра Юнона.

Може би заради загубата на положението си и къщата, а може би просто заради деня, прекаран във фризьорския салон, но Атина отчаяно копнееше да бъде красива. Точно както бе заявила Клара.

Американката се приближи тихо до нея.

— Хайде да изсушим косата ти.

— Добре ли ще изглежда?

Клара кимна.

— Ще изглежда фантастично. И би трябвало, скъпа, като се има предвид колко струва. Братовчедка ти използва контактите си, за да те уреди с час при Фредерик. Почакай само и ще видиш.

Тя рязко измъкна една четка, сякаш бе хирургически инструмент, и сръчно се зае да издърпва мократа коса на Атина с едната си ръка, докато с другата насочваше струята на сешоара.

— С какво се занимаваш?

— Нищо специално.

— Значи си от светските дами, които все си организират обеди и благотворителни сбирки? — Клара поклати глава. — Не и с тези дрипи, скъпа. Какво правиш всъщност?

Атина й разказа накратко. Клара слушаше, докато сушеше прецизно подстриганата й коса. Тя се развяваше около лицето й и постепенно започваше да личи истинският й цвят. А той бе прелестен: наситено и естествено на вид червеникавокафяво, освежено деликатно с блестящи кичури червеникаворусо. Формата на прическата също започваше да се вижда: скосена къса черта, дълга до брадичката и постепенно повдигната и изтънена край скулите й, така че да ги подчертава дори и без грим. Атина зяпаше отражението си запленена.

— „Клубът на старите момчета“, а? — обобщи Клара.

— Точно така. Не са се отказали съвсем от традицията дамите да се оттеглят, докато мъжете пушат пури — с лека горчивина обясни Атина. — Въпреки всички приказки за равноправие, с които обичат да се перчат.

— А какво казват жените?

— Жените ли? Там е въпросът, няма такива. Не и на високи постове. Освен някоя и друга, но са изключение. — Атина отпи глътка от ароматното кафе, което й бяха поднесли. — Всички се движат в едни среди, познават се. Приятели са, играят голф, посещават едни и същи клубове, в които жените не могат да членуват. Много е трудно да пробиеш, без такива социални връзки.

— Хмм. — Клара умело продължи да извива косата й още малко, а после се наведе напред и прокара пръсти през нея. Пресегна се за флакон с лак за коса и напръска обилно прическата на Атина. — Ето. Какво ще кажеш? Струваше ли си?

Атина се огледа и не можа да потисне въздишката на чисто удоволствие.

— О, да — каза тя. — Благодаря.

Секси прическата с остро скосяване, изпълнено с математическа точност, и лъскавата коса подсилваха чертите на лицето й и правеха зелените й очи да изглеждат още по-големи. Цветът бе смел и съблазнителен, тоновете бяха естествени, не, всъщност бяха по-добри от естествените цветове, много по-добри. Направо зашеметяващо. Атина реши, че страшно й харесва.

Страшно много. Искаше още, и то веднага.

Скочи, смъкна наметалото и прегърна изненаданата Клара.

— Ти си гений. Цветът е великолепен. Сега наистина ми се иска да довърша и останалото.

— Дори и маникюра ли? — ухили се фризьорката.

— Особено това. — Атина грабна изтърканата си стара чанта от закачалката, бръкна вътре с изгризаните си нокти и измъкна три банкноти по двайсет лири. — За теб са.

Клара примигна.

— Прекалено много са за бакшиш, госпожице Чеймбърс.

— Атина. И не, не са много. Разбираш ли, ти направи много повече от страхотна прическа. Даде ми идея.

Вярна на думата си, Атина се подложи покорно и дори с радост на останалите процедури, които Венера й бе уредила. На пръстите й сложиха изкуствени нокти, умело оформени да приличат на истински. Само за пет минути превърнаха гъстите й и сключени вежди в две ясно очертани и аристократично извити дъги. Педикюристи оформиха ноктите на краката й, премахнаха загрубялата кожа от петите й и намазаха целите й стъпала с лепкав овлажняващ крем, а на последно място, но не и по значение, започна шопинг-маратонът в „Либърти“. Личната асистентка за пазаруване вадеше купища дрехи и Атина се впечатляваше все по-силно. Дрехи, които не приличаха на нищо на закачалката или на манекена и които би отхвърлила като скучни или невзрачни, когато ги сложеше, направо преобразяваха тялото й. Жената се казваше Естер. Дребна, на средна възраст, от Финчли и притежаваше, както скоро осъзна Атина, много точно око.

— Фантастично. — Естер кимна, присвила устни, докато оглеждаше тялото на Атина в новата рокля. — Скромна, но всеки мъж ще зяпне, когато влезеш в стаята.

— Колко струва? — измърмори Атина.

— Ако се налага да питаш…

Спомни си, че от нея се очакваше да поддържа имиджа на семейството.

— Естествено, че не. Просто съм любопитна.

— Тази е евтина — сви рамене Естер. — Седемстотин…

Атина вдигна глава. Стараеше се да не показва колко е шокирана. Всички разкрасителни процедури, които я бяха променили напълно, и то само за един ден, струваха малко състояние. Вече бе пресметнала, че с новия гардероб, обувките „Маноло Бланик“ и „Кристиан Лубутен“, чантите „Шанел“ и грима на „Канибо“ преобразяването й щеше да излезе близо петнайсет хиляди.

— Продължавай — каза тя.

Естер потупа купчината рокли, сака, както и някой и друг костюм с панталон, които бе подредила до себе си. Атина Чеймбърс бе клиентка-мечта; надяваше се да я потърси пак. Модна прическа, красиво лице, стройно, атлетично тяло, красиви нокти и мека кожа, а освен това не спореше, не се оплакваше и не мрънкаше за цените.

А и не оспорваше преценката й. Естер бе свикнала да се разправя с примадони. Атина Чеймбърс се отнасяше с нея като с професионалист — пробваше каквото я помолеше Естер и не настояваше да облича рокли, които са неподходящи за фигурата или възрастта й. В резултат на това Естер даваше всичко от себе си. Госпожица Чеймбърс щеше да бъде облечена в убийствено елегантни дрехи. Естер бе категорична, че клиентката й няма да има нито един тоалет, който да не привлече възхитените погледи на околните.

— Откога работиш тук? — попита я Атина.

Свали тясната рокля и пое новата сиво-зелена копринена пола, която Естер й подаде. Щеше да си подхожда чудесно с кремавото памучно трико с перлени декоративни копчета и чифт ежедневни кафяви обувки от лачена кожа с дървени платформи.

— Осем години, госпожо.

— Моля те, наричай ме Атина. — Нахлузи полата и се завъртя пред огледалото, при което вълнообразният подгъв се повдигна закачливо; полата бе от страхотна материя и й стоеше фантастично. — Би ли приела друго предложение? Бих искала да те наема на работа.

Да я наеме? Естер бе обличала някои от най-богатите жени на света, съпруги на милиардери и шейхове. Много пъти й бяха предлагали работа като лична асистентка и персонален консултант по облеклото. Но Атина Чеймбърс не бе достатъчно суетна за подобно нещо. Моментално го бе преценила.

Естер примигна.

— Като личен асистент ли?

— Не. — Атина поклати глава. — Искам да ръководиш една от програмите в моя клуб.

— Вашият клуб?

— О, още не съм го купила. — Клиентката тръсна красивата си глава. — Но точно това се каня да направя. Интересува ли те?

Естер имаше малка ипотека, но пенсионният фонд на съпруга й изглеждаше доста нестабилен. Искаше й се да могат да пътешестват по света, когато се пенсионират. Беше й писнало да угажда на разглезени млади жени без никакъв усет за стил.

— Разбира се, ако ми удвоите заплатата — вдигна рамене тя.

Атина Чеймбърс се усмихна.

— Какво ще кажеш да ти намаля наполовина заплатата, но да ти предложа процент от компанията?

Естер усети дълбоко в нея да се надига непознато усещане. Тази млада жена бе забележителна. В нея просто имаше нещо особено, нещо толкова убедително, че на Естер й се прииска да наруши правилата и да рискува. Да заложи на Атина Чеймбърс.

— Слушам — отвърна тя. — Разкажете ми за клуба.