Наследнички

Трета глава

Атина Чеймбърс вдигна поглед към професорите.

Равномерното тиктакане на старинния стенен часовник я изнервяше. Масивните месингови стрелки се движеха по стария циферблат, а махалото зад дъбовата вратичка с орехови орнаменти се люлееше шумно напред-назад.

Защото в стаята нямаше никакъв друг звук.

Тик-так. Тик-так.

Пред нея, на подиума, седнали на резбовани столове, старшите преподаватели на факултета преглеждаха документите. Някои побутваха очилата върху носовете си, свеждаха глави и напрегнато си шепнеха.

Атина Чеймбърс седеше пред подиума на залата на колежа и се опитваше да запази спокойствие.

Не можеха да й откажат този пост, нали?

Тя бе сред най-добрите представители на колежа „Ориъл“, с изключителни успехи в един крайно непопулярен предмет. Тя имаше особени постижения в изучаването на древния нордически език. Къде другаде биха могли да намерят следващото си поколение университетски преподаватели?

Тя имаше толкова много предимства. Като начало беше богата. Нямаше да им се моли за увеличение на заплатата, нито да настоява за квартира в сградите на колежа. Атина живееше в разкошна градска къща на улица „Уолтън“, близо до хотел „Рандолф“, и караше класическа кола „Астон Мартин“, зелена като състезателен автомобил. Беше млада и имаше безукорно академично досие. Парите й бяха дали възможност да се концентрира, без да се поддава на излишни тревоги. Беше се възползвала от този шанс. Имаше отлични публикации. И обичаше да се определя като напредничава в теориите си — относително погледнато.

Разбира се, това не бе особено трудно. В сравнение с тези хора и Камила Паркър Боулс можеше да мине за модерна. Облечени в омачкани костюми, мъжете на подиума я гледаха намръщено.

Атина бе слабичка и хубава. Малко немарлива към външността си може би, но такива бяха повечето професори. Никога не беше се гримирала или боядисвала косата си. Къдриците й в невзрачен миши цвят падаха свободно върху раменете й. За Атина да поддържаш външния си вид означаваше да си миеш зъбите редовно. Носеше дрехи в тъмни тонове, обикновено прекалено широки, които купуваше от магазините на главната улица — предимно от „Джейгър“, и никакви други бижута, освен любимия й пръстен с печат. Подарък от обичния й баща. Академичен преподавател. Атина отчаяно копнееше да върви по стъпките му.

Кръстоса дългите си крака, обути в торбести панталони, и зачака.

Професор Мелън, председателят на комисията, се обърна към нея:

— Госпожице Чеймбърс.

Тя изпъна гръб. Мелън бе гениален филолог и старши преподавател в оксфордския колеж „Ол соулс“ — пост, за който тя даваше мило и драго. За учените това бе еквивалентът на наградата „Оскар“. Беше й преподавал във втори курс и тогава се бе опитал да я сваля. Нелепа история — той имаше съпруга и две деца. Да не говорим, че беше по-стар и от Моисей.

Но пък повечето преподаватели си опитваха късмета с Атина поне веднъж или дваж. Тя гледаше да не им обръща голямо внимание.

— Благодарим ви, че дойдохте на среща с нас — хладно подхвана той. — Работата ви е наистина впечатляваща.

— Благодаря. — Тя се усмихна.

— Но комисията не смята, че имате подходящата квалификация за точно този пост.

— Моля? — възкликна Атина. — Имам изключителни резултати. Получавала съм отлични отзиви за всяка своя публикация!

— Определено се представяте добре. — Намеси се доктор Финкел, слаб мъж с розова риза, който приличаше на пор. — Но понякога става въпрос и за темперамент.

— Комисията смята, че трябва да преминете допълнителен период на проучвания. Няколко публикации…

— Може би в чужбина — Харвард или Йейл имат отлични научни програми за жени — добави професор Ричардс. Той бе най-младият в комисията и носеше евтин костюм. Погледът му издаваше враждебност.

— Наричат го позитивно въздействие — обясни доктор Финкел, сякаш обясняваше на дете.

— Знам как го наричат — сопна се Атина. — Нямам нужда от това.

— Комисията взе решение да предложи мястото на друг кандидат, но ви благодарим, че дойдохте. — Професор Мелън затвори рязко папката си и побутна назад стола си.

Интервюто бе приключило.

— Само момент. Кой е избраният кандидат?

Спогледаха се неловко. Тази информация щеше да бъде публично достояние. Трябваше да й кажат.

— Майк Крос — безизразно отсече професор Ричардс.

Атина избухна.

— Майк има второкласни публикации. Моите резултати са по-добри от неговите…

— Освен това участва в гребната регата на колежа, както и в обществени мероприятия. Това е част от начина, по който очакваме един младши преподавател да допринася за университетския живот — заяви професор Мелън.

— А и в неговите трудове има проблясъци на истински оригинални прозрения — добави доктор Финкел.

Как ли пък не — Майк Крос бе тромав и некадърен тиквеник. Последното му оригинално прозрение бе откъде да си намери най-евтината бира в Оксфорд.

— Майк Крос е…

— Нашият кандидат — прекъсна я професор Ричардс.

— Нали не искате да ви запомнят като заядлива колежка — каза с насмешка доктор Финкел. — Знаете, че това е проблем за някои от дамите в академичния свят. Ако бях на ваше място, бих поздравил спечелилия кандидат. Може би щях да си потърся тема за следдипломна дисертация.

— Но… — Атина направо щеше да експлодира от яд.

— Наистина, госпожице Чеймбърс — с елегантно пренебрежение отсече професор Мелън. — Приключихме.

Атина крачеше ядно по главната улица към „Карфакс“, пъхнала ръце в джобовете, а косата й се развяваше от януарския вятър. Чувстваше се безкрайно унизена. Негодници!

Знаеше, че е умна.

Беше свършила отлична работа.

Но в крайна сметка те я мразеха.

Нямаше защо да се ядосва на Майк Крос. Той бе съвсем обикновен човечец. Едър и дружелюбен, с бременна приятелка и съвсем приличен второкласен ум. Но знаеше как да спечели симпатиите на старата гвардия професори. Мотаеше се с тях, говореха си за ръгби и крикет, пиеха по няколко чаши вино. Клюкарстваха, както само мъжете умееха. Говореха си мръсотии за жени…

Може би дори и за нея. Сигурно и за нея.

Освен това ставаше дума и за парите. Всички те живееха под наем в къщи в колежа или ако по някакво чудо бяха извадили късмет в настаняването — в малки едностайни апартаменти. Жилищата тук струваха скъпо. Оксфорд бе новият Лондон. Професорите караха таратайки и износваха обувките си, докато не зейнат големи дупки. Атина нямаше нужда да се нареди на опашката за желаещи да преподават в чужбина и да отиде в Америка за прилична заплата. Трябваше само да си седи на улица „Уолтън“ и да чака чека на чичо Клемент.

Знаеше, че й завиждат. Ненавиждаха факта, че тя не се лишаваше от нищо и никога не поглеждаше етикета с цената. Редовно се хранеше в „Льо Маноар“ в „Четирите сезона“ и изобщо не се бе постарала дори да се научи да готви. Ако искаше да изучава някой оригинален текст на нордически, просто летеше с първа класа до Исландия, отсядаше в някой бутиков хотел, без да се притеснява за непоносимо високите скандинавски цени, и го четеше лично.

Защо й е на нея работа? Атина направо си представяше как си го мислят, докато я гледат, без да забелязват евтините й дрехи, но вторачили поглед в чантата й на „Шанел“ или обувките ръчна изработка.

Мария-Антоанета. Богата кучка. Надута неомъжена жена.

Атина имаше отлични оценки, добро потекло и високи научни постижения. Но това бе четвъртото й интервю за младши преподавател тази година. А старата гвардия на преподавателите не искаше и да чуе за нея.

Стигна до дома си и отключи вратата. Време бе да си вземе душ, може би да потича из моравите около Крайст Чърч. Да изразходва натрупаната агресия. Да избистри мислите си, за бога.

Какво, по дяволите, да прави сега? Телефонът в антрето звънна. Може би бяха променили решението си?

— Атина Чеймбърс.

— Здравей, скъпа. — Ниският, превзето провлачен глас моментално я накара да настръхне. О, да, празноглавата й братовчедка Диана. Атина се бе нагледала достатъчно на лъскавите й светски маниери по Коледа.

— Какво има, Диана?

— Получили ли телеграмата?

— Телеграма ли?

Погледна през рамо към килимчето от морска трева. Да, забеляза отличителния кафяв плик.

— От чичо Клем — каза Диана. — Иска да ни види. Чичо Клем.

Парите. По гръбнака й пропълзяха тръпки.

— По-надолу — измърмори Венера, скрила лице в извивката на лакътя си.

— Как е сега?

Тя само измърка лениво. Истинско удоволствие.

„Паладиън“ бе най-модерният нов салон за красота в Лондон, несравнимо шикозен спрямо конкуренцията. Журналисти от всички популярни списания го бяха посетили миналата седмица и тя очакваше истинска буря от статии след около месец.

В повечето щеше да пише и за присъствието на сексапилната Венера Чеймбърс. За една актриса бе много важно да бъде забелязана на правилното място в правилния момент. Ставаше въпрос за онзи усет да си с една крачка пред всички. Тя го култивираше усърдно.

С уверени, плавни движения масажистката, истинска шведка, размачкваше кожата й с безукорен тен. Венера усещаше как цялото напрежение, натрупано през деня, се изпарява. Когато момичето стигна до стъпалата й, изтощени от цял ден ходене на умопомрачително високи обувки на „Маноло“, и притисна с палци сводовете им, Венера простена от удоволствие.

Лежеше върху меката масажна кушетка само по дантелени бикини „Ла Перла“ в меден цвят, който подхождаше на загорялата й кожа. Дълга, копринено мека и скъпо поддържана изрусена коса се стелеше от тила й и се спускаше като гладък водопад към пода. Намираха се край басейна на великолепната градина на покрива на хотела. Отблясъци от кристалночистата вода танцуваха по мраморния таван и цялата зала се озаряваше от играта на светлосенките. Отопленият басейн бе обграден отвсякъде със стъклени стени и Венера можеше да се наслади през полуспуснатите си клепачи на разкошната панорама на Лондон, който искреше под суровото есенно слънце.

Прелест. Неохотно си наложи да остане будна. Не искаше да пропусне усещанията от масажа. Улрика бе най-добрата.

Освен това всичко бе в името на добрия имидж. А имиджът бе от жизненоважно значение…

Венера остави мислите си да блуждаят.

Тази вечер й предстоеше онази важна среща с продуцента в клуб „Граучо“. С австриеца Ханс Тирш. Имаше страхотен сценарий — „Мод“. За войната между Стивън и Матилда. Смели рицари, бели жребци, мечове и златни плащове… филмът мечта. Венера отчаяно искаше да се яви на прослушването. Беше работила с един от най-търсените лични треньори в Челси, Рафаел, и сега раменете и коремът й бяха с идеално оформени мускули; не прекалено изразени, но перфектно стегнати. Беше възможно най-слаба и най-привлекателна. Идеална за ролята. Последните три филма, за които се бе явявала на кастинг, така и не стигнаха до снимачна площадка и последната й роля бе в реклама на британските авиолинии, в която се изтягаше елегантно върху легло в първа класа.

Нейното амплоа.

Имаше работа, разбира се. Малки роли в независими продукции. Понякога и роля с няколко реплики в някоя телевизионна драма. Венера поне можеше да подбира; не приемаше да изпълнява наистина долнопробните роли — на статисти, случайни минувачи, сладникави водещи в сателитните канали, където представяха реклами на ваканции в чужбина. И дума не можеше да става за това.

Парите не й бяха нужни.

Агентката й, Луси, винаги й напомняше, че в пресата пишат повече за нея, отколкото за повечето известни британски звезди — със сигурност поне толкова, колкото и за Джъд Лоу и Кейт Уинслет например. Защо да си прави труда да гони големите роли, които никога не се появяваха? Венера спокойно можеше да лежи на славата си на модна икона. Особено ако се съгласеше да се снима с братовчедките си. Красивите сестри винаги привличаха вниманието на аудиторията, но четири братовчедки от висшата класа, наречени на гръцки и римски богини? Златна находка. Можеха да продължат след онази корица на „Слава“…

Но Венера отказваше да следва примера на Парис Хилтън. Обичаше филмите. За нея те носеха блясък, красота и слава. Какво като вече имаше богатство? — сънливо си мислеше тя, докато уверените пръсти на момичето я потапяха в истинско блаженство. Това бе само началото.

След този масаж щеше да се отбие долу в салона за красота, за да й лакират отново ноктите на ръцете, да полират и изсветлят ноктите на краката й, както и да измият и изсушат косата й. Следваше маска с водорасли на лицето, както и професионален грим от Селин, която бе истинска магьосница. След това оставаше само да подбере точната чанта и обувки за сатенената си рокля на „Алекзандър Маккуин“…

Венера Чеймбърс щеше да е ослепителна. По британски аристократична, перфектно облечена, със загоряло тяло, руса коса и искрящо бели зъби — външност като на която и да било звезда в Лос Анджелис.

Усмихна се. Беше арогантно уверена, че ще получи тази роля. И ако се налага да пофлиртува с продуцента, какво толкова? Беше го правила и преди. Венера се сети за майка си и баща си. Дали татко й щеше да я укори? Но той се бе напил и бе убил себе си и майка й, нали така? Така че сега го нямаше, за да й прави забележки как се облича. Или каква кариера си е избрала.

Долови приглушения звук от стъпки по дебелия килим. Венера леко отвори едното си око и видя едно от момичетата на рецепцията, облечено в светлобежова права рокля на „Дона Карън“, каквито носеха всички в салона, да се приближава с малък плик върху поднос.

— Телеграма за вас, госпожице — каза тя.

— Моля? — Венера се изправи на мига, изтръгната от унеса си. — Телеграма ли? — грубо попита тя.

— Да, госпожо.

Кой, по дяволите, можеше да й изпраща телеграма? Имаше лошо предчувствие…

Момичето от рецепцията продължаваше да чака, леко притеснено. Венера се овладя. Трябваше да се грижи за имиджа си.

— Благодаря.

Озари момичето с ослепителна усмивка и разкъса плика. О, по дяволите, възкликна мислено. Венера придърпа хавлията към гърдите си и седна на кушетката.

— Трябва да тръгвам. — Гласът й издаваше, че от удоволствието от масажа не беше останала и следа. — Подайте ми халата — каза тя. — Ще се облека.

Юнона Чеймбърс-Дарлинг се стараеше да не обръща внимание на съпруга си. Сякаш решението какво да се прави в Кан беше толкова важно. Той просто не дружеше с подходящите хора.

— Значи се разбрахме за тридесети? Ще организираш ли партито?

Джак бе настоятелен. Плътният му и гърлен шотландски акцент прекъсна мислите й.

— Ще си помисля — каза тя.

Божичко, защо Джак просто не приемеше, че е извадил страхотен късмет? Постоянно се захващаше с някакъв бизнес и не стигаше доникъде. Готварство. Нима това бе подходящо занимание за мъж?

Когато се ожениха, Юнона бе уверена, че може да опитоми Джак Дарлинг. Беше много секси, нямаше спор, с тяло на професионален играч на ръгби и тъмни гъсти мигли. Много различен от мекушавите и безгръбначни ергени, с които я бяха запознавали родителите й. Джак бе необработен диамант и тя трябваше само да го шлифова.

Юнона бе най-голямата от братовчедките. Баща й я бе кръстил на кралицата на боговете. Не впечатляваше с външност, но напълно оправдаваше името си — бе свикнала нещата да стават така, както пожелае. Беше поискала Джак и сега го имаше. Но пък и настояваше Джак да се държи, както според нея подобаваше на един съпруг.

Нещата обаче не се бяха получили точно така. Той упорито се противопоставяше на плановете й да го превърне в съпруг за показ. Макар да бе успяла да наложи някои подобрения — ушити по поръчка костюми, обувки на „Джон Лоуб“, членство в най-добрите клубове — той си оставаше, упорито и напук, същият Джак.

Не беше се присъединил с охота към социалния й живот и намеренията й да се установят в новата скъпа градска къща в Лондон. Вместо да се наслаждава на сезона и да се появява на подходящите събития, той бе настоял да открие малко бистро за сандвичи и деликатеси в западен Лондон. Работеше до късно през нощта и се връщаше у дома, миришещ на готвено. И отказваше да приеме и пени от нея.

Караха се. Често. Напоследък все по-рядко се съгласяваше да се изкъпе и да я придружи като неин кавалер. Дори и мъжествената му красота, която бе голямото му предимство, помръкваше, а липсата на сън го правеше раздразнителен и блед.

Седемгодишно увлечение? По-скоро седеммесечно. Юнона започваше да се пита дали не бе направила ужасна грешка.

— За моите съдружници е — студено каза Джак. — Става дума за бизнес. За инвеститорите ми от Франция и Италия за ресторанта. Нуждаем се от това парти. — Тонът му леко омекна. — Знаеш, че си страхотна в това.

Юнона се усмихна студено.

— Ще видя какво мога да направя…

Нямаше никакво намерение да организира някакво си мизерно малко соаре за мазни готвачи от Европа, на което да се предлагат червено вино и плата с маслини и салами. Имаше зимен бал в Коно в помощ на изследванията за борба с рака. Всичките й приятелки щяха да бъдат там, дори и братовчедката Диана. Журналистите също щяха да са там и Юнона искаше да събере на масата си известни лондонски светски личности, а не като онези евтини и обикновени знаменитости, към които Диана толкова бе привързана. Джак наистина трябваше да дойде. Като неин кавалер. За да покаже, че Юнона — забележителна жена, но и най-малко привлекателната от момичетата на Чеймбърс — вече е омъжена.

Никоя от другите не беше! А това бе важно.

Обичаше да демонстрира общественото си положение. Богатство като това на Юнона Чеймбърс все още бе рядкост. В повечето случаи парите бяха на мъжете — на съпрузите, които отпускаха издръжка на жените си и контролираха кредитните им карти. Юнона сама плащаше сметките си и не пропускаше да напомня това на всички.

— Сигурен съм, че ще се справиш чудесно. — Джак Дарлинг се приближи до съпругата си и прокара пръсти по гръбнака й. Докосването му все още я караше да потреперва. Тя леко се напрегна в очакване. Юнона никога не можеше да се отпусне напълно с Джак, поне не и преди разгара на любовната им игра, когато огньовете, които той толкова търпеливо подклаждаше, отказваха да бъдат потушени и тя се изгубеше напълно в обятията му. Беше малко плашещо да бъде толкова безпомощна. И се мразеше за тази своя нужда, за жаждата си към физическата му любов. Беше толкова животинско. Дори и сега, когато бе ядосана, кожата й пареше под докосването му.

— Да се качим горе — предложи той.

В леглото. Току-що бе прекарала половин час да подрежда спалнята. Миси Хамилтън, новата графиня на Корк, щеше да дойде на обяд и Юнона отчаяно искаше да й покаже педантично подредения си дом — елегантен и шик, в който всеки старинен часовник бе полиран до блясък, възглавничките от „Либърти“ бяха наредени безупречно, а по персийските килими нямаше нито прашинка. Надяваше се Миси да приеме покана за някой от обедите или за някое от чаените партита, които Юнона устройваше. След всяка Коледа напускаше острова с радостно облекчение. Напрягаше се да се държи безукорно в компанията на чичо Клем и чакаше с нетърпение да се върне в Англия, за да продължи живота си. Тя гледаше много сериозно на положението си в обществото, а да похарчиш парите си правилно, бе истинско изкуство.

Не обичаше особено книгите, но понякога се наслаждаваше на някой от романите на Джейн Остин, където от жените се очакваше да поддържат красив дома и да организират балове и вечерни събирания с бридж и музикални изпълнения. Това бе много по-цивилизована епоха. Безумната градска надпревара бе за хората, които имаха нужда да участват в нея. Ако си изтеглил печелившата карта, мислеше си Юнона, като отново вдигна поглед към Джак, си беше направо проява на неблагодарност да работиш. Имаше и по-добър, по-стар начин да си живееш живота.

— Не знам… Ще разхвърляш ли много? — Тя прехапа устни.

Той се ухили дяволито.

— Много.

Юнона се скова. Джак не обичаше да бърза. Ами ако не успееше отново да подреди идеално дома си преди обяда?

— Имам леко главоболие… — опита се да намекне тя.

— Няма нищо. — Пресегна се и ловко я изправи, след което погали деколтето на роклята й. — Аз имам лекарство.

Юнона нервно го побутна назад.

— Може би по-късно, Джак.

Той повдигна вежди и очите му потъмняха:

— Женени сме. В случай, че си забравила. Не мога да получа това другаде.

— Това заплаха ли е? — Очите й проблеснаха опасно.

— Не, но това е. — Джак ядосано отиде до прозореца и силните му ръце се вкопчиха в перваза. Не пожела да я погледне, докато говореше. — Очаквам от съпругата си да е много повече от студенокръвна жена, която просто ме търпи. Преди беше страстна, Юнона. Нетърпелива. — Обърна се към нея. — Ненаситна. Нямам представа какво е станало с теб, но не ми харесва. И ако имаш намерение да бъдеш такава до края на живота ни, сега е моментът да ми го кажеш. Защото няма да го търпя.

Юнона понечи да отговори. Изпитваше ярост, но запази самообладание. Той да изостави нея? Да си тръгне? Тя, Юнона, бе голямата награда от лотарията, богатата и щедра съпруга. Всичките й мисли се въртяха около това, кога тя би могла или не би могла да се раздели с красивия си и непокорен съпруг. Но сега Джак да я заплашва с развод? Мигновено се овладя; искаше й се да притисне силно ръце до гърдите си.

— Моля те да не вдигаш скандал, Джак — ледено отсече тя.

Лицето му потъмня от гняв и Юнона скръсти ръце, изпълнена с възмущение.

На вратата се почука. Слава богу, помисли си тя. Някой от прислугата.

— Извинете ме, госпожо Дарлинг. Има телеграма за вас.

— Телеграма! — бодро възкликна Юнона с престорена веселост в гласа. — Колко вълнуващо. Донеси ми я, ако обичаш, Уилкинсън.

Момичето се приближи с плика върху сребърен поднос. Юнона го взе, посегна към ножа за писма с перлена дръжка върху махагоновата масичка и ловко го сряза.

Не беше от Мили. Лицето на Юнона пребледня ужасно.

— Мили боже, какво е станало? — възкликна Джак и се приближи до нея. — Да не би някой да е починал?

— О, не бъди толкова мелодраматичен — сопна се тя. Пое си дълбоко въздух; виеше й се свят и се нуждаеше от няколко секунди, за да се съвземе напълно. Всички планове за соарета и обеди мигновено се изпариха от главата й.

— Уилкинсън. Опаковай два куфара за Сейшелските острови. Най-хубавите ми тоалети, ако обичаш. — Вдигна ръка. — Не, остави, сама ще се погрижа. — Нервно прехапа долната си устна. — Заминавам веднага. Отложи всичко!

— Много добре, госпожо Дарлинг. Ще ида да се обадя на лейди Корк.

— Не! — Тази жена да не беше идиотка? Защо всички бяха толкова глупави? В нея се надигна гняв срещу целия свят.

— Прекалено късно е за това. Ще трябва да я приема. Заминавам следобед. Би ли извикала шофьора ми за три часа?

— Да, госпожо. — Линда Уилкинсън побърза да се оттегли. Юнона се намръщи на хубавичката домашна помощница, докато тя излизаше от стаята.

— Нямам намерение да заминавам за проклетия остров — заяви Джак. Тъмните му очи обходиха слабото й тяло в класически костюм на „Шанел“ — бледожълт, с кремави ревери, и специално подбраните яркожълти обувки от естествена кожа с нисък ток на „Диор“. Върху бледата кожа на шията й блестеше наниз от перли от южните морета на „Дом Масо“. Юнона знаеше, че той изгаря от желание да смъкне всичко от нея. Замълча за миг, изпълнена с ненавист.

— Никой не е канил теб — каза тя, студена като кубче лед. — Чичо Клем иска да види мен. Само мен. И останалите момичета.

Джак Дарлинг сви рамене.

— Проблеми в рая? — В гласа му се долавяше горчивина. — Ти си нищо без тези пари, Юнона Чеймбърс. Запомни това. Ако ти трябвам, аз ще бъда в бара.

И той излезе, докато тя гледаше ужасено пред себе си.