Пленница на короната

10

_Дартмът, Девън, април 1470_

Пътуваме с равномерното темпо на мулетата, които теглят носилката на Изабел. Баща ми е изпратил съгледвачи, които вървят зад отстъпващата ни армия, и те съобщават, че Едуард не ни преследва, за да ни прогони от кралството си. Баща ми казва, че той е ленив глупак и се е върнал в топлото легло на кралицата в Лондон. С бавни преходи стигаме до Дартмът, където ни чака корабът на татко. Изабел и аз заставаме на кея, докато товарят каруците и конете. Морето е толкова спокойно, че прилича на езеро, денят е горещ за април, белите чайки кръжат във въздуха и крякат; откъм кея се носи приятен мирис — тръпчивият дъх на сол, на съхнещи водорасли от мрежите, на катран. Почти мога да повярвам, че това е летен ден, а татко подготвя за нас плаване за развлечение.

Миднайт, черният боен кон на баща ни, е един от последните, поведени нагоре по дъсчения мост. Нахлузват чувал на главата му, за да не вижда несигурния дъсчен мост и водата отдолу. Но той знае, че го качват на борда на кораб. Кръстосвал е моретата много пъти, нахлувал е в Англия два пъти. Той е ветеран от множеството битки на баща ми, но сега се държи като плах, млад кон, дърпа се назад от дъсчения мост, изправя се на задни крака, та мъжете се пръсват, за да се спасят от размаханите копита, докато накрая успяват да му нахлузят примка на шията и да го натоварят на борда, без той да може да им се съпротивлява.

— Страх ме е — казва Изабел. — Не искам да отплаваме.

— Изи, морето е спокойно като езеро. Бихме могли да стигнем с плуване до вкъщи.

— Миднайт знае, че нещо не е наред.

— Не, не знае. Той винаги се съпротивлява. Освен това и той вече е на борда, в бокса си е и яде сено. Хайде, Изи, не може да бавим кораба.

Въпреки това тя отказва да тръгне напред. Дръпва ме настрана, докато дамите се качват на борда, а с тях и майка ни. Вдигат платната, подвикват заповеди и отговори. Вратата на кралската каюта стои отворена за нас. Джордж минава покрай нас, безразличен към страховете на Изи, татко дава последните си заповеди на някого на кея, и моряците започват да освобождават въжетата от големите железни халки на кея.

— Раждането предстои съвсем скоро, не бива да пътувам.

— Ще се справиш — казвам. — Можеш да лежиш на койката в кораба точно както щеше да си лежиш в леглото у дома.

Въпреки това тя още се колебае.

— А ако е свирила, за да призове вятър?

— Какво?

— Кралицата, и майка й, вещицата. Вещиците могат да призовават вятър с изсвирване, нали? Ами ако тя е призовала вятър и той е там някъде, по пътя ни, и ни очаква?

— Тя не може да направи такова нещо, Из. Тя е просто обикновена жена.

— Би го направила, знаеш, че би го направила. Тя никога няма да ни прости за смъртта на баща си и брат си. Майка й го каза достатъчно ясно.

— Разбира се, че бяха разгневени, но тя не може да го направи, не е вещица.

Внезапно баща ми се озовава до нас.

— Качвайте се на борда — казва той.

— Изи се страхува — казвам му.

Той я поглежда — най-голямата му дъщеря, неговата избраница; и макар че тя е положила ръка върху издутия си корем, а лицето й е пребледняло, той я гледа със суровите си кафяви очи, сякаш за него тя е само препятствие между него и новия му план. После той поглежда обратно към сушата, сякаш може да види диплещите се от вятъра знамена на кралската армия да се приближават надолу по пътя към кея.

— Качвай се на борда — е единственото, което казва, а после тръгва начело нагоре по мостчето, без да поглежда назад, и дава заповед да отвържат кораба, докато ние подтичваме след него.

Отвързват въжетата, баржите пристигат и гребците мятат въжетата на борда, за да ни изтеглят към морето, после се навеждат напред и натискат веслата, малкият барабанчик започва да бие равномерно барабана, за да им помага да поддържат ритъма, и те бавно отделят кораба от настлания с чакъл кей. Платната плющят и започват да поемат вятъра, а корабът се полюшва в плискащите се вълни. Баща ми е обичан в Девън, както и във всички пристанища на Англия, защото защитава Тясното море, и много хора ни махат с ръце, изпращат въздушни целувки и подвикват благословии. Джордж веднага отива и застава до него на най-високата палуба, вдигайки ръка в царствен поздрав, а баща ми вика Изи до себе си и обгръща с ръка раменете й, като я обръща така, че всички да могат да видят наедрелия й от бременността корем. Майка ми и аз стоим на носа на кораба. Татко не ме вика при себе си, няма нужда от мен. Изабел е тази, която ще бъде новата кралица на Англия, която сега заминава в изгнание, но със сигурност ще се завърне триумфално. Изабел носи детето, за което всички се надяват, че ще бъде син и ще стане крал на Англия.

Излизаме в открито море, моряците спускат въжетата на баржите и разпускат част от платната. Излиза лек бриз и платната се издуват, а после шпангоутите проскърцват, вятърът подхваща кораба и започваме да порим синята вода, докато водите пеят покрай кърмата. Изи и аз винаги сме обичали да плаваме и тя забравя страха си, идва и застава на борда при мен, и двете се взираме през парапета, за да търсим с поглед делфини в бистрата вода. На хоризонта има редица от облаци, подобни на наниз млечнобели перли.

Вечерта променяме посоката, за да поемем към пристанището в Саутхамптън, където е пристанала останалата част от бащиния ни флот, в очакване на заповед да се присъедини към нас. Баща ми изпраща малка гребна лодка да ги повика, а ние чакаме, поклащайки се леко във вихрещите се течения на пролива Солент, загледани към сушата, очаквайки всеки момент да видим движеща се гора от платна, нашето богатство и гордост, изворът на бащината ни власт — властта над моретата. Но се появяват само два кораба. Те се изравняват с нас и баща ми се навежда през борда на нашия кораб, а отсреща изревават към него, че са ни очаквали, че синът на фамилията Ривърс, Антъни Удвил, с проклетата ясновидска дарба на семейството си, препускал като луд с войската си, за да стигне тук преди нас, и че е превзел корабите, арестувал част от екипажите, и избил друга; но във всеки случай държи всички кораби на баща ни, включително и съвсем новия ни флагмански кораб «Тринити», в алчните си ръце. Антъни Удвил е завладял бащиния ми флот. Семейство Ривърс ни отнеха корабите, както ни отнеха краля, както ще ни отнемат всичко, което притежаваме.

— Слез долу! — изкрещява ми гневно баща ми. — Кажи на майка си, че ще бъдем в Кале на сутринта, и че ще се върна за «Тринити» и всичките си кораби, а Антъни Удвил ще съжалява, че ми ги е отмъкнал.

Ще плаваме цяла вечер и цяла нощ, бягайки пред вятъра в Тясното море към нашето пристанище в Кале. Татко познава добре тези води, а моряците му са плавали и са се сражавали по всеки инч от тези дълбини. Корабът е новопостроен, пригоден за боен кораб, но с каюти, достойни за крал. Плаваме на изток, носени от силен вятър, а небесата са ясни. Изабел ще си почива в кралската каюта на главната палуба, аз ще остана с нея. Майка ми и баща ми ще получат голямата каюта под най-високата палуба. За Джордж е отредена каютата на първия офицер. След малко ще поднесат вечерята, а после ще играем карти на светлината на свещите, която потрепва и се движи заедно с полюшването на кораба, после ще си легнем и аз ще заспя, полюлявана от издигането и спускането на вълните, заслушана в скърцането на гредите, долавяща мириса на солената морска вода. Осъзнавам, че съм свободна: времето на службата ми при кралицата свърши, свърши окончателно. Никога повече няма да видя Елизабет Удвил. Никога няма да й служа отново. Тя никога няма да ми прости, няма да пожелае никога да чуе името ми, но и аз никога повече няма да бъда принудена да долавям мълчаливото й презрение.

— Вятърът се усилва — отбелязва Изи, докато се разхождаме по главната палуба преди вечеря.

Вдигам глава. Знамето на най-високата мачта плющи буйно, а чайките, които следваха дирята на кораба, са се обърнали в другата посока и са поели назад към Англия. Малките облаци с цвят на перли, нанизани по протежение на хоризонта, са се струпали на куп и сега лежат ниско, сиви и гъсти като перушина.

— Това е нищо — казвам. — Хайде, Из, можем да влезем в каютата. Никога преди не сме имали най-хубавата каюта.

Отиваме до вратата, която извежда на главната палуба, но докато тя слага ръка върху месинговата дръжка, корабът се накланя, тя залита и пада върху вратата, която поддава внезапно и тя се търкулва в каютата. Пада на леглото, а аз тромаво минавам зад нея и я хващам.

— Добре ли си?

Ново мощно надигане на вълна ни запраща с олюляване към другия край на малкото помещение и Изи залита върху мен и ме блъсва в стената.

— Легни на леглото — казвам.

Подът се надига отново, докато вървим с мъка към леглото, и Изабел улавя повдигнатия ръб. Вкопчвам се отстрани. Опитвам се да се засмея на внезапното надигане на вълните, което ни накара да залитаме като глупачки, но Из плаче.

— Това е буря, буря, нали ти казах!

Очите й изглеждат огромни във внезапния мрак на каютата.

— Не може да бъде, това са само няколко големи вълни.

Поглеждам през прозореца. Облаците на хоризонта, които бяха толкова леки и бледи, са станали тъмни, на черни и жълти ивици, и закриват слънцето, а самото то е червено, макар да е все още следобед.

— Само се заоблачава — казвам, опитвайки се да говоря бодро, макар че никога преди в живота си не съм виждала такова небе. — Искаш ли да си легнеш в леглото да си починеш? Няма да е зле.

Помагам й да се вмъкне в полюшващото се легло, но после внезапното пропадане на кораба в браздата между две вълни, и силата на удара, когато стига най-ниско, ме запращат на колене на пода.

— Ела и ти — настоява Изи. — Влез при мен. Става студено, толкова ми е студено.

Свалям обувките си, а после се поколебавам. Чакам и имам чувството, че всичко чака. Внезапно всичко притихва, сякаш светът изведнъж е спрял на място, сякаш и небето чака безмълвно. Корабът притихва, застанал неподвижно в подобната на масло вода, а вятърът, който ни водеше към дома, неотклонно на изток, въздиша, сякаш от изтощение, и секва. В безветрието чуваме как платната изплющяват, а после увисват неподвижно. Всичко е зловещо, ужасно тихо.

Поглеждам навън през прозореца. Морето е равно, толкова равно, сякаш сме в тресавище на сушата и корабът се поклаща върху тинята. Няма дори полъх на вятъра. Облаците притискат мачтата на кораба, притискат се към морето. Нищо не се движи, чайките са си отишли, някой, седнал на напречните греди в горната част на главната мачта, изрича: «Мили боже, спаси ни», и започва с усилие да се спуска по въжетата към палубата. Гласът му отеква странно, сякаш всички сме хванати в капан под стъклен похлупак. «Мили боже, спаси ни», повтарям.

— Свалете платната! — изревава капитанът, нарушавайки тишината. — Приберете платната! — и чуваме как босите крака на моряците препускат с гръмотевичен тътен по палубите, за да приберат платната. Морето е като стъкло, отразява небето, и докато гледам, то сменя цвета си от тъмносиньо на черно и започва да се вълнува, започва да се движи.

— Тя си поема дъх — казва Изи. Лицето й е като на човек, видял призрак, очите й — тъмни в бледността й.

— Какво?

— Тя си поема дъх.

— О, не — казвам, опитвайки се да звуча уверено, но неподвижността на въздуха и предчувствието на Изабел ме плашат. — Това не е нищо, просто затишие.

— Тя си поема дъх, а после ще изсвири — казва Изи. Извръща се от мен и ляга по гръб, наедрелият й корем е закръглен и пълен. Ръцете й се показват и се вкопчват в двете страни на украсеното с изящна резба дървено легло, докато тя протяга крака надолу към долния край на рамката на леглото, сякаш се напряга да посрещне някаква опасност. — Вече всеки момент ще изсвири.

Опитвам се да кажа весело: «Не, не, Изи»…, когато се разнася такъв писък на вятъра, от който ми секва дъхът. Протяжен като изсвирване, като вой на банши*, вятърът връхлита от притъмнялото небе, корабът се накланя настрани, а морето под нас внезапно се надига и ни запраща нагоре към облаците, които се раздират от противно жълти мълнии.

[* banshee (англ.) — дух, чийто вой предсказва смърт. — Б.р.]

— Затвори вратата! Не я пускай да влезе! — изпищява Изи, когато корабът се разлюлява и двойните врати на каютата се разтварят. Посягам към тях, а после заставам удивена. Пред каютата е носът на кораба, а зад него би трябвало да са морските вълни. Но аз не мога да видя пред себе си нищо, освен носа, който се издига нагоре, нагоре и нагоре, сякаш корабът е застанал на кърмата си, а носът е вертикално насочен в небето над мен. После разбирам защо. Зад носа на кораба има мощна вълна, извисяваща се като стена на замък, а нашият малък кораб се опитва да се изкачи по нея. Всеки миг гребенът на вълната, ледено бял на фона на черното небе, ще се обърне и ще се разбие върху нас, но тогава отгоре с грохот се изсипва бурна градушка, от която палубата побелява в миг, сякаш покрита със снежна пелена, ледените зрънца жилят лицето и голите ми ръце и хрущят под краката ми като късове строшено стъкло.

— Затвори вратата! — изпищява Изи отново, и аз се хвърлям срещу вратата, когато вълната се разбива върху нас, стена от вода се стоварва на палубата, а корабът се разтриса и се накланя. Нова вълна се надига над нас и вратата се разтваря изведнъж и пропуска висока до кръста стена от вода, която нахлува вътре. Вратата се тряска, Изабел пищи, корабът се тресе, борейки се под допълнителната тежест на водата, моряците се борят да овладеят платната, вкопчват се в напречните греди на мачтите, висят като кукли с размахващи се крака, мислейки единствено за собствения си крехък живот, докато корабът се издига, капитанът крещи заповеди и се опитва да удържи носа на кораба в надигащото се море, докато вятърът се обръща срещу нас, запращайки враждебни вълни, които се задават към нас като поредица от прозрачни като стъкло черни планини.

Корабът се люшва настрани и вратата отново се отваря с трясък, и татко влиза заедно с каскада от вода: моряшкото му наметало се развява, раменете му са побелели от градушката. Той затръшва вратата след себе си и се обляга на рамката, за да се закрепи.

— Добре ли си? — пита той кратко, с очи, приковани върху Изабел.

Изабел се държи за корема.

— Имам болки, боли ме! — изкрещява тя. — Татко! Отведи ни в пристанище!

Той ме поглежда. Свивам рамене.

— Тя вечно има болки — казвам кратко. — Корабът?

— Ще се отправим към френския бряг — казва той. — Ще се доближим на завет до крайбрежието. Помогни й. Дръж я на топло. Всички огньове са изгаснали, но когато ги запалят отново, ще ви изпратя греян ейл с подправки.

Корабът се издига мощно и двамата падаме в другия край на каютата. Изабел крещи от койката:

— Татко!

Изправяме се с усилие на крака, вкопчвайки се в стената на каютата, завличайки се до койката. Докато се влача напред, примигвам, мислейки си, че светкавиците, проблясващи отвън, пред прозореца на каютата, сигурно са ме ослепили, защото ми се струва, че постелята под Изи е черна. Разтривам очи с мокрите си ръце, усещайки вкуса на солените вълни по кокалчетата на пръстите си и по бузите си. После виждам, че чаршафите й не са черни, не съм заслепена от светкавиците. Чаршафите й са червени. Водите й са изтекли.

— Бебето! — хълца тя.

— Ще изпратя майка ви — казва баща ни припряно и се втурва през вратата, затваряйки я здраво след себе си. Изчезва незабавно в градушката. От време на време светкавиците показват градушката като бяла стена, която се разбива върху нас, и после всичко пак става черно. Най-ужасно от всичко е черното небитие.

Сграбчвам ръцете на Изабел.

— Имам болки — изрича тя жално. — Ани, имам болки. Наистина ме боли — лицето й внезапно се разкривява и тя се вкопчва в мен, стенейки. — Не вдигам шум за нищо, Ани, не си придавам важност. Наистина изпитвам болка, ужасна болка. Ани, наистина имам болки.

— Мисля, че бебето идва — казвам.

— Не още! Не бива! Твърде рано е. Твърде рано е. Не може да се роди тук! Не и на кораб!

Отчаяно поглеждам към вратата. Майка ни сигурно ще дойде, нали? Със сигурност Маргарет няма да ни изостави, със сигурност дамите ще дойдат? Не е възможно двете с Изабел да се вкопчваме една в друга по време на гръмотевична буря, докато тя ражда, без никой да дойде да ни помогне.

— Имам пояс — казва тя отчаяно. — Благословен пояс за помощ при раждане.

Всичките сандъци с вещите ни са натоварени в трюма. В каютата няма нищо за Изабел, освен малка кутия с бельо за смяна.

— Икона, и няколко поклоннически реликви — продължава тя. — В резбованата ми кутия. Имам нужда от тях, Ани. Донеси ми ги. Те ще ме защитят…

Завладява я нов пристъп на болка, тя изпищява и стисва силно ръцете ми. Вратата зад мен се разтваря рязко и с майка ми нахлуват вода и навявана от вятъра градушка.

— Почитаема майко! Почитаема майко!

— Виждам — казва майка ми студено. Обръща се към мен: — Върви в корабната кухня и им кажи, че трябва да запалят огън, че имаме нужда от гореща вода, а после и от греян ейл с подправки. Кажи им, че това е моя заповед. И им поискай нещо, което тя да захапе — дървена лъжица, ако няма нищо друго. Кажи на жените ми да донесат всички чаршафи, които имаме.

Огромна вълна подмята кораба нагоре и ние залитаме от единия край на каютата към другия. Майка ми улавя ръба на леглото.

— Върви — казва ми тя. — И намери някой мъж да те подкрепя, докато вървиш из кораба. Внимавай да не паднеш зад борда.

След това предупреждение откривам, че не смея да отворя вратата пред бурята и бушуващото море отвън.

— Върви — казва майка ми строго.

Безпомощно кимвам и излизам от каютата. Палубата е потънала във вода, стигаща до коленете ми, която залива кораба; в мига, щом се оттече, нова вълна се разбива върху нас, носът на кораба се издига, а след това започва да се тресе, докато се спуска надолу. Със сигурност корабът не може да издържи това блъскане още дълго, трябва да се разцепи. Някаква фигура, забулена във воал от вода, минава със залитане край мен. Сграбчвам ръката на мъжа:

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до корабната кухня — изкрещявам, за да надвикам писъка на вятъра.

— Бог да ни пази, Бог да ни пази, загубени сме!

Той се отдръпва от мен.

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до кухнята! — изкрещявам му. — Заповядвам ви. Майка ми ви заповядва.

— Това е вятър, призован от вещица — изрича той с ужасяващ тон. — Излезе веднага щом жените се качиха на борда. Жени на борда, едната — умираща: те носят омагьосан вятър.

Той се отскубва от мен и едно внезапно надигане на кораба ме запраща върху перилата. Вкопчвам се в тях, когато мощна стена от вода се издига пред кърмата, а после връхлита върху нас. Подхваща ме, повдигайки ме така, че краката ми се отделят от пода, спасяват ме само ръцете ми, които стискат въжетата, и роклята ми, закачила се за един клин; но водата отнася мъжа до мен. Виждам побелялото му лице в зелената вода, когато тя го изхвърля над перилото, и той минава покрай мен, преобръщайки се отново и отново във вълната, с размахващи се ръце и крака; устата му се отваря и затваря като на риба, сипеща ругатни. В миг той се изгубва от поглед, а корабът се разтърсва под мощния удар от морето.

— Човек зад борда! — изкрещявам. Гласът ми е тънък и писклив като звук на малка гайда на фона на блъскащите барабани на бурята. Оглеждам се наоколо. Хората от екипажа са се привързали по местата си: никой няма да му помогне. Водата се оттегля от палубата покрай коленете ми. Вкопчвам се в парапета и хвърлям поглед настрани, но той е изчезнал в тъмнината на черните води. Морето го е погълнало, без да остави следа. Корабът се люлее в браздата между вълните, но се задава нова, извисяваща се вълна. Внезапно проблеснала мълния ми показва вратата към кухнята, аз се откъсвам от клина, който ме спаси, и се втурвам към вратите.

Водата е угасила огньовете, помещението е пълно с дим и пара, тенджерите и тиганите се удрят с трясък в куките, докато се люшкат насам-натам, готвачът е приклещен зад масата си.

— Трябва да запалите огъня — изричам задъхано. — Трябват ни греян ейл с подправки и гореща вода.

Готвачът се изсмива в лицето ми.

— Потъваме! — изрича той с безумен смях. — Потъваме, а вие идвате тук и ми искате греян ейл!

— Сестра ми ражда! Трябва да намерим гореща вода!

— За да направите какво? — пита ме той, сякаш това е някаква игра на въпроси и отговори. — Да я спасите, за да може да роди храна за рибите? Защото несъмнено нейното бебе ще се удави, а с него и тя, и всички ние с тях.

— Заповядвам ви да ми помогнете! — изричам през стиснати зъби. — Аз, Ан Невил, дъщерята на кралесъздателя, ви заповядвам!

— Е, ще й се наложи да мине без тези неща — казва той, сякаш изгубил интерес. Докато говори, корабът се накланя силно и вратата се разтваря с трясък. Нахлулата вода залива стълбите и се разбива в огнището.

— Дайте ми малко платно — настоявам. — Парцали. Каквото и да е. И една лъжица, която да захапе.

Внимавайки да не падне, той се пресяга под масата и измъква кошница с избелели парцали.

— Чакай — казва. От друга кутия донася дървена лъжица, а от един бюфет измъква тъмна стъклена бутилка. — Бренди — казва. — Можеш да й дадеш това. Пийни си малко и ти, хубаво девойче, поне да можеш да се удавиш весела.

Вземам в ръце кошницата и тръгвам нагоре по стъпалата. Едно силно надигане на кораба ме запраща напред и аз се озовавам навън, в бурята, с пълни ръце, и се втурвам към каютата, преди нова вълна да се разбие върху палубата.

В каютата майка ми се е навела над Изабел, която стене неспирно. Падам навътре и затръшвам вратата зад себе си, докато майка ми се изправя.

— Огънят в корабната кухня изгаснал ли е? — пита тя. Безмълвно кимвам. Корабът се надига и се люлее, а ние залитаме, когато се разтърсва.

— Сядай — казва тя. — Това ще отнеме доста време. Ще бъде дълга и тежка нощ.

През цялата нощ единствената ми мисъл е, че ако успеем да прекосим морето, ако преживеем това, в края на плаването ни чака като протегната навътре в морето ръка пристанищната стена в Кале и убежище зад нея. Там е познатият кей, на който хората ще ни търсят с поглед, нетърпеливо ще ни чакат с горещи напитки и сухи дрехи, а когато слезем на брега, ще ни приберат и ще побързат да ни отведат в замъка, Изабел ще бъде настанена в нашата спалня, акушерките ще дойдат и тя ще може да завърже благословения пояс около своя надигащ се от напъни корем, и да забоде амулетите на пилигримите върху дрехата си.

После ще се усамоти преди раждането, както е прието, заключена в покоите си, и аз ще бъда заключена с нея. После ще роди, половин дузина акушерки ще бъдат непрестанно на нейно разположение, ще има лекари, готови да се намесят, и всичко ще бъде подготвено за бебето: дъската за повиване, креватчето, дойката, свещеник, който да благослови бебето в мига, щом се роди, и да прекади стаята.

Спя на стола, докато Изабел изпада в унес, а майка ми лежи до нея. От време на време Изабел извиква, майка ми става и опипва корема й, който е станал квадратен, като кутия, Изабел крещи, че не може да понася болката, а майка ми държи стиснатите й юмруци и й казва, че ще отмине. После всичко започва отново и тя лежи, хленчейки. Бурята вече не е толкова силна, но продължава да тътне около нас, мълнии проблясват на хоризонта и гръмотевици трещят над морето, а облаците са толкова ниски, че не виждаме суша, макар да чуваме как вълните се разбиват върху скалите на Франция.

Изгрява зората, но небето почти не се прояснява, вълните прииждат, закръглени и непрестанни, подмятайки кораба насам-натам. Екипажът бързо отива на носа на кораба, където едно платно е било разкъсано и смъкнато от вятъра, те го отрязват и го захвърлят през борда като негодно. Готвачът разпалва огъня в кухнята и всички получават по чашка горещ грог, а той изпраща греян ейл с подправки за Изабел и всички нас. Трите почетни дами на майка ми и моята полусестра Маргарет идват в каютата, донасят чиста долна дреха за Изабел, и отнасят изцапаните чаршафи. Изабел спи, докато болката я събужда; обзета е от такава умора, че сега само най-мъчителните присвивания могат да я събудят. От изтощението и болката я обзема сънливост. Когато слагам длан на челото й, тя гори, лицето й още е все така бяло, но на всяка от бузите й е избило по едно горещо червено петно.

— Какво става с нея? — питам Маргарет.

Тя не казва нищо, само поклаща глава.

— Болна ли е? — прошепвам на майка ми.

— Бебето е заседнало в утробата й — казва майка ми. — Веднага щом слезем на суша, ще трябва да повикаме акушерка, за да го обърне.

Поглеждам я слисано. Не разбирам за какво говори.

— Това лошо ли е? — питам. — Да обръща бебето? Лошо ли е? Звучи лошо.

— Да — казва тя безцеремонно. — Лошо е. Виждала съм да го правят, и болката е невъобразима. Иди и питай баща си колко време остава, докато стигнем до Кале.

Отново се измъквам от каютата. Сега вали — неспирен, силен дъжд, който се излива от тъмното небе, а морето се носи бързо под кораба и ни тласка по пътя ни, макар че вятърът блъска срещу нас. Баща ми е на палубата до кормчията, до него е капитанът.

— Почитаемата ми майка пита кога ще пристигнем в Кале? — казвам.

Той поглежда надолу към мен и забелязвам, че е потресен от вида ми. Диадемата ми се е килнала, косата ми се спуска по гърба като водопад, роклята ми е скъсана и покрита с петна от кръв, цялата съм подгизнала и съм боса. Освен това от мен се излъчва безумно отчаяние: бдях цяла нощ, предупредиха ме, че сестра ми може да умре. Не можах да направя нищо за нея, освен да изгазя през водата до корабната кухня, за да й донеса дървена лъжица, която да хапе в агонията си.

— След час-два — казва той. — Не остава много. Как е Изабел?

— Има нужда от акушерка.

— След час-два ще я има — казва той с топла усмивка. — Предай й това от мое име. Има думата ми. Ще вечеря у дома, в нашия замък. Ще й осигуря за раждането най-добрите лекари във Франция.

Самите му думи ме ободряват, и аз отвръщам на усмивката му.

— Приведи се в добър вид — казва той кратко. — Ти си сестра на кралицата на Англия. Обуй си обувките, смени тази рокля.

Покланям се и се вмъквам обратно в каютата.

Чакаме. Изминават два много дълги часа. Изтръсквам роклята си. Нямам дрехи за преобличане, но сплитам косата си и си слагам диадемата. Изабел стене в леглото, заспива и се събужда от болка, докато най-сетне чувам застаналия на вахта моряк да крещи:

— Земя на хоризонта! Дясно на борд! Кале!

Скачам от стола си и поглеждам навън, през прозореца. Виждам познатите очертания на високите градски стени, сводестия покрив на Стейпълс Хол и кулата на катедралата, после замъка на билото на хълма, бойниците и собствените ни прозорци с блестящи в тях светлини. Заслонявам очи срещу проливния дъжд, и въпреки него успявам да видя прозореца на спалнята си, и запалените за мен свещи, и отворените капаци на прозорците, които сякаш ни очакват. Виждам дома си, знам, че ще бъдем в безопасност. У дома сме. Облекчението е огромно, чувствам как раменете ми се изправят, сякаш са били приведени, за да поемат бремето на страха. У дома сме и Изабел е в безопасност.

Разнася се стържещ шум и ужасно дрънчене. Поглеждам стените на замъка, където десетки мъже работят по огромен рудан, чиито механизми звънтят и скърцат, докато те го обръщат бавно. Виждам как пред нас, на входа на пристанището, от дълбините на морето се показва верига, повлякла водорасли от най-големите дълбини, бавно издигаща се да ни препречи пътя.

— Бързо! — изкрещявам, сякаш можем да опънем платната и да прескочим веригата, преди да се е вдигнала твърде високо. Но не е нужно да бързаме да прескочим бариерата; в мига, щом ни разпознаят, ще спуснат веригата, веднага, щом видят знамето с мечката и тоягата, с герба на Уорик, ще ни пуснат вътре. Татко е най-обичаният комендант, който Кале е имал. Кале е негов град, град, който не подкрепя Йорк или Ланкастър, а е предан единствено на него. Това е домът от детството ми. Вдигам поглед към замъка, и виждам, че точно под прозореца на спалнята ми, до поставките за оръдия застават войници, и изкарват оръдията навън, едно след друго, сякаш крепостта се готви за нападение.

Това е грешка — казвам си. Сигурно по недоглеждане са решили, че корабът е на крал Едуард. Но после поглеждам по-високо. Над бойниците не е издигнат флагът на баща ми с мечката и тоягата, а се веят редом бялата роза на Йорк и кралското знаме. Кале е останал верен на Едуард и династията Йорк, макар че ние сме се променили. Татко обяви, че Кале подкрепя Йорк, и градът е останал верен на Йорк. Кале не се променя с приливите. Верен е, както някога бяхме верни ние; но сега ние сме се превърнали във враг.

Кормчията вижда опасността от издигащата се верига точно навреме и изкрещява предупредително. Капитанът скача долу, за да изреве някаква заповед на моряците. Баща ми се хвърля на руля, повдигайки го заедно с кормчията, за да отклони кораба от смъртоносния капан на изопнатата верига. Платната плющят опасно, когато се обръщаме странично към вятъра, а бушуващото море отблъсква кораба встрани и изглежда, сякаш ще ни преобърне.

— Обърни още, обърни още, свий платното! — крещи татко, и, със скърцане, подобно на стон, корабът започва да лавира. Откъм крепостта избухва ужасяваща експлозия и едно гюле пада в морето близо до носа на кораба. Знаят къде сме. Стрелят към нас. Ще ни потопят, ако не се махнем.

Не мога да повярвам, че собственият ни дом се е обърнал срещу нас, но баща ми веднага без колебание обръща кораба и го извежда извън обхвата на оръдията. После прибира платното и пуска котвата. Никога не съм го виждала по-разгневен.

Изпраща един офицер в малка лодка със съобщение до собствения си гарнизон, в което настоява да пуснат командваните от него войници да влязат. Налага се да чакаме. Морето се вълнува и надига, вятърът вее към нас, така че веригата на котвата е изопната, а корабът я тегли гневно, накланя се и се люшка. Излизам от каютата и отивам на страничния борд на кораба, за да погледна назад, към дома си. Не мога да повярвам, че не ни пуснаха да влезем. Не мога да повярвам, че няма да се кача по каменните стълби до спалнята си и да поръчам да ми приготвят гореща вана и чисти дрехи. Сега виждам от пристанището да излиза малка лодка. Чувам я как се блъсва в стената на кораба, когато се приближава успоредно до нас, и виковете на моряците, които спускат въжетата. Появяват се няколко бъчви с вино, бисквити и сирене за Изабел. Това е всичко. Не носят съобщение; няма нищо за казване. Обръщат лодката и потеглят обратно към Кале. Това е всичко. Не ни позволиха да влезем в дома си, и изпратиха вино на Изабел от съжаление.

— Ан! — вика майка ми, крещейки през вятъра. — Ела тук.

Залитам обратно към каютата, когато чувам как веригата на котвата скърца недоволно, а после дрънченето, с което се прибира на борда и ни освобождава. Корабът стене, оставен отново на милостта на морето, блъскан от вълните, подмятан от вятъра. Не знам какъв курс ще определи баща ми. Не знам къде можем да отидем сега, когато сме прогонени от собствения си дом. Не можем да се върнем в Англия, предадохме английския крал. Кале отказва да ни приеме. Къде можем да отидем? Има ли някъде място, където ще сме в безопасност?

Вътре в каютата Изабел се е подпряла на длани и колене на леглото, и вие като умиращо животно. Поглежда ме през сплъстени кичури коса, лицето й е бяло, а очите — зачервени. Едва успявам да я позная: грозна е като измъчен звяр. Майка ми повдига роклята й отзад, бельото й е окървавено. Хвърлям поглед и извръщам очи.

— Трябва да пъхнеш ръце в нея и да обърнеш бебето — казва майка ми. — Моите ръце са прекалено големи. Не мога да го направя.

Поглеждам я ужасена.

— Какво?

— Нямаме акушерка, трябва сами да обърнем бебето — казва майка ми нетърпеливо. — Толкова е тясна, а ръцете ми са прекалено големи. Ще трябва да го направиш ти.

Поглеждам тънките си ръце, дългите си пръсти.

— Не знам какво да правя — казвам.

— Аз ще ти казвам.

— Не мога да го направя.

— Трябва.

— Майко, аз съм девойка, момиче — не би трябвало дори да съм тук…

Един писък от Изабел, докато тя отпуска глава в леглото, ме прекъсва:

— Ан, за бога, помогни ми. Измъкни го! Измъкни го от мен!

Майка ми ме хваща за ръката и ме завлича при долния край на леглото. Маргарет повдига бельото на Изабел; задната част на краката й е ужасно окървавена.

— Пъхни ръката си вътре — казва майка ми. — Бръкни навътре. Какво напипваш?

Изабел изпищява от болка, когато допирам ръка до податливата й плът и я плъзвам вътре. Отвращение — отвращение и ужас е всичко, което изпитвам, докато опипвам през горещата плът. После докосвам нещо противно и мръсно: нещо като крак.

Тялото на Изабел се присвива и стяга ръката ми като менгеме, смазвайки пръстите ми. Изпищявам:

— Не прави това! Причиняваш ми болка!

Тя пъшка като умираща крава:

— Не мога да се сдържа. Ани, измъкни го.

Хлъзгавият крак ритва, когато го докосвам.

— Хванах го. Мисля, че е крак или ръка.

— Можеш ли да намериш другия?

Поклащам глава.

— Тогава въпреки всичко го издърпай — казва майка ми. Поглеждам я, ужасена. — Трябва да го измъкнем. Дърпай внимателно.

Започвам да дърпам. Изабел пищи. Прехапвам устна: това е отвратителна, ужасяваща работа, а Изабел ме отвращава, ужасно е това, че трябва да лежи тук така, като издута кобила, напъвайки се като някоя блудница, принуждавайки ме да правя това. Откривам, че правя гримаси, с обърната настрани глава, сякаш не искам да виждам, застанала възможно най-далече от леглото, от нея, от сестра си, това чудовище, докосвам я без жалост, държа здраво онзи крайник, както ми е наредено, въпреки отвращението си.

— Можеш ли да пъхнеш другата си ръка?

Поглеждам майка си, сякаш е полудяла. Това не е възможно.

— Виж дали можеш да вкараш вътре другата си ръка, и да уловиш бебето.

Бях забравила, че има бебе: толкова съм зашеметена от ужасната воня и усещането за хлъзгавия малък крайник в ръката ми. Внимателно се опитвам да провра вътре другата си ръка. Нещо поддава ужасно, и мога да почувствам с връхчетата на пръстите си нещо, което може да е ръка, рамо.

— Ръка? — казвам. Стискам зъби, за да не повърна.

— Избутай я, опипай надолу, намери другия крак.

Майка ми кърши ръце, отчаяно копнееща да свърши работата, галейки Изабел по гърба като болно куче.

— Хванах другия крак — казвам.

— Когато ти кажа, трябва да дръпнеш двата крака — нарежда тя. Отстъпва встрани и хваща главата на Изабел в ръцете си. Казва й: — Когато почувстваш, че болката идва, трябва да напънеш — казва тя. — Да напъваш силно.

— Не мога — хълца Изабел. — Не мога, майко. Не мога.

— Налага се. Трябва. Кажи ми, когато дойде болката.

Настъпва пауза, а после стоновете на Изабел се усилват и тя изпищява:

— Сега, идва сега!

— Напъвай! — нарежда майка ми. Дамите хващат стиснатите юмруци на Изабел и натискат ръцете й, сякаш я разкъсваме. Маргарет пъха дървената лъжица в устата й, а Изабел надава вой и я захапва. — Издърпай бебето — изкрещява ми майка ми. — Сега. Здраво. Дърпай.

Дърпам, както ми е наредено, и за свой ужас чувам как нещо изщраква и поддава под ръцете ми.

— Не! Счупен е, счупен!

— Издърпай я. Издърпай я въпреки всичко!

Дръпвам, усещам натиск и бликване на кръв, някаква воняща течност, две малки крачета провисват от тялото на Изабел, тя крещи и се задъхва.

— Още веднъж — казва майка ми. Гласът й е странно тържествуващ, но аз съм изпълнена с ужас. — Вече почти успя, още веднъж, Изабел. Когато дойде болката.

Изабел простенва и се напряга в нов напън.

— Дърпай, Ан! — нарежда майка ми, а аз улавям тънките хлъзгави крака и дръпвам отново. Следва един миг, в който не помръдва абсолютно нищо, а после се появява едно рамо, а после още едно, после Изабел изпищява, когато се показва главата и ясно виждам как плътта й се разкъсва, сякаш е алено-син брокат, червена плът и сини вени се раздират, когато излиза главата, а после — и хлъзгавата пъпна връв, аз пускам бебето върху чаршафите, извръщам глава и повръщам на пода.

Корабът се надига, всички залитаме от движението, а после майка ми се приближава забързано до леглото, внимателно вдига детето и го повива в платно. Треперя, трия окървавените си длани и ръце с някакви парцали, бърша повръщаното от устата си, но чакам думите, които ще ни съобщят, че е станало чудо. Чакам първия прекрасен, слаб писък.

Цари тишина.

Изабел стене тихо. Виждам, че кърви, но никой не спира кръвта от раните й. Майка ми е увила топло бебето. Една от жените вдига усмихнат поглед, лицето й е покрито с петна от сълзи. Всички чакаме тъничкия плач, чакаме усмивката на майка ми.

Изтощеното лице на майка ми е сиво.

— Момче е — изрича тя дрезгаво: именно това, което всички искаме да чуем. Но странно, в гласа й няма радост, а устните й са мрачно присвити.

— Момче? — повтарям с надежда.

— Да, момче е. Но е мъртво. Той е мъртъв.