Пленница на короната

47

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1477_

Напускаме Лондон — съдбата на Джордж все още е неясна. Почти бих могла да кажа, че бягаме от Лондон. Ричард и аз потегляме на север, далече от града, разкъсван от слухове и подозрения, бързаме да се приберем у дома, където въздухът е чист и където хората говорят каквото мислят, а не каквото им е от полза, където просторните северни небеса се спускат над обраслите с мъх зелени хълмове и ние можем да бъдем спокойни, далече от двора, далече от фамилията Удвил и поддръжниците на семейство Ривърс, далеч от смъртоносната загадка, каквато представлява кралицата на Англия.

Синът ни Едуард ни поздравява радостно, и бърза да ни покаже много неща с преливащата гордост на четиригодишно момче. Научил се е да язди малкото си конче и да мята копие; кончето му е опитно, спокойно дребно животно, което си знае работата и се движи в лек тръс точно под подходящия ъгъл, така че малкото копие на Едуард да може да уцели мишената. Учителят му се смее и го хвали, и когато поглежда към мен, ме вижда светнала от гордост. Синът ни напредва в учението и започва да чете на латински и гръцки.

— Толкова е трудно! — възразявам пред възпитателя му.

— Колкото по-рано започне, толкова по-лесно ще му е да учи — уверява ме той. — И вече си казва молитвите и следи литургията на латински. Просто трябва да градим върху това познание.

Възпитателят му отпуска свободни дни, за да можем двамата да излизаме на езда заедно, а аз му купувам малък сокол, за да може да идва на лов с нас със собствена птица. Той прилича на благородник в миниатюра, възседнал якото си, набито конче с красивия сокол върху китката си, язди по цял ден и отрича, че е уморен, макар че на два пъти заспива по пътя към дома и Ричард, възседнал едрия си ловен кон, носи в ръце малкия си син, докато аз водя кончето.

Вечер той се храни с нас в голямата зала, седнал помежду ни на господарската маса, и гледа надолу към красивата зала, препълнена с нашите войници, стражи и слуги. Хората идват от Мидълхам, за да ни гледат как вечеряме, и да отнесат останките от вечерите, и ги чувам как коментират осанката и очарованието на малкия лорд: на моя Едуард. След вечеря, когато Ричард се оттегля в личния си кабинет и сяда до огъня да чете, аз отивам с Едуард в кулата, където е детската стая, и гледам как го събличат и го слагат да си легне. Именно тогава, когато е току-що измит и ухае сладко, когато лицето му е гладко и бледо като лена на възглавницата, аз го целувам и съзнавам какво е да обичаш някого повече от самия живот.

Той се моли, преди да заспи: кратки латински молитви, които бавачката му го е научила да рецитира, едва разбирайки значението им. Но той е искрен и сериозен в молитвата, която споменава поименно мен и баща му, и щом вече е в леглото и тъмните му ресници се отпускат меко върху бузката му, аз коленича до леглото му и се моля да расте здрав и силен, да успеем да го опазим. Защото със сигурност никога не е имало по-скъпоценно момче в цял Йоркшър — не, дори в целия свят.

Прекарвам всеки летен ден с малкия си син: слушам го как чете в обляната от слънце детска стая, излизам да яздя с него из пустошта, ловя риба с него в реката, играя на гоненица и крикет с него във вътрешния двор, докато се умори толкова, че заспива на скута ми, докато му чета приказката за лека нощ. За мен това са спокойни дни, храня се добре и спя дълбоко в леглото си с пищния балдахин, в прегръдките на Ричард, сякаш все още сме влюбени в първата година от брака си; и когато се будя сутрин, чувам калугерицата, която надава своя зов из пустошта, и непрестанното чуруликане и писукане на гнездящите лястовици и черни бързолети, които са построили гнездата си, подобни на чашки от кал под всяка подпорна колона.

Но така и не се сдобиваме с бебе. Радвам се на сина си, но копнея за още едно бебе, жадувам за друго дете. Дървената люлка стои под стълбите в кулата с детската стая. Едуард трябва да има брат или сестра, с които да си играе — но дете не идва. Позволяват ми да ям месо в постните дни, специално писмо лично от папата ми дава разрешение да ям месо по време на Великите пости и във всички дни на пости. На вечеря Ричард ми отрязва най-хубавите парчета от пролетните агнета, тлъстината на месото, кожата на печеното пиле, но въпреки това от месото не се заражда малко телце. В дългите ни страстни нощи се вкопчваме един в друг с отчаяно желание, но не създаваме дете; в мен не расте бебе.

Очаквала съм да прекараме цялото лято и цялата есен в земите си на север, може би да се отбием до замъка Барнард, или да нагледаме работата по преустройството в Шериф Хътън, но Ричард получава спешно съобщение от брат си Едуард, който го вика обратно в Лондон.

— Трябва да отида, Едуард се нуждае от мен.

— Болен ли е?

Пробожда ме страх за краля, и за миг си помислям немислимото: може ли _онази_ жена да е отровила собствения си съпруг?

Ричард е побелял от потрес.

— Едуард е съвсем добре, но е стигнал твърде далече. Казва, че ще спре Джордж и неспирните му обвинения. Решил е да обвини Джордж в държавна измяна.

Вдигам ръка към гърлото си, където усещам как сърцето ми блъска като чук.

— Той никога няма… не би могъл… нима би наредил да го екзекутират?

— Не, не, само да го обвини, а после да го задържи. Със сигурност аз ще настоявам след задържането да му се оказва нужната почит, да живее в обичайните си покои в Тауър, където може да бъде обслужван от собствените си слуги; така ще го принудим да си мълчи, докато намерим начин да се споразумеем. Знам, че Едуард трябва да му затвори устата. Джордж е напълно извън контрол. Очевидно се е опитвал да се ожени за Мари Бургундска, само за да може да организира нападение срещу Едуард от Фландрия. Сега Едуард разполага с доказателства. Джордж е вземал пари от французите, както подозирахме. Заговорничел, е против собствената си страна с Франция.

— Това не е вярно, готова съм да се закълна, че не се е готвил да се ожени за нея — казвам сериозно. — Изабел тъкмо беше погребана, Джордж беше извън себе си. Спомни си в какво състояние беше, когато най-напред дойде в двора и ни съобщи! Той сам ми каза, че това е бил план на Едуард, за да го прогони от страната, но се намесила кралицата, която искала Мари за собствения си брат Антъни.

Младото лице на Ричард представлява маска от тревога.

— Не знам! Вече не мога да определя какво е истина. Думата на единия брат се противопоставя срещу тази на другия. Бог ми е свидетел, че ми се иска кралицата и нейното семейство да не се намесват в делата по управлението на страната. Ако тя се беше задоволила само да ражда деца и да остави Едуард да управлява, както сметне за добре, тогава нищо от това не би се случило.

— Но ще трябва да отидеш… — казвам жално.

Той кимва.

— Трябва да отида, за да се постарая Джордж да не пострада — казва. — Ако кралицата говори против брат ми, кой ще го защити, ако не аз?

Той се обръща и влиза в спалнята ни, където слугите прибират дрехите му за езда в една торба.

— Кога ще се върнеш? — питам.

— Колкото мога по-скоро — лицето му е потъмняло от тревога. — Трябва да се погрижа това да не стигне по-далече. Трябва да спася Джордж от гнева на кралицата.