Пленница на короната

63

_Дворецът Уестминстър, Лондон, ноември 1483_

Точно когато се готвим за коледното празненство — празненство, за което Ричард се зарича, че ще бъде най-бляскавото, което Лондон е виждал — точно когато хората започват да пристигат в двора и получават отредените си покои, научават ролите си в забавленията и усвояват новите танци, Ричард идва да ме потърси и ме намира в големите помещения на гардеробната, да преглеждам роклите, които са принадлежали на другите кралици, а сега принадлежат на мен. Смятам да накарам да разшият две красиви старомодни рокли от златен брокат и наситено пурпурно, за да направя една нова, ушита на пластове по нов модел с пурпурни ръкави, прорязани така, че да се вижда златистото отдолу, набрана със златна нишка на талията. От двете ми страни има големи топове плат за още нови рокли, кожи и кадифе за нови пелерини и жакети за самия Ричард. Той изглежда притеснен, но пък напоследък винаги има такъв вид. Короната му тежи и той не може да има доверие на никого.

— Можеш ли да оставиш това? — пита Ричард, поглеждайки със съмнение към планините от скъпи платове.

— О, да — казвам, като повдигам роклята си и си проправям път през изрезките по пода. — Управителката на гардероба ми знае далеч по-добре от мен какво трябва да се направи.

Той ме хваща подръка и ме притегля към малкото пространство отвъд главната гардеробна, където служителката, отговаряща за гардероба, обикновено сяда да прегледа сметките си за поверените й кожи, рокли, мантии и обувки. Зад решетката на огнището гори силен огън, Ричард сяда до масата, а аз се настанявам на пейката в прозоречната ниша и чакам.

— Взех решение — изрича той мрачно. — Не го взех с леко сърце, и тепърва искам да го обсъдя с теб.

Чакам. Сигурно е нещо за _онази_ жена Удвил, зная го. Мога да се досетя от начина, по който държи дясната си ръка, между лакътя и рамото. Сега тази болка го мъчи постоянно, и никой лекар не може да му каже какво не е наред. Знам, макар да нямам доказателство, че болката е нейно дело. Представям си я как завързва на възел парче плат около собствената си ръка, чувствайки как тя изтръпва и се вдървява, а после му пожелава тази болка.

— Става дума за Хенри Тюдор — казва той.

Застивам на мястото си. Не очаквах това.

— Той ще проведе годежна церемония в катедралата на Рен. Смята да се провъзгласи за крал на Англия и годеник на Елизабет.

За момент не се сещам за дъщерята, мислейки си за зложелателството на майката.

— Елизабет Удвил?

— Дъщеря й, принцеса Елизабет Йоркска.

Познатото име на любимата дъщеря на Едуард трепва в уютната малка стая, и аз си припомням момичето с топла перленобяла кожа, и усмихнатия чар на баща й.

— Той казваше, че тя е най-скъпото му дете — казва Ричард тихо. — Когато трябваше да си проправим с битка път към дома от Фландрия, той каза, че ще го направи за нея, дори ако всички други са мъртви. И че би поел всеки риск, за да види отново усмивката й.

— Винаги е била ужасно разглезена — казвам. — Водеха я навсякъде със себе си, и тя все гледаше да изпъкне.

— А сега стига до рамото ми и е истинска красавица. Иска ми се Едуард да можеше да я види, мисля, че е дори по-красива, отколкото беше майка й на тази възраст. Тя е вече жена — няма да я познаеш.

С бавно зараждащ се гняв осъзнавам, че той говори за нея такава, каквато е сега. Отишъл е да я види, отишъл е да се срещне с _онази_ жена Удвил и е видял Елизабет. Докато аз бях тук, приготвяйки се за коледните празненства в двора, които трябва да ознаменуват идването ни на власт, той се е промъкнал до мрачния бордей, където е избрала да живее.

— Видял си я?

Той свива рамене, сякаш това няма голямо значение.

— Трябваше да отида и да се срещна с кралицата — казва.

Аз съм кралицата. Сякаш само едно посещение при _онази_ жена Удвил е било достатъчно, та той да забрави всичко, което ни е скъпо. Всичко, за чието спечелване трябваше да се борим.

— Исках да я попитам за момчетата.

— Не! — извиквам, а после закривам устата си с ръка, за да не може никой да ме чуе как споря със съпруга си, краля. — Милорд, умолявам ви. Как можахте да сторите подобно нещо? Защо бихте сторили подобно нещо?

— Трябваше да узная — той изглежда като преследван от призраци. — Казаха ми за бунта на Бъкингам и думите му по същото време. Едното беше толкова лошо, колкото и другото. Писах ти веднага.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._ Кимвам.

— Спомням си. Но…

— Веднага изпратих хора в Тауър, в мига, когато научих, че всички говорят, че те са мъртви. Единственото, което можаха да ми кажат, беше, че момчетата ги няма. Веднага щом стигнах в Лондон, първото, което направих, беше да отида в Тауър. Робърт беше там…

— Робърт? — питам, сякаш съм забравила името на коменданта на Тауър, Робърт Бракънбъри, който ме погледна с открития си, разбиращ поглед и отбеляза: «Ах, имате твърде нежно сърце», когато казах, че момчетата би трябвало да бъдат убити, но че не мога да се заставя да дам заповедта с тези думи.

— Бракънбъри — казва той. — Верен приятел. Той винаги ще ми бъде верен. Би направил всичко за мен.

— О, да — казвам и мога да почувствам ужаса в корема си, сякаш съм пила лед. — Знам, че би сторил всичко за теб.

— Той не знае какво е станало с момчетата. Той е комендант на Тауър, а не знаеше. Можа да ми каже само, че когато отишъл в Тауър, момчетата били изчезнали. Стражите твърдят, че една нощ сложили момчетата да си легнат и пазили на вратата цяла нощ, а на сутринта момчетата ги нямало.

— Как може просто да изчезнат?

Старата му енергичност се възвръща.

— Е, някой сигурно лъже. Някой трябва да е подкупил някого от стражите.

— Но кой?

— Мислех си, че може би кралицата ги е отвела. Молех се тя да ги е взела. Затова отидох да се видя с нея. Казах й, че няма дори да ги преследвам, няма дори да се опитвам да ги намеря. Че ако са ги скрили някъде, могат да останат там на безопасно място. Но трябва да знам.

— Какво каза тя? _Онази_ жена Удвил?

— Падна на колене и заплака като жена, измъчвана от съкрушителна сърдечна болка. Не се съмнявам, че е изгубила синовете си и не знае в чии ръце са. Попита ме дали аз съм ги заловил. Каза, че ще прокълне онзи, който ги е убил, ако са мъртви; че нейното проклятие ще погуби сина на убиеца и че родът му ще се затрие без потомство. Дъщеря й се присъедини към нея в проклятието — бяха ужасяващи.

— Тя ни е проклела? — прошепвам със студени устни.

— Не нас! Не съм дал заповед за смъртта им! — изкрещява и той във внезапен изблик на гняв, който отеква от ламперията на малката стая. — Не съм дал заповед за смъртта им! Всички мислят, че съм го сторил. И ти ли смяташ така? Собствената ми съпруга? Мислиш, че бих направил това? Мислиш, че бих убил собствените си племенници, когато са били поверени на грижите ми? Мислиш, че бих сторил нещо толкова греховно, толкова престъпно, нещо толкова безчестно? Наричаш ме тиранин с кръв по ръцете? Ти? От всички хора на света, които знаят какъв съм? Ти, която знаеш, че съм отдал живота, меча и сърцето си на честта? Ти също ли ме смяташ за убиец?

— Не, не, не, Ричард — улавям ръцете му и поклащам глава, и се кълна, че знам, че той не би сторил подобно нещо. Запъвам се, докато говоря, виждайки гневното му лице, и сълзите идват, и не мога да му кажа — мили боже, не мога да му кажа — не, не си ти, може аз да съм била тази, която е наредила смъртта им. Може моите невнимателни думи, моите изречени на глас мисли да са предизвикали това. А следователно моят грях ще навлече проклятието на _онази_ жена Удвил върху главата на моя Едуард, така че нашият род да остане без син, както нейния. В този единствен миг, когато си мислех, че предпазвам семейството ни, когато прошепнах една дума в ухото на Робърт Бракънбъри, аз разруших бъдещето си и всичко, за което бе работил баща ми. Навлякох върху главата на обичния си син справедливата ненавист на най-опасната вещица в Англия. Ако Робърт Бракънбъри е помислил, че долавя заповед в думите ми, ако е сторил онова, което е сметнал за моя повеля, ако е направил онова, което според него е било най-добре за Ричард, тогава аз съм убила синовете й и нейното отмъщение ще бъде пълно. Унищожих собственото си бъдеще.

— Нямаше нужда да ги убивам — казва той. За слуха ми, думите му са като изкупително вино. — Държах ги на сигурно място. Бях се погрижил да ги обявя за незаконородени. Страната подкрепи коронацията ми, обиколката ми беше успешна, бяхме приети възторжено навсякъде. Щях да ги изпратя в Шериф Хътън и да ги държа там, на сигурно място. Затова исках да го преустроят. След няколко години, когато се превърнеха в млади мъже, щях да ги освободя и да ги зачитам като мои племенници, да ги повикам да дойдат в двора, за да ни служат. Щях да ги държа под око, да ги третирам като кралски сродници… — той млъква, без да довърши. — Щях да им бъда добър чичо, какъвто съм на момчето и момичето на Джордж. Щях да се грижа за тях.

— Никога нямаше да стане така! — проплаквам. — Защото _онази_ жена е тяхна майка. Момчето на Джордж е едно нещо, Изабел беше моя обичана сестра, но нито едно от децата на _онази_ жена Удвил никога няма да бъде нещо друго, освен наш смъртен враг!

— Никога няма да узнаем — казва той простичко. Изправя се на крака, като разтрива ръката си над лакътя, сякаш е изтръпнала. — Вече никога няма да узнаем какви мъже можеха да бъдат тези две момчета.

— Тя е наш враг — казвам му отново, удивена, че е такъв глупак, та не може да запомни това. — Сгодила е дъщеря си за Хенри Тюдор. Той беше твърдо решен да нахлуе в Англия и да постави онова момиче, копелето на Удвил, на трона като кралица. Тя е наш враг и ти би трябвало да я извлечеш от святото убежище и да я отведеш в Тауър, а не да ходиш тайно да я посещаваш. Не да ходиш при нея, сякаш не си победителят, кралят. Не да ходиш и да се срещаш с дъщеря й — това покварено, разглезено създание — млъквам рязко, забелязала мрачната ярост, изписана на лицето му. — Покварено и разглезено създание — повтарям дръзко. — Какво ще ми кажеш, че е безценна принцеса?

— Тя вече не е наш враг — казва той кратко, сякаш целият му гняв е изтлял. — Насочи гнева си към Маргарет Боуфорт. Подозира нея, а не мен, в отвличането или убийството на принцовете. В края на краищата, тяхната смърт превръща Хенри Тюдор в следващия престолонаследник. Кой печели от смъртта на момчетата? Единствено Хенри Тюдор, който е следващият наследник от династията Ланкастър. Щом оправда мен, тя трябваше да обвини Тюдор и майка му. Затова се обърна против бунта, и ще отхвърли годежа с него. Ще се противопостави на претенциите му за трона.

Отварям смаяно уста.

— Тя минава на другата страна?

Той се усмихва криво.

— Тя и аз можем да се помирим — казва. — Предложих да я оставя под домашен арест, на място по мой избор, и тя се съгласи да замине. Не може да остане в убежище до края на живота си. Иска да излезе. А онези момичета растат бледи като малки лилии на сянка. Имат нужда да бъдат навън, в полята. По-голямото момиче е въплъщение на изящество, като статуя от алабастър. Ако я освободим, ще разцъфне като роза.

Усещам в устата си вкуса на ревност, като жлъчката, която напира под езика ми, когато започне да ми призлява.

— И къде ще разцъфне тази роза? — питам язвително. — Не и в някоя от моите къщи. Няма да я приема под покрива си.

Той се е загледал в огъня, но сега обръща обичното си смугло лице към мен.

— Мислех си, че можем да заведем трите най-големи момичета в двора — казва той. — Мислех си, че биха могли да служат в твоето домакинство, ако се съгласиш. Те са дъщери на Едуард, момичета от династията Йорк, те са твои племенници. Редно е да ги обичаш, както обичаш малката Маргарет. Помислих си, че можеш да ги държиш под око и когато му дойде времето, ще им намерим добри съпрузи и ще се погрижим за тях.

Облягам се назад на каменната рамка на прозореца и усещам приятната хладина да докосва раменете ми.

— Искаш да дойдат да живеят с мен? — питам го. — Дъщерите на _онази_ Удвил?

Той кимва, сякаш бих могла да намеря този план за приемлив.

— Не би могла да имаш по-красива придворна дама от принцеса Елизабет — казва.

— Мистрес Елизабет — поправям го през зъби. — Ти обяви майка й за блудница, а нея — за незаконородена. Тя е мистрес Елизабет Грей.

Той се изсмива кратко, сякаш е забравил.

— О, да.

— А майката?

— Ще я настаня в провинцията. Джон Несфийлд е по-надежден от всичките ми хора. Ще настаня нея и по-малките момичета в неговия дом, и той може да ги наглежда вместо мен.

— Под арест ли ще бъдат?

— Ще бъдат пазени достатъчно строго.

— Държани в къщата? — настоявам. — Заключени вътре?

Той свива рамене.

— Както прецени Несфийлд, предполагам.

Веднага разбирам, че Елизабет Удвил отново ще бъде господарка на прекрасна провинциална къща, а дъщерите й ще живеят като придворни дами в моя двор. Ще бъдат свободни като радостни птички във въздуха, а Елизабет Удвил ще тържествува отново.

— Кога ще стане всичко това? — питам, мислейки си, че той ще каже «през пролетта». — През април? Май?

— Мислех си, че момичетата могат да дойдат в двора веднага — казва той.

Щом чувам това, избухвам; скачам от мястото си до прозореца и се изправям.

— Това е първата ни Коледа като крал и кралица — казвам, с глас, треперещ от гняв. — Това е дворът, където ние ще оставим отпечатъка си върху кралството, където хората ще ни видят с короните ни и ще разказват за дрехите ни, за забавленията и радостта ни. Това е времето, когато хората ще започват да създават легенда за нашия двор и да казват, че той е по-прекрасен, по-весел и по-благороден от Камелот. Искаш дъщерите на Елизабет Удвил да седят на масата и да споделят коледната ни вечеря сега — на тази наша първа Коледа? Защо не кажем на всички, че всъщност нищо не се е променило? На трона си ти, вместо Едуард, но Ривърс все още владеят двора, вещицата все още се ползва с влияние, а кръвта на сестра ми и на брат ти, и на тяхното малко бебе, е още по ръцете й, а никой не я обвинява.

Той идва при мен и ме хваща за лакътя, чувствайки как треперя от ярост.

— Не — казва тихо. — Не. Не бях помислил. Виждам, че няма да стане. Това е твоят двор, не нейният. Зная това. Ти си кралица, зная това, Ан. Успокой се. Никой няма да ти развали празника. Те могат да дойдат след Коледа, по-късно, когато всички споразумения бъдат съставени подобаващо. Не е нужно да ги приемаме по-рано, и да развалят празника.

Той ме успокоява, както винаги е успявал.

— Да го развалят?

— Биха го развалили — приспива ме с нежния тон на гласа си. — Не ги искам там. Искам само да бъда с теб. Те могат да си останат в онова подземие, докато мине Коледа, и едва когато сметнеш, че моментът е подходящ, ще ги освободим.

Укротена съм от докосването му, като усмирена кобила.

— Много добре — прошепвам. — Но не преди това.

— Не — казва той. — Не и докато не сметнеш, че моментът е подходящ. Ти ще прецениш подходящия момент, Ан. Ти си кралица на Англия и няма да приемаш в домакинството си никой, освен хората, които сама си избереш. Ще се заобиколиш само с жените, които харесваш. Не бих те принудил да приемаш жени, от които се боиш или които не харесваш.

— Не се боя от тях — поправям го. — Не ревнувам от тях.

— Наистина, не — казва той. — И нямаш абсолютно никакъв повод. Ще ги поканиш, когато бъдеш готова, не преди това.

Прекарваме Коледа в Лондон без децата. Чак до последните дни на ноември се надявах, че ще дойдат. Едуард е достатъчно добре, но нашият лекар сметна, че не е достатъчно силен за дълго пътуване по лоши пътища. Казаха, че е добре да остане в Мидълхам, където нашите лекари, които са запознати със здравето му, ще се грижат за него. Казват, че такова дълго пътуване в толкова лошо време със сигурност ще изложи здравето му на риск. Мисля си за малкия принц Ричард, когато го видях за последно, точно на възрастта на моя Едуард, но с цяла глава по-висок и с розови бузи, преливащ от бодрост. Едуард не кипи от живот, не изпитва потребност вечно да се движи и да прави нещо. Предпочита да си седи кротко с някоя книга, и си ляга, без да протестира. Сутрин му е трудно да става.

Храни се достатъчно добре, готвачите полагат огромни усилия да приготвят вкусни ястия с изкусителни сосове. Нито веднъж не съм го виждала да слиза с Маргарет и Теди в готварниците, за да си отмъкне изрезки от сладкиши от масата, или да си измоли от пекарите някое топло хлебче, току-що извадено от пещта. Никога не отмъква сметана от килера с млякото, никога не се върти около шиша за месо, за да си отмъкне някое крайче.

Опитвам се да не се боя за него; той учи с удоволствие, излиза да язди заедно с братовчедите си, играе тенис с тях, или се упражнява в стрелба с лък, или играе на кегли, но винаги първи спира играта или се отдръпва и сяда за няколко мига, или се засмива и казва, че трябва да си поеме дъх. Не е як, не е силен, всъщност той е точно такъв, каквото бихте очаквали да е едно момче, ако е прекарало живота си в сянката на проклятието на далечна вещица.

Разбира се, не знам дали тя някога е проклела сина ми. Но понякога, когато той сяда в краката ми и обляга глава на коленете ми и докосвам главата му, си мисля, че тъй като нейната зла воля помрачи живота ми, не бих се изненадала да узная, че е белязала и живота на сина ми. А сега, когато Ричард говори за ново проклятие, стоварено от вещицата Елизабет и нейната ученичка в магьосничеството, дъщеря й, върху убиеца на техните момчета, се боя още повече, че злобата на семейство Ривърс е насочена към мен и моето момче.

Нареждам на лекарите в Мидълхам да ми изпращат писмо на всеки три дни, за да ми съобщават как са децата. Писмата пътуват трудно поради снега на север и разкаляните пътища на юг, но с тях пристигат уверения, че Едуард е бодър, играе си с братовчедите си, радва се на зимното време, пързаля се с шейна и кънки на леда. Той е добре. Мога да бъда спокойна. Той е добре.

Дори без децата Ричард е твърдо решен да отпразнуваме една весела Коледа в двора. Това е двор, увенчан с победа; всички, които идват да пируват, да танцуват, или просто да гледат, разбират, че тази първа Коледа от нашето царуване е още по-весела заради съзнанието, че когато бяхме предизвикани — предизвикани в първите седмици на царуването си от бившата кралица и от едно неопитно момче, което нарича себе си крал — получихме подкрепа. Англия не иска Хенри Тюдор, Англия е забравила момчетата Ривърс, доволна е да остави кралицата от семейство Удвил в убежище. С нея е свършено. Онова царуване приключи, а тази Коледа провъзгласява, че е започнало нашето.

Всеки ден организираме забавления, лов, излети с лодки, състезания, турнири и танци. Ричард вика в двора най-добрите музиканти, поети идват и пишат песни за нас, а хорът изпълва параклиса със свята музика. Всеки ден има ново забавление за двора и всеки ден Ричард ми поднася някакъв малък подарък — скъпоценна перлена брошка или чифт благоуханни кожени ръкавици, три нови коня за езда, които да отведа на Север за децата, както и един рядък разкош — голямо буре консервирани портокали от Испания. Обсипва ме с подаръци, а нощем идва във великолепните ми покои и прекарва нощта с мен, притиска ме в обятията си, сякаш само като ме прегръща здраво, може да повярва, че наистина ме е направил кралица.

Понякога нощем се будя и поглеждам към гоблена, окачен над леглото, с изтъкани по него сцени с изображения на победоносни богове и богини, полегнали на облаци. Мисля си, че аз също би трябвало да тържествувам. Аз съм там, където баща ми искаше да бъда. Аз съм най-високопоставената жена в страната — никога повече няма да се боя, че ще настъпя нечий шлейф — защото сега всички вървят след мен. Но още докато се усмихвам при тази мисъл, си спомням за сина си в студените долини на Йоркшър, за крехкото му тяло и бледността на кожата му. Мисля си за вещицата, която все още живее в убежище и тази Коледа ще отпразнува освобождаването си, вземам в прегръдките си Ричард и потърсвам опипом ръката, с която държи меча, внимателно обгръщайки я с длан, докато той спи, за да видя дали наистина отслабва и вехне, както си мисли той. Не мога да преценя.

Дали Елизабет Удвил е победена вдовица, която мога да съжалявам? Или е най-големият враг на семейството ми и на моя покой?