Пленница на короната

28

_Дворецът Ламбет, Лондон, лятото на 1472_

Това е нашето лято, това е нашият сезон. Всяка сутрин, когато се будя, виждам как златна слънчева светлина струи през еркерния прозорец, от който се разкрива гледка към реката, и чувствам топлото присъствие на Ричард в разтуреното легло, спящ като дете. Чаршафите са се превърнали на оплетен възел от нашето любене, красиво избродираната покривка е на купчина, наполовина на леглото и наполовина на пода, огънят в огнището се е превърнал на пепел, тъй като той не пуска в стаята никого от слугите, докато не ги повикаме: това е моето лято.

Сега разбирам робската преданост на Изабел към Джордж. Сега разбирам пламенната връзка между краля и кралицата. Сега разбирам дори това как майката на кралицата, Жакета, умря от разбито сърце заради загубата на мъжа, за когото се е омъжила по любов. Научавам, че да обичам мъж, чиито интереси са и мои, чиято страст ми се дарява свободно и открито, и чието закоравяло в битки младо гъвкаво тяло лежи всяка нощ до мен, което е единствената му радост — че всичко това ще промени изцяло живота ми. Била съм омъжена преди; но никога не съм била разтърсвана и докосвана, озадачавана и обожавана преди. Бях съпруга, но не бях любовница. С Ричард ставам съпруга и любовница, съветница и приятелка, партньорка във всички неща, другарка по оръжие, спътница. С Ричард ставам жена, а не момиче, ставам съпруга.

— А разрешението? — питам го лениво една сутрин, докато ме целува внимателно, като в същото време брои, твърдо решен да стигне до петстотин.

— Прекъсна ме — оплаква се той. — Какво разрешение?

— За сватбата ни. От папата.

— О, това ли — на път е. Тези неща могат да отнемат месеци, знаеш това. Подадох писмено искане и ще отговорят. Ще ти кажа, когато отговорят. Докъде бях стигнал?

— Триста и две — казвам напосоки.

Бавно, устните му стигат до гърдите ми.

— Триста и три — казва той.

Прекарваме заедно всяка нощ. Когато той трябва да посети двора, на лятна обиколка в Кент, потегля призори с група свои приятели — Бракънбъри, Лъвъл, Тиръл, половин дузина други — и се връща по здрач, така че да може да се срещне с краля и да се прибере у дома при мен. Кълне се, че никога няма да се разделим, дори за една нощ. Чакам го в голямата гостна на двореца Ламбет със сложена за него вечеря, той влиза, прашен от пътя, и започва да яде, да говори и пие едновременно. Разказва ми, че новото бебе на кралицата е умряло и че кралицата е мълчалива и тъжна. Говори се, че майка й, Жакета, умряла в същия следобед като бебето; някои хора чули жалейна песен около кулите на замъка. Той се прекръства при този слух и се присмива на себе си, че е суеверен глупак. Стискам юмрук под масата в знака срещу магьосничество.

— Лейди Ривърс беше забележителна жена — признава той. — Когато я срещнах за първи път и бях още момче, си помислих, че тя е едновременно най-плашещата и най-красивата жена, която съм виждал. Но когато тя ме прие като свой сродник, когато Елизабет се омъжи за Едуард, започнах да я обичам и да й се възхищавам. Тя се отнасяше винаги толкова сърдечно с децата си — и не само с тях, с всички деца от кралското домакинство — и беше толкова предана на Едуард; би направила всичко за него.

— Накрая тя беше мой враг — казвам кратко. — Но помня, че когато я видях за първи път, си помислих, че е прекрасна. И дъщеря й, кралицата също.

— Сега би ти дожаляло за кралицата — казва той. — Тя е много опечалена без майка си и е изгубена без бебето си.

— Да, но тя има четири други деца — казвам коравосърдечно. — И едното от тях е син.

— Ние от династията Йорк обичаме да създаваме големи семейства — казва той, като ми се усмихва.

— И затова…?

— И затова си мислех, че може да отидем в леглото и да видим дали не можем да си направим един малък маркиз?

Усещам как поруменявам, и признавам желанието си с усмивка.

— Може би — казвам. Той знае, че искам да кажа «да».