Пленница на короната

64

_Дворецът Гринич, Лондон, март 1484_

Пролетта идва в Лондон рано, седмици по-рано, отколкото в северния ни дом, и когато се будя сутрин, мога да чуя как петлите кукуригат, а млечните крави мучат, докато ги карат през улиците към ливадите край реката. С пролетта започват и заседанията на парламента; прокарват постановлението, съгласно което се утвърждава, че Едуард е бил женен за друга жена преди мнимата си венчавка с _онази_ жена Удвил, и следователно всичките им деца са незаконородени. Това постановление има стойността на закон, парламентът го е приел, значи трябва да е така. Елизабет Удвил отново е Елизабет Удвил, или може да нарича себе си с името на първия си съпруг — единствения си истински съпруг — и да бъде лейди Елизабет Грей, а момичетата й могат също да се прикрият под това име. Ричард представя споразумението си с _онази_ жена Удвил, която е предадена на грижите на сър Джон Несфийлд с двете си по-малки момичета, и те заминават да живеят в красивата му провинциална къща в Хийтсбъри, Уилтшър.

Той изпраща на Ричард редовни доклади и аз зървам един, в който се споменава как кралицата — в една неволна грешка на перото той я нарича «кралицата», сякаш аз не съществувам, сякаш законът не е бил прокаран — язди и танцува, кани местни музиканти, посещава местната църква, обучава момичетата си, и помага в управлението на домашната ферма, прави промени в мандрата и премества пчелните кошери, дава му съвети за мебелировката и засажда своя лична градина с любимите си цветя. Тонът му е развълнуван и доволен. Звучи така, сякаш тя изпитва наслада отново да бъде провинциална господарка. Момичетата й тичат на воля, сър Джон им е дал коне, и те препускат из цял Уилтшър. Тонът на доклада на сър Джон е благосклонен, сякаш му харесва една красива жена и две енергични момичета да обръщат къщата му надолу с главата. И което е по-важно — той съобщава, че тя посещава параклиса всеки ден и че не получава тайни съобщения. Би трябвало да се радвам, че тя не крои заговори, нито пък прави заклинания, но не мога да се освободя от желанието тя да беше още в убежище, или заключена в Тауър като синовете си, или дори безследно изчезнала като тях. Не се съмнявам, че щях да намеря покой, че Англия щеше да намери покой, ако тя беше умряла със съпруга си или изчезнала с момчетата си.

Трите най-големи момичета Ривърс идват в двора с високо вдигнати глави, сякаш майка им не се е провинила в измяна срещу нас. Ричард ми казва, че те ще ми поднесат почитанията си на сутринта след службата в параклиса и закуската, и аз полагам особено старание, докато се приготвям в красивите стаи на двореца Гринич, с гръб към ярката светлина от прозорците, в тъмночервена рокля и с висока диадема от дантела в наситен рубинен цвят. Дамите ми седят около мен, и израженията, с които се обръщат към бавно отварящата се врата, не са дружелюбни. Никоя жена не иска три красиви момичета до себе си за сравнение, а това са момичета от семейство Ривърс, които си търсят съпрузи, както момичетата Ривърс вечно правят. Освен това половината придворни са коленичили пред тези момичета, а другата половина са целували бебешките им юмручета и са се кълнели, че те са най-хубавите принцеси, виждани някога. Сега те са придворни дами на нова кралица, и никога повече няма да носят корона. Всички трескаво копнеят те да осъзнаят падението си от великолепието до беднячеството, всички тайно се надяват, че те ще разберат погрешно положението си и ще се покажат като глупачки. Този двор е жесток, каквито са всички кралски дворове, и никой в моите покои няма никаква причина да обича дъщерите на Елизабет Удвил, която се разпореждаше с всички ни.

Вратата се отваря и трите влизат. Веднага разбирам защо Ричард прости на майката и повика момичетата в двора. От обич към брат си. Най-голямата, Елизабет, сега осемнайсетгодишна, е най-съвършеното съчетание от изящната красота на майка си и топлотата на баща си. Бих я разпознала навсякъде като дъщеря на Едуард. Тя има неговата непринудена вежливост: раздава усмивки из цялата стая, сякаш си мисли, че поздравява приятели. Има неговия ръст — висока и стройна е като фиданка от дъба, под който той е бил омагьосан. Има неговата кожа и коса: майка й беше толкова руса, че косата й е почти сребриста, но тази Елизабет е по-тъмна, като баща си, косата й има цвета на класовете в пшенична нива, златисто-бронзова: една къдрица се измъква от диадемата й и се навива на букла, падайки към рамото и. Представям си, че когато разпусне косата си, тя е като водопад от къдрици с цвят на пчелен мед.

Тя носи зелена рокля, сякаш е самата пролет, пристигаща в този двор на уморени от живота възрастни хора. Това е проста рокля с дълги, надиплени ръкави, а вместо златна верижка около стройните си бедра тя носи завързан на възел зелен кожен колан. Предполагам, че не е имало останали пари да купят на момичетата злато или накити за идването им в двора. Елизабет Удвил може и да е отмъкнала половината хазна, но бунтовете са скъпи начинания и тя сигурно е похарчила всичките си пари, въоръжавайки войници срещу нас. Дъщеря й, принцеса Елизабет — или, както трябва да запомня да я наричам, мистрес Елизабет Грей — носи на главата си спретната шапчица, нищо биещо на очи, нищо подобно на коронката, която едно време носеше като любимата най-голяма принцеса с готови да й угаждат родители, и годеница на престолонаследника на Франция. Зад нея идват сестрите й. Сесили също е красавица, само че това момиче на Ривърс е тъмнокосо и с тъмни очи. Тя не крие веселата си усмивка, пълна с увереност, и носи тъмночервено, което й отива. Зад нея идва малката Ан, най-младата, в най-бледото синьо, като крайбрежни морски води, руса като най-голямата си сестра, но тиха и сдържана, без помен от наперената увереност на другите две.

Те застават в редица пред мен, сякаш са стражи, вдигащи оръжията си за почест, и аз си пожелавам от цялата си душа да можех да ги изпратя обратно в помещението на стражите. Но те са тук, и трябва да бъдат поздравени не като племенници, а като повереници. Надигам се от трона си и дамите ми също се изправят, но прошумоляването на дузина скъпи рокли не смущава Елизабет. Тя мести поглед от една към друга, сякаш оценява материята. Чувствам как пламвам и поруменявам. Тя е отгледана в един двор от кралица, която е била прочута красавица, и не ми е нужно да видя презрителната й усмивка, за да знам, че ни намира за безцветни и неспретнати. Дори аз, в рубиненочервената си рокля, съм невзрачна кралица редом с нейния спомен за майка й. Знам, че за нея никога няма да бъда нещо друго, освен сянка.

— Приветствам и трите ви — мистрес Елизабет, Сесили и Ан Грей — с добре дошли в двора ми — казвам. Виждам как очите на Елизабет блясват като светкавици, когато се обръщам към нея с името на първия съпруг на майка й. Ще трябва да свикне с това. Самият парламент я обяви за копеле, а женитбата на родителите й — за двуженство и измама. Ще трябва да свикне да я наричат «мистрес Грей», а не «ваша светлост».

— Ще откриете, че съм кралица, на която е лесно да се служи — казвам любезно, сякаш не сме се срещали никога преди, сякаш не съм целувала хладните им бузи дузина пъти. — И че това е един щастлив двор — сядам и протягам ръка, и трите, една след друга, правят реверанс и целуват студените ми пръсти.

Мисля си, че посрещането е минало достатъчно добре и е приключило, когато вратата се отваря и съпругът ми Ричард избира този момент да влезе. Разбира се, той знае, че момичетата ще бъдат представени тази сутрин. Затова е дошъл да се увери, че всичко ще мине добре. Прикривам раздразнението си в усмивката, с която го посрещам.

— А ето го и кралят…

Никой не ме слуша. При отварянето на вратите Елизабет се е обърнала и когато вижда съпруга ми, се изправя от реверанса си и отива с леки стъпки при него.

— Ваша светлост, почитаеми чичо! — изрича тя.

Сестрите й, бързи като невестулки, се промъкват след нея.

— Почитаеми чичо — изричат те в хор.

Той им се усмихва широко, притегля Елизабет към себе си и я целува по двете бузи.

— Изглеждаш прекрасно, както знаех, че ще бъде — уверява я той. Другите две получават целувка по челото. — А как е майка ти? — пита той Елизабет небрежно, сякаш всяка сутрин пита за здравето на някоя вещица и изменница. — Харесва ли й Хийтсбъри?

Елизабет се усмихва неискрено.

— Много й харесва, почитаеми чичо! — възкликва тя. — Пише ми, че сменя всички мебели и окопава градините. Сър Джон може да открие, че си има наемателка, с която трудно се излиза на глава.

— Сър Джон може да открие, че къщата му е неизмеримо подобрена — уверява я той, сякаш неприкритото безочие има нужда от уверения. Обръща се към мен: — Сигурно се радвате отново да приемете племенничките си в покоите си — казва той, с нотка в гласа, която ми напомня, че трябва да се съглася.

— Възхитена съм — казвам хладно. — Безкрайно съм възхитена.

Не мога да отрека, че те са хубави момичета. Сесили е глезла и клюкарка, Ан едва е излязла от училищната стая, и аз се погрижвам тя да има уроци по гръцки и латински всеки ден сутринта. Елизабет е съвършена. Ако трябва да се изброят качествата, необходими за една английска принцеса, тя ще отговаря точно на модела. Начетена е — чичо й Антъни Удвил и майка й са се погрижили за това, техният печатар Какстън й посвещаваше новите печатни книги, когато тя бе едва излязла от люлката. Говори гладко три езика и може да чете на четири. Свири на музикални инструменти и пее със сладък, нисък глас, който е изненадващо хубав. Може да шие изящно и мисля, че уверено може да обърне яката на риза или да поръби фина ленена фуста. Не съм я виждала в кухнята, тъй като аз — като дъщеря на най-изтъкнатия граф в Англия, а сега — кралица на страната си — никога не съм имала особена причина да влизам в кухнята. Но тя, която е била затворена в убежище и е дъщеря на жена, управлявала провинциално имение, ми казва, че може да приготвя печено месо и яхния от месни изрезки, както и изтънчени блюда, фрикасета и захаросани плодове. Когато танцува, никой не може да откъсне очи от нея; тя се движи в такт с музиката, сякаш музиката я вдъхновява, като притваря очи и оставя тялото си да реагира на нотите. Всички винаги искат да танцуват с нея, защото тя кара всеки партньор да изглежда грациозен. Когато й възложат роля в пиеса, тя й се отдава напълно и учи репликите си и ги изрича така, сякаш сама им вярва. Тя е добра сестра на двете по-малки, които са поверени на грижите й, и изпраща малки подаръци на другите си сестри, които са в Уилтшър. Тя е добра дъщеря, пише всяка седмица на майка си. Службата й при мен като придворна дама е безупречна; не мога да я упрекна в нищо.

Защо тогава, като се имат предвид всички тези забележителни добродетели, я ненавиждам?

Мога да отговоря на това. Първо, защото съм обзета от глупава, греховна ревност към нея. Разбира се, виждам как я гледа Ричард, сякаш тя е брат му, върнат при него, само че в образа на младо, изпълнено с надежди, весело красиво момиче. Той никога не казва нито дума, за която бих могла да го укоря, никога не говори за нея по друг начин, освен като за своя племенница. Но я гледа — всъщност целият двор я гледа — сякаш тя е наслада за окото и радост за сърцето.

Второ, мисля, че тя е имала лесен живот, живот, благодарение на който й е лесно да се смее дузина пъти на ден, сякаш всичко, което се случва около нея, я забавлява. Живот, който я разхубавява, защото какво е преживяла, което може да я кара да се мръщи? Нима някога й се е случило нещо, което да вдълбае бръчки на разочарование в лицето й и да накара скръб да се просмуче в нея? Знам, знам: тя загуби баща и любим чичо, те бяха отстранени от трона, изгуби и двама обични млади братя. Но не мога да помня това, когато я виждам да си играе на «котешка люлка» с преметнато около пръстите чиле вълна, или тича край реката, или плете венец от нарциси за Ан, сякаш трите момичета не би трябвало да се боят от всяка мисъл, свързана с корона. Тогава ми се струва напълно безгрижна, и й завиждам заради радостта от живота, която я спохожда толкова лесно.

И последно, никога не бих обичала дъщеря на Елизабет Удвил, никога няма да я обичам. _Онази_ жена преминаваше като вещаеща гибел комета на моя хоризонт през целия ми живот, от мига, когато за първи път я видях, и си помислих, че е най-красивата жена на света, на вечерята за коронацията й, до момента, в който осъзнах, че тя е мой заклет враг и убийца на сестра ми и зет ми. Каквито и ходове да е предприела Елизабет, за да осигури на дъщерите си достъп до нашия двор, нищо не ме е очаровало, нищо няма никога да ме омае дотолкова, та да забравя, че те са дъщери на нашия враг; и — в случая на принцеса Елизабет — самите те са врагът.

Не се съмнявам, че тя е тук като шпионка и средство за отклоняване на вниманието. Сгодена е за Хенри Тюдор (това, че майка й оповестява пред всички промяната в решението си, не означава нищо за мен, не означава нищо — така подозирам — за него или за нея). Тя е дъщеря на нашата неприятелка и годеница на нашия враг. Защо да не мисля за нея като за мой враг?

И затова го правя.

Когато снегът по хълмовете на Севера се стопява и можем да отпътуваме отново към дома, напускаме Лондон. Толкова се радвам да замина, че се налага да имитирам неохота, от страх да не обидя лондонските търговци и гражданите, които идват в двора да се сбогуват, и хората, които се редят от двете страни на улиците, за да ни приветстват, докато минаваме. Мисля си за Лондон като за град, който обича рода Ривърс, и чувам одобрителния рев, когато преминават трите момичета Удвил, които яздят едно до друго зад мен. Лондон обича красавиците, а топлата хубост на Елизабет кара гражданите да надават приветствени викове за династията Йорк. Усмихвам се и помахвам с ръка, за да приема комплимента за себе си, но знам, че за мен е предназначена почитта, която се полага на една кралица, но не и привързаността, която една красива принцеса може да породи.

По пътя препускам бързо напред, така че всичките ми придворни дами да изостанат, за да не съм принудена да чувам как тя и сестрите й бъбрят. Гласът й, който е мелодичен и сладък, ме кара да стискам зъби. Поемам напред, а стражите ми яздят зад мен, и не ми се налага да я чувам или виждам.

Когато Ричард се връща от челните редици на процесията, изравнява коня си с моя и ние яздим приятелски заедно, сякаш тя не се усмихва и не бъбри зад нас. Хвърлям кос поглед към суровия му профил и се питам дали се ослушва да чуе гласа й, дали ще удържи коня си и ще изостане, за да язди редом с нея. Но после той проговаря, и осъзнавам, че ревността ми ме прави страхлива и подозрителна, когато би трябвало да се наслаждавам на компанията му.

— Ще отседнем в замъка Нотингам за целия месец — казва той. — Планирам да преустроя покоите ти там, да ги направя по-удобни за теб. Ще продължа плановете за строителство, които имаше Едуард. А после можеш да продължиш към Мидълхам, ако искаш. Ще те последвам. Знам, че ще бързаш да видиш децата.

— Струва ми се, че не съм ги виждала толкова отдавна — съгласявам се. — Но едва днес научих от лекаря, че всички са добре — говоря общо за здравето на трите деца. Никога не искаме да признаем, че Теди е силен като млада хрътка — и с почти толкова разум — а Маргарет никога не боледува. Синът ни, нашият Едуард, възмъжава бавно, дребен е за възрастта си и лесно се уморява.

— Това е добре — казва Ричард. — А след това лято можем да доведем всички в двора и да ги задържим при нас. Кралица Елизабет винаги държеше децата си при себе си, а принцесата ми разказва, че е имала най-щастливото детство в двора.

— Мистрес Грей — поправям го, усмихната.