Пленница на короната

67

_Дворецът Уестминстър, Лондон, зимата на 1484_

Заплахата от Хенри Тюдор в Бретан обсебва целия двор. Той е само един млад мъж, и всеки крал, не толкова бдителен, колкото тези от династията Йорк, би могъл да пренебрегне далечните му претенции към трона на Англия чрез майчиния му род. Но на трона е крал от династията Йорк, и Ричард знае, че Тюдор се готви да нахлуе, търси подкрепа в Бретан от херцога, който го закриля от толкова отдавна, обръща се към Франция — стария заклет враг на Англия — за помощ.

Майка му, Маргарет Боуфорт, моята някогашна приятелка, стои навъсено в провинциалната си къща, държана като затворничка от съпруга си по нареждане на Ричард, а бъдещата му съпруга, Елизабет Йоркска, сега е на практика първа дама на кралския двор, танцува всяка вечер в двореца, който е бил неин дом в детството й, с китки, блеснали от гривни, с коса, искряща под златна мрежичка. Изглежда, че получава подаръци, които пристигат всяка сутрин, докато седим в покоите с изглед към сивата зимна река. Всяка сутрин на вратата се чука и някой паж донася нещо за момичето, което сега всички наричат принцеса Елизабет, сякаш Ричард не е прокарал закон, за да я обяви за незаконородена и да й даде името на първия съпруг на майка й. Тя се кикоти, когато отваря подаръка, и ми отправя бърз, виновен поглед. Подаръците винаги идват без бележка, но всички знаем кой й изпраща скъпоценни дарове. Спомням си миналата година, когато Ричард ми правеше подарък всеки ден през дванайсетте коледни дни. Но си го спомням с безразличие. Вече не ме е грижа за накитите.

Коледното празненство е върхът на нейното ликуване. Миналата година тя беше унизена, обект на нашето милосърдие, обявена за незаконородена и поискана за съпруга от един предател, но през цялата тази година се издигаше неудържимо нагоре, като евтина, лека коркова тапа в бурна вода. Сега ходим заедно на проби за рокли, сякаш сме майка и дъщеря, сякаш сме сестри. Стоим в голямото помещение на гардеробната, докато прикрепват с карфици по нас коприни, златен брокат и кожи, и аз поглеждам към голямото посребрено огледало и виждам умореното си лице и избледняващата коса, докато ме обличат в същите ярки цветове като усмихващата се красавица до мен. Тя е десет години по-млада от мен и това никога не е по-очевидно, отколкото когато сме застанали една до друга и сме облечени еднакво.

Ричард открито й подарява накити, подобни на моите, тя носи диадема, подобна на златна коронка, носи диаманти на малките си уши и сапфири на шията. За Коледа дворът е бляскав и великолепен, всички са пременени в най-хубавите си дрехи, всеки ден има забавления и игри. Елизабет преминава с танцуващата си походка през всичко това — кралицата на увеселенията, победителката във всички игри, повелителката на празника. Аз седя на големия си стол, с балдахина от златен брокат над себе си, с короната, натежала върху челото ми, залепила благосклонна усмивка на лицето си, докато съпругът ми става, за да танцува с най-красивото момиче в двореца, взема ръката й и я отвежда настрани да говорят, а после я довежда обратно в стаята, пламнала, поруменяла и с разчорлена коса. Тя хвърля поглед към мен, сякаш иска да се извини — сякаш се надява да нямам нищо против, че всички в двора, а постепенно и всички в Англия, смятат, че те са любовници и аз съм изоставена. Има благоприличието да си придаде засрамено изражение, но виждам, че е твърде тласкана от желание да се отдръпне. Не може да му откаже, не може да откаже на себе си. Може би е влюбена.

Аз също танцувам. Когато танцът е бавен и тържествен, позволявам на Ричард да ме изведе да танцувам и танцьорите следват плавните ни стъпки. Ричард поддържа ритъма на стъпките ми; трудно мога да се съсредоточа да спазвам такта на музиката. Едва миналата Коледа дворът беше в пълния си блясък — нов крал, възкачил се на престола, нови богатства за раздаване, нови съкровища за придобиване, нови рокли за показване — а после синът ми прихвана треска и умря, просто от някаква незначителна треска, а аз не бях край леглото му. Не бях в замъка. Празнувах успеха ни, ловувайки в горите на Нотингам. Сега не мога да проумея какво е имало за празнуване.

Посрещаме Коледа като религиозен празник, посещавайки няколко църковни служби. Елизабет е очарователно благочестива, с шал от зелен тюл върху светлите коси, със сведени очи. Ричард си тръгва от параклиса с мен, ръката ми е в неговата.

— Уморена си — казва той.

Уморена съм от самия живот.

— Не — казвам. — Очаквам с нетърпение останалите коледни дни.

— Носят се някои неприятни слухове. Не искам да ги слушаш, те са безпочвени.

Спирам и придворните спират зад нас.

— Оставете ни — казвам през рамо на всички. Те се изпаряват — Елизабет ми хвърля поглед, сякаш си мисли, че може да не се подчини. Ричард й кимва, тя ми прави лек реверанс и си отива.

— Какви слухове?

— Казах, че не искам да ги слушаш.

— Тогава по-добре да ги чуя от теб, за да не слушам никой друг.

Той свива рамене.

— Има хора, които говорят, че възнамерявам да те изоставя и да се оженя за принцеса Елизабет.

— В такъв случай демонстрирането на ухажване от твоя страна е успяло — отбелязвам. — Ухажване ли беше? Или преструвка?

— И двете — казва той унило. — Трябваше да дискредитирам годежа между нея и Тюдор. Той със сигурност ще нахлуе тази пролет. Трябваше да откъсна от него привържениците на Йорк.

— Внимавай да не откъснеш привържениците на рода Невил — отбелязвам остро. — Аз съм дъщерята на кралесъздателя. На Север има мнозина, които те следват само от обич към мен. Дори сега там моето име е по-влиятелно от всички останали. Няма да ти бъдат верни, ако сметнат, че ме позориш.

Той целува ръката ми.

— Не го забравям. Няма да го забравя. И никога не бих те унизил. Ти си сърцето ми. Дори това сърце да е разбито.

— Това ли е най-лошото от всичко?

Той се поколебава.

— Говори се за отрова.

При споменаването на оръжието на Елизабет Удвил замръзвам на място.

— Кой говори за отрова?

— Разни клюки от готварницата. Едно куче умряло, след като някаква чиния била разсипана и кучето я излочило. Знаеш как в двора правят от мухата слон.

— Чия е била чинията?

— Твоята.

Не казвам нищо. Не чувствам нищо. Нито дори изненада. От години Елизабет Удвил е мой враг и дори сега, когато е освободена и живее мирно в Уилтшър, чувствам сивия й поглед върху тила си. Тя все така ще ме вижда като дъщерята на човека, убил любимите й баща и брат. Сега ме вижда също и като жената, която стои на пътя на дъщеря й. Ако умра, Ричард ще вземе разрешение от папата и ще се ожени за племенницата си Елизабет. Династията Йорк ще бъде обединена отново, _онази_ жена Удвил отново ще бъде вдовстващата кралица и баба на следващия крал на Англия.

— Тя никога не спира — казвам тихо на себе си.

— Коя? — Ричард изглежда объркан.

— Елизабет Удвил. Предполагам, че именно нея подозират в опит да ме отрови?

Той се разсмива високо — някогашният му импулсивен, буен смях, който не съм чувала от толкова отдавна. Взема ръката ми и целува пръстите ми.

— Не, не подозират нея — казва. — Но няма значение. Ще те пазя. Ще се погрижа да бъдеш в безопасност. Но трябва да си почиваш, скъпа моя. Всички казват, че изглеждаш уморена.

— Достатъчно добре съм — казвам мрачно, а на себе си обещавам: «Достатъчно добре съм да държа дъщеря й далече от трона си».