_Замъкът Мидълхам, Уорикшър, пролетта на 1473_
Да бъда затворена в усамотение с Изабел в продължение на шест седмици в Кулата на Дамите в замъка Мидълхам, е все едно да изживявам отново дългите дни на детството ни. В родилната стая не се допускат мъже, и затова дървата за буйно пламтящите огньове, блюдата с храната ни и всичко останало, което ни е нужно, се предава в подножието на кулата на някоя от жените, които се грижат за мен. Свещеникът прекосява дървения мост от главната кула на замъка и застава до вратата зад параван, за да отслужва литургията, и ми подава Светото причастие през метална решетка, без да ме поглежда. Не научаваме почти никакви новини. Един-два пъти Изабел отива отсреща, до голямата зала да вечеря с Ричард, и когато се връща, ни съобщава, че малкият Уелски принц ще заживее в Лъдлоу. За миг се сещам за първия си съпруг; титлата Уелски принц беше негова, красивият замък Лъдлоу щеше да бъде наш, Маргарет Анжуйска планираше да живеем там няколко месеца след победата си, за да наложим волята си на хората в Уелс — но после си спомням, че всичко това вече е минало, и аз принадлежа към династията Йорк, и би трябвало да се радвам, че техният принц е пораснал достатъчно, за да има собствено домакинство в Уелс, макар то да е под управлението на вуйчо му, Антъни Удвил, вдовецът, който сега се издига без собствени заслуги и получава титлата на починалата си съпруга — барон Скейлс.
— Това ще означава, че Ривърс ще управляват Уелс във всяко отношение, освен по име — прошепва ми Изабел. — Кралят повери единствения си наследник на техните грижи, Антъни Удвил оглавява съвета на принца, а кралицата ръководи всичко. Това не е династията Йорк, това е династията Ривърс. Мислиш ли, че Уелс ще подкрепи това? Те винаги са поддържали династията Ланкастър и Тюдорите.
Свивам рамене. Обгръща ме блаженото спокойствие на последните седмици от бременността. Гледам към зелените поля наблизо, и по-нататък — към неравните пасища и калугериците, които кръжат и грачат в тресавищата. Лондон ми се струва безкрайно далече, Лъдлоу — на цял живот разстояние.
— Кой би ръководил сина на кралицата, ако не го стори самата тя? — питам. — А той не би могъл да има по-добър възпитател от вуйчо си Антъни. Каквото и да мислиш за кралицата, Антъни Удвил е един от най-прекрасните мъже в Европа. Те са сплотено семейство. Антъни Удвил ще брани племенника си с цената на живота си.
— Само почакай — предрича Изабел. — Ще има мнозина, които ще наблюдават със страх как семейство Ривърс се сдобива с прекалено могъщество. Ще има мнозина, които ще предупредят краля да не поверява всичко на едно семейство. Джордж е против тях, дори твоят съпруг, Ричард, не иска да види цял Уелс в тяхно владение — тя прави пауза. — Татко казваше, че те са лоши съветници — напомня ми тя.
Кимвам.
— Да — признавам. — Кралят сбърка много, като предпочете тях пред баща ни.
— А _онази_ жена все още ни мрази — казва Изабел направо.
Кимвам.
— Да, предполагам, че винаги ще ни мрази; но не може да ни стори нищо. Докато Джордж и Ричард се ползват с благоволението на краля, единственото, което тя може да направи, е да бъде студена като жената риба върху знамето на семейството й. Не може дори да промени мястото, което заемаме в кралския двор. Не може да ни пренебрегва както някога. Пък и когато бебето ми се роди, не смятам да се връщам в двора — докосвам със задоволство дебелата стена до остъкления прозорец. — Никой не може да ми стори зло тук.
— Аз също ще стоя далече от двора — казва тя. Усмихва ми се: — Ще имам основателна причина да стоя надалече. Забелязваш ли нещо у мен?
Вдигам глава и я поглеждам по-внимателно.
— Изглеждаш… — опитвам се да открия дума, която не звучи нелюбезно. — Привлекателна.
Изабел се разсмива.
— Искаш да кажеш, че съм дебела — казва тя радостно. — Ставам хубава и дебела. И ще те повикам да останеш с мен през август — тя ми се усмихва широко. — Ще искам да ми върнеш услугата, която аз ти правя сега.
— Из… — в миг разбирам какво има предвид, а после улавям ръцете й. — Из, бебе ли очакваш?
Тя отвръща с усмивка.
— Да, най-сетне. Започвах да се боя…
— Разбира се, разбира се. Но сега трябва да си почиваш — веднага я завличам до огнището и я дръпвам да седне в един стол, слагам столче под краката й, и усмихнато я оглеждам. — Колко прекрасно! И вече не трябва да вдигаш разни неща вместо мен, а когато си тръгнеш от тук, трябва да пътуваш в носилка, а не да яздиш.
— Добре съм — казва тя. — Чувствам се далеч по-добре от миналия път. Не се страхувам. Във всеки случай, не се страхувам много… и, само си помисли, Ани! — те, моето и твоето бебе, ще бъдат братовчеди, ще бъдат братовчеди, родени в една и съща година.
Настъпва мълчание, докато и двете си мислим за дядото на нашите бебета, който никога няма да ги види, който щеше да гледа на тях като на сбъдване на своите планове, който щеше на часа да започне да крои нови и амбициозни планове за тях, в мига, щом те се озоват в люлката.
— Татко щеше вече да е уредил браковете им и да е нарисувал фамилните им гербове — казва Изабел с лек смях.
— Щеше да издейства разрешение от папата и да ги ожени — казвам. — За да запази богатството им в семейството — правя пауза: — Ще пишеш ли на майка ни, за да й съобщиш? — питам предпазливо.
Тя свива рамене, изражението й е непроницаемо и студено.
— Каква е ползата? — пита. — Тя никога няма да види внуците си. Никога няма да излезе от там, а ми каза, че ако не мога да уредя освобождаването й, не съм й дъщеря. Каква е ползата изобщо да мисля за нея?
Болките започват в полунощ, точно когато си лягам, с Изабел в голямото легло до мен. Надавам лек вик и след броени мигове тя е на крак, намята халат на раменете си, пали свещи от огъня, праща прислужницата да повика акушерките.
Мога да видя, че се страхува за мен, а пребледнялото й лице, докато поръчва ейл, и острият й тон към акушерките на свой ред изплашват и мен. Поставили са дарохранителница със Светото причастие в нея върху малкия олтар в ъгъла на стаята ми. Около напрегнатия ми корем е вързан поясът, който беше специално благословен за първото раждане на Изабел. Акушерките са приготвили ейл с подправки за мен и за всички останали, и изпращат заповеди в кухнята да събудят готвачките, за да приготвят голяма вечеря, защото ще бъде дълга нощ и всички имаме нужда да се подкрепим.
Когато ми донасят фрикасе от дивеч, печено пиле и варен шаран, от миризмата на храна стомахът ми се преобръща, аз нареждам да я изнесат от стаята и започвам да се разхождам бавно нагоре-надолу, обръщам се при прозореца и горния край на леглото и продължавам. Чувам, че отвън, в приемната, ядат лакомо и поръчват още ейл. Само Из и две камериерки остават с мен. Из също няма апетит.
— Силни ли са болките? — пита тя тревожно.
Поклащам глава:
— На пристъпи са — казвам. — Но мисля, че се усилват.
Около два сутринта става много по-зле. Акушерките, зачервени и развеселени от храната и питието, влизат в спалнята и ме карат да продължа да се разхождам, а те вървят от двете ми страни. Когато спирам, те ме принуждават да продължа. Когато искам да си почина, те цъкат с езици и ме насилват да не спирам. Болките започват да идват по-начесто и да се сливат, и едва тогава акушерките ми позволяват да се облегна, пъшкайки, на една от тях.
Около три сутринта е, когато чувам стъпки по моста откъм голямата зала, а после на вратата се чука и чувам Ричард да се провиква:
— Аз съм, херцогът! Как е съпругата ми?
— Весела е — казва акушерката, шегувайки се недодялано. — Куражлийски се справя, милорд.
— Колко още ще продължи?
— Още часове — казва тя бодро, пренебрегвайки протестния ми стон. — Може да минат още часове. Идете да поспите, ваша светлост, ще пратим да ви повикат в мига, щом легне.
— Защо, не е ли в леглото сега? Какво прави? — пита настойчиво той, озадачен, принуден да чака пред вратата, в пълно неведение за занаята на акушерките.
— Разхождаме я — отвръща по-възрастната. — Караме я да се разхожда нагоре-надолу, за да облекчим болката.
Безсмислено е да им казвам, че това изобщо не облекчава болката, защото те ще го правят, винаги са го правили, и ще им се подчинявам, защото сега почти не мога да мисля сама.
— Разхождате я? — пита младият ми съпруг през затворената врата. — Това помага ли много?
— Ако бебето се забави, ще я сложим върху одеяло и ще я подхвърляме — отвръща по-младата с остър смях. — Има късмет, че само я разхождаме. Това е женска работа, ваша светлост. Знаем какво правим.
Чувам приглушената ругатня на Ричард, но после стъпките му се отдалечават и двете с Из се споглеждаме мрачно, когато жените хващат ръцете ми и започват да ме водят от огнището до вратата и после пак обратно.
Оставят ме, когато отиват да закусят в голямата зала, а аз отново установявам, че не мога да ям и Из седи до мен, докато си почивам на леглото, и ме гали по челото, както правеше някога, когато се разболявах. Болките идват толкова начесто и толкова силно, че си мисля, че няма да издържа повече. Точно тогава вратата се отваря и двете акушерки се връщат вътре, този път водейки със себе си дойката, която нагласява люлката и постила чаршафите върху родилното легло.
— Вече не остава много време — казва една от акушерките бодро. — Ето — тя ми подава клиновидно парче дърво, излъскано от употреба и нашарено със следи от зъби. — Захапете го — казва тя. — Виждате ли тези следи? Много жени са хапали това и са спасили собствения си език. Захапете го, когато дойде болката, а после хванете добре това.
Завързали са връв, опъната между двете долни колони на леглото ми, и когато посягам от леглото за почивка, мога да я уловя и да запъна крака в долния край на голямото легло.
— Дърпайте това, а ние ще дърпаме с вас. Хапете клина, когато болката се усили, и ние ще крещим с вас.
— Няма ли нещо, което можете да й дадете за облекчаване на болката? — пита настойчиво Изабел.
По-младата жена маха запушалката на каменна бутилка.
— Пийнете мъничко от това — предлага тя, и налива от течността в сребърната ми чаша. — Всъщност си мисля, че всички трябва да пийнем по мъничко.
Течността изгаря гърлото ми и от нея очите ми се насълзяват, но ме кара да се почувствам по-смела и силна. Виждам как Из се задавя, когато отпива, и ми се ухилва. Навежда се напред да прошепне в ухото ми: «Тези са две алчни пияни старици. Бог знае къде ги е намерил Ричард».
— Те са най-добрите в страната — отвръщам. — Бог да е на помощ на жената, която ражда с най-лошите.
Тя се засмива и аз също се смея, но смехът засяда в корема ми като забит меч, и аз надавам лек вик. Изведнъж двете жени стават делови и важни, настаняват ме на родилното легло, пъхат усуканата връв в ръката ми, поръчват на прислужницата да налее гореща вода от каната до огнището. После следва дълъг, объркан период, в който аз съм погълната от болката, виждам отразените отблясъци от огъня по каната, чувствам горещината в стаята и хладната ръка на Изабел, която мокри лицето ми. Боря се с болката, разяждаща самите ми вътрешности, боря се да си поема дъх. Мисля си за майка ми, толкова далече от мен, която би трябвало да е тук с мен сега, мисля си и за баща ми, който прекара живота си в битки и който позна финалния последен ужас на поражението и смъртта. Много странно, но се сещам за Миднайт, отмятащ нагоре едрата си глава, когато мечът пронизва сърцето му. При мисълта за баща ми, отправяйки се без кон да пожертва живота си в полята пред Барнет, за да мога аз да бъда кралица на Англия, аз се напъвам, чувам проплакване, и как някой казва настойчиво: «Леко, внимателно сега», и виждам лицето на Изабел, покрито с петна от сълзи, и я чувам как ми казва: «Ани! Ани! Имаш момче!» И знам, че съм направила именно онова, което баща ми искаше, онова, от което има нужда Ричард: дарила съм баща си с внук, а съпруга си — с наследник, и Бог ме е благословил с момче.
Но той не е силен. Акушерките казват бодро, че множество крехки момчета се превръщат в храбри мъже, а дойката твърди, че от нейното мляко той съвсем скоро ще стане охранен и здрав, но през шестте седмици на уединението ми след неговото раждане, преди пречистването ми в църква, сърцето ми се свива от страх, когато го чуя да проплаква — тъничък писклив звук — през нощта, а денем се взирам в дланите на ръцете му, които приличат на малки бледи листа.
Изабел трябва да се върне при Джордж в Лондон след кръщението на бебето и пречистването ми в църква. Кръщаваме го Едуард, на краля, а Ричард казва, че предрича велико бъдеще за него. Кръщенето е скромно и тихо, както и пречистването ми в църква, кралят и кралицата не могат да дойдат, и макар че никой не казва нищо, не изглежда вероятно бебето да заякне; едва ли си струва разноските за пищна кръщелна рокличка, тридневни празненства в замъка и вечеря за всички слуги.
— Той ще бъде силен — прошепва ми насърчително Изабел, докато се качва в носилката си в двора на конюшнята. Няма да язди, защото коремът й вече нараства. — Точно тази сутрин си мислех, че изглежда много по-силен.
Не е така, но никоя от нас не признава това.
— Пък и, във всеки случай, поне сега знаеш, че можеш да имаш дете, че можеш да родиш живо бебе — казва тя. Мисълта за момченцето, което умря в морето, което дори не изплака, все още преследва и двете ни.
— Ти също можеш да родиш живо дете — казвам твърдо. Това е сигурно. И ще дойда за уединението ти преди раждането. Няма причина нещата да не минат добре за теб този път. Ще родиш един малък братовчед за Едуард, и, дай боже, и двамата ще растат здрави.
Тя ме поглежда, очите й са хлътнали от страх.
— Момчетата Йорк са здрави и яки, но никога не забравям, че майка ни е заченала само мен и теб. А аз родих едно дете и го изгубих.
— Хайде, бъди смела — нареждам й, сякаш съм нейна по-голяма сестра. — Не падай духом, и всичко ще бъде наред с теб, както беше с мен. А аз ще дойда при теб, когато времето ти наближи.
Тя кимва:
— Бог да те благослови, сестро, и да опази здравето ти.
— Бог да те благослови — казвам аз. — Бог да те благослови, Из.
След като Изабел си е тръгнала, откривам, че мисля за майка ми и че тя може никога да не види това свое първо внуче, момчето, което всички искахме толкова много. Пиша й кратка бележка, за да й съобщя, че детето се е родило, и че засега расте и заяква, и чакам отговор. Тя ми отговаря с яростна тирада. За нея детето ми, моето скъпо момче, е незаконородено; нарича го «копелето на Ричард», защото не е дала позволение за сватбата. Замъкът, в който той се роди, не е негов дом, а неин, и следователно той е узурпатор, като баща си и майка си. Трябва веднага да оставя и дете, и съпруг, и да отида при нея в Болийо. Или трябва да замина за Лондон и да поискам от краля свободата й. Или трябва да заповядам на съпруга си да я освободи. Джордж и Ричард трябва да върнат състоянието й, трябва да бъдат обвинени като крадци. А ако не сторя никое от тези неща, тогава ще почувствам студенината на майчиното проклятие, тя ще се отрече от мен, няма да ми пише никога повече.
Бавно сгъвам писмото на все по-малки и по-малки части, а после отивам до голямата зала, където огънят винаги гори, пускам сгънатата хартия навътре в огъня и я гледам как започва да тлее и изгаря. Ричард, който минава наблизо с хрътката си, която го следва по петите, спира, забелязал мрачното ми лице, и поглежда към малкия пламък зад решетката.
— Какво беше това?
— Нищо — казвам тъжно. — Вече е нищо за мен.