Пленница на короната

25

_Сейнт Мартинс, Лондон, февруари 1472_

Той идва, както обеща; младото му лице е сурово и строго. Целува ръцете ми, но не ме взема в прегръдките си, макар че стоя до него и копнея за докосването му. Това е болка, подобна на глад. Нямах представа, че желанието буди такива усещания.

— Какво има?

В гласа ми се долавят жалостиви нотки.

Ричард ми отправя бърза, успокояваща усмивка, и сяда на малката маса до прозореца, като ми прави знак да седна на стола отсреща.

— Неприятности — казва той кратко. — Джордж е открил, че си избягала, говорил е с Едуард за теб, и настоява за връщането ти. Готов е да отстъпи и да даде съгласието си да се оженя за теб, но не можем да получим наследството ти.

Ахвам.

— Вече знае, че ме няма? Какво казва Изабел? А кралят?

— Едуард ще бъде справедлив към нас. Но трябва да запази приятелството на Джордж и да го задържи близо до себе си. Джордж разполага с твърде много власт и има твърде влиятелни хора сред приближените си, за да може Едуард да рискува да си навлече враждебността му. Той набира мощ. Може би дори вече крои планове с твоите сродници, фамилията Невил, за нов опит за завземане на трона. Със сигурност много от приятелите му постоянно влизат и излизат от Л'Ербер. Едуард му няма доверие, но трябва да демонстрира благосклонност към него, за да го задържи в двора.

Само за миг наистина се боя, че ще ме изостави.

— Какво ще правим? Какво можем да направим?

Той взема ръката ми и я целува.

— Ще останеш тук, на сигурно място, както е редно, и няма да се тревожиш. Аз ще предложа на Джордж поста си на велик шамбелан на Англия.

— Велик шамбелан?

Той прави гримаса.

— Знам. Това е висока цена за мен. Гордеех се, че заемам тази служба, това е един от най-важните постове в Англия — и най-доходният — но другото ми е по-скъпо — той се поправя: — Ти си ми по-скъпа. — Замълчава. — Ти си по-ценна от всичко. А имаме и друго затруднение: майка ти пише на всички и твърди, че е несправедливо затворена, а земите й са й отнети. Настоява да бъде освободена. Положението изглежда лошо. Едуард обеща да бъде справедлив крал. Не може да позволи да го видят как ограбва вдовица в свято убежище.

Гледам този млад мъж, който обеща да ме избави, и който сега открива, че се е изправил срещу двамата най-могъщи мъже на кралството — родните си братя. Ще му струва скъпо да остане до мен.

— Няма да се върна — казвам. — Ще направя всичко, което поискаш, но няма да се върна при Джордж и Изабел. Не мога. Ще замина сама, ако трябва, но няма да се върна в онзи затвор.

Ричард бързо поклаща глава.

— Не, това няма да се случи — уверява ме той. — По-добре да се оженим веднага. Поне тогава никой не може да те отведе обратно. Ако сме женени, не могат да ти сторят нищо, а аз мога да се боря за наследството ти като твой съпруг.

— Ще ни трябва разрешение за брак от папата — напомням му. — Баща ми трябваше да моли два пъти за Джордж и Изабел, а те имат родствена връзка точно както и ние, но сега, заради брака им, сме още по-близки сродници. Ние сме зет и снаха, както и братовчеди.

Той се намръщва, потропвайки с пръсти по масата.

— Знам, знам. Мислех си за това и ще изпратя човек с искане за разрешение в Рим. Но тази работа ще отнеме месеци — поглежда ме, сякаш за да прецени решимостта ми. — Ще ме чакаш ли? Ще ме чакаш ли тук, където си в безопасност, но затворена, докато получим отговор от Светия отец и се сдобием с необходимото разрешение?

— Ще те чакам — обещавам му. Говоря като млада жена, влюбена за първи път, но в дъното на ума ми се таи и съзнанието, че нямам къде другаде да отида, и никой друг не притежава влиянието или богатството, необходими, за да ме защити от Джордж и Изабел.