Пленница на короната

59

_Тауър, Лондон, юли 1483_

Отново съм в кралските апартаменти на Тауър, загледана през тесните прозорци към луната, която чертае сребриста пътека по тъмните води на реката. Отново чувам тишината на нощта, а някъде отдалече едва доловимо се носи музика. Това е нощта преди коронацията ни, и аз съм се откъснала от празничното пиршество, за да се помоля и да погледам бързо течащата вода, докато реката устремно бърза към морето. Ще бъда кралица на Англия. Отново си прошепвам обещанието, което първо ми беше дадено от баща ми. Ще бъда Ан, кралица на Англия и ще бъда коронясана утре.

Знам, че _онази_ жена ще бъде край малкия си прозорец, надзъртайки навън към тъмнината пред своето убежище, със сгърчено от скръб красиво лице, ще се моли за синовете си, знаейки, че държим и двамата в плен при нас, и че никой от тях никога няма да бъде крал. Знам, че тя ще ни проклина, усуквайки окървавено парче плат в ръцете си, ще прави восъчни фигурки, ще счуква билки и ще ги гори на огъня. Цялото й внимание ще бъде насочено към Тауър точно както луната, която тази нощ чертае по водата сребриста пътека, сочи към тяхната спалня.

Тяхната спалня, спалнята на нейните момчета. Защото те са тук, и двете момчета, в Тауър, с мен, на горния етаж. Ако изкача само няколко стъпала по витото каменно стълбище и наредя на пазача им да отстъпи встрани, мога да вляза в покоите им и да ги видя заспали, в едно легло, с озарени от бледата лунна светлина лица, с тъмни ресници, отпуснати върху бузите им, а топлите им малки гърди, облечени в бял, украсен с дантела лен, се повдигат и спускат в дълбокия покой на детския сън. Принц Едуард е само на дванайсет години, с едва забележим рус пух по горната устна, с крака, изпружени на леглото, дълги и тънки като на жребче. Брат му Ричард навършва десет години другия месец; роден е в същата година като моя син Едуард. Как мога някога да погледна нейния син, без да се сетя за своя? Той е весело малко момче: дори заспал, се усмихва на някакъв забавен сън. Сега тези момчета са поверени на нашите грижи, ще бъдат наши повереници, докато пораснат и станат мъже. Ще трябва да ги държим в замъка Мидълхам или Шериф Хътън, някой от северните ни домове, където можем да имаме доверие на слугите да ги пазят внимателно. Предвиждам, че ще трябва да ги задържим завинаги. От очарователни момчета те ще се превърнат в затворници. Никога не можем да ги пуснем да си отидат.

Те винаги ще представляват опасност за нас. Към тях винаги ще насочват взор всички недоволни, всеки, който пожелае да оспори нашето управление. Елизабет Удвил ще прекара живота си, опитвайки се да ги отведе от нас, опитвайки се да ги върне на престола. Ще въведем ужасна заплаха в собствения си дом. Баща им, крал Едуард, никога не би търпял подобна опасност. Баща ми щеше да мисли същото. Баща ми задържа крал Едуард веднъж и каза, че след като Едуард избягал и се възкачил отново на трона, той разбрал, че следващия път, когато го залови, няма да има друг избор, освен да го убие. Едуард научи този урок от баща ми. Когато плени стария крал, Хенри, той го опази само докато имаше наследник от династията Ланкастър. Смъртта на моя съпруг, принц Едуард, беше смъртната присъда за баща му. Когато крал Едуард видя, че може да сложи край на династията Ланкастър, той го стори онази нощ: уби крал Хенри, а братята му Джордж и Ричард помогнаха на убиеца, на кралеубиеца. Даваха си сметка, че жив той винаги може да стане център на бунт, ще бъде опасност за тях. Мъртъв, той можеше да бъде оплакан; но не представляваше заплаха. Не се съмнявам, че докато е живо, момчето Удвил представлява опасност за нас. Всъщност не бива да се допусне никое от тези момчета да остане живо. Само моята мекушава нежност и обичта на Ричард към брат му ни карат да решим, че те трябва да бъдат пощадени. Нито баща ми, нито братът на Ричард биха били такива мекосърдечни глупци.

Загръщам се малко по-плътно с наметката си, макар че нощта е топла; ветрецът, който повява през отворения ми прозорец, носи мраза на дълбоката река. Мисля си как би се смяла Изабел, ако ме види сега, в кожите на Елизабет Удвил — същият скъпоценен хермелин, който Изабел някога прибра в сандъка с роклите си, а после трябваше да върне обратно. Изабел щеше да се смее на триумфа ни. Ние спечелихме тази вечер, накрая спечелихме, и онова малко момиче, което бях тогава, което си играеше на кралица в нощта на коронацията на Елизабет Удвил, в същата тази кула, ще носи короната утре.

А съмненията, които ми нашепваше майка ми, са без никакво значение. Независимо дали бракът ми е бил валиден или не, коронацията ми ще бъде извършена от архиепископ със свещен елей. Ще стана кралица на Англия и ще си възвърна спокойствието. Ричард ме направи своя съпруга пред Бога; сега ме прави своя кралица пред целия свят. Вече не е нужно да се питам дали ме обича. Той ми даде пръстена си тайно, а короната ще ми даде пред всички. Ще бъда кралица Ан, както искаше баща ми.

Оставям настрана кожата, пускайки я върху един стол, сякаш няма никаква цена. Сега имам цял гардероб, пълен с кожи, имам най-изящни накити, а всяка година ще ми изплащат цяло състояние за издръжка на домакинството ми като кралица, както е редно. Ще живея така пищно, както кралицата преди мен, разполагам с всички рокли на Елизабет и ще поръчам да ги преправят по моите мерки. Плъзвам се между затоплените, меки като коприна чаршафи на голямото легло, с балдахина от златен брокат и подплатените с червено кадифе завеси. От сега нататък ще се заобикалям само с най-красиви неща. От сега нататък, ще имам само най-доброто. Родена съм като дъщеря на кралесъздател, а утре неговият план за мен ще се сбъдне и аз ще стана кралица. А когато съпругът ми умре, нашият син Едуард, внукът на кралесъздателя, ще стане крал на свой ред, и родът Уорик ще бъде кралската фамилия на Англия.