Пленница на короната

69

_Дворецът Уестминстър, Лондон, март 1485_

Ричард се подготвя за нашествие. Аз се готвя за смърт. Елизабет се подготвя за венчавка и коронация, макар че в сдържаната почтителност, с която ми служи, няма нищо, което би разкрило това на някого, освен на мен. Сетивата ми са крайно изострени, постоянно съм нащрек. Само аз виждам руменината по бузите й, когато се връща от разходка в градината, начина, по който приглажда косата си, сякаш някой я е притискал към себе си и е разместил диадемата й, само аз виждам, че панделките на пелерината й са развързани, сякаш ги е разтворила, за да му позволи да сложи ръце на топлата й талия и да я притегли към себе си.

Имам човек, който опитва виното ми, имам човек, който опитва храната ми, но въпреки това отпадам постоянно, макар че дните стават по-светли, а слънцето грее по-силно, а пред прозореца ми един кос вие гнездо в ябълковото дърво и пее радостно всяка сутрин на зазоряване. Не мога да спя, нито нощем, нито през деня. Мисля си за момичешките си години, когато Ричард дойде и ме спаси от бедността и унижението. Мисля си за детството си, когато с Изабел бяхме малки момичета и си играехме на кралици. Струва ми се невероятно, че съм на двайсет и осем години, че Изабел я няма, а аз вече не желая да бъда кралица.

Наблюдавам принцеса Елизабет с някакво сурово съчувствие. Тя си мисли, че умирам — проявявам към нея снизхождението да не вярвам, че нейната ръка е тази, която пръска отрова по възглавницата ми — но си мисли, че умирам от някаква изтощителна болест, и че когато тя ме отнесе, Ричард ще я направи кралица от любов към нея, и че тогава всеки ден ще бъде празник, тя всеки ден ще получава нова рокля, и всеки ден ще бъде честване на нейното завръщане в дворците и замъците от детството й като наследница на майка си — следващата кралица на Англия.

Тя мисли, че той не ме обича, вероятно мисли, че никога не ме е обичал. Мисли си, че е първата жена, която той някога е обичал и че сега ще я обича вечно и тя ще преминава, танцувайки, през дните си, винаги обожавана, винаги красива, кралица на сърцата, точно каквато беше майка й.

Това е толкова далече от истината за положението на една кралица на Англия, че ме кара да се разсмея, докато започвам да кашлям и трябва да се хвана за болящите ме ребра. Най-малкото познавам Ричард. Може и да е запленен от нея сега, може дори да я е прелъстил, може да е легнал с нея и да й се е насладил, докато се е задъхвала от удоволствие в обятията му; но той не е такъв глупак, че да рискува кралската си власт за нея. Отне я от Хенри Тюдор — това беше амбицията му и той успя. Никога няма да бъде такъв глупак, че да рискува да оскърби сродниците ми, васалите ми и близките ми. Няма да ме отхвърли, за да се ожени за нея. Няма да постави момичето на Ривърс на моето място. Съмнявам се, че дори майка й може да предизвика такъв завършек.

Откривам, че трябва да се подготвя за смъртта си. Не се боя от нея. Откакто изгубих сина си, съм уморена до дъното на душата си, и си мисля, че когато тя най-сетне дойде, това ще означава да си легна да спя без страх от сънища, без страх, че ще се събудя. Готова съм да си легна да спя. Уморена съм.

Но първо има нещо, което трябва да направя. Повиквам сър Робърт Бракънбъри, добрия приятел на Ричард, и той идва в покоите ми на сутринта, докато останалите придворни са на лов. Придворната ми дама го пуска да влезе и си отива, когато я отпращам с махване на ръка.

— Трябва да ви попитам нещо — казвам.

Той е потресен от вида ми.

— Каквото пожелаете, ваша светлост — казва той. От бързо мярналото се по лицето му колебание виждам, че няма да ми каже всичко.

— Веднъж ме попитахте за принцовете — казвам. Твърде изтощена съм, за да говоря със заобикалки. Трябва да узная истината. — Момчетата Ривърс, които бяха в Тауър. Тогава знаех, че би трябвало да бъдат умъртвени, за да не застрашават положението на съпруга ми на трона. Вие казахте, че съм твърде мекосърдечна, за да дам заповедта.

Той коленичи пред мен и взема слабите ми пръсти в своите големи ръце.

— Помня.

— Аз умирам, сър Робърт — казвам искрено. — И бих искала да знам какво трябва да изповядам, когато приемам последното причастие. Можете да ми кажете истината. Изпълнихте ли желанието ми? Предприехте ли нещо, за да спасите Ричард от опасност, както знам, че винаги сте готов да направите? Приехте ли думите ми като заповед?

За един дълъг миг настъпва мълчание. После той поклаща едрата си глава.

— Не можах да го сторя — казва тихо. — Не бих могъл да го сторя.

Пускам ръцете му и се облягам назад в стола си. Той се отпуска на пети.

— Живи ли са, или мъртви? — питам.

Той раздвижва едрите си рамене и ги присвива.

— Не знам, ваша светлост. Но ако ги търсех, не бих започнал в Тауър. Те не са там.

— От къде бихте започнали да търсите?

Очите му са сведени към пода под коленете му.

— Бих започнал да търся някъде из Фландрия — казва той. — Някъде близо до владенията на тяхната леля, Маргарет Йоркска. Някъде, където близките на съпруга ви винаги изпращат децата си, когато се страхуват за тях. Ричард и Джордж бяха изпратени във Фландрия като момчета. Джордж, херцог Кларънс, смяташе да изпрати сина си отвъд морето. Така правят винаги Плантагенетите, когато децата им са в опасност.

— Мислите, че са се измъкнали? — прошепвам.

— Знам, че не са в Тауър, и знам, че не са били убити, докато аз съм бил на пост.

Допирам ръка до гърлото си, където мога да почувствам как пулсът ми блъска като чук. Отровата тече гъста във вените ми, изпълва дробовете ми, така че едва мога да дишам. Ако можех да си поема дъх, щях да се разсмея при мисълта, че синовете на Едуард са живи, макар моят да е мъртъв. Че може би, когато Ричард потърси наследник, не принцеса Елизабет, а някой от синовете на Ривърс ще излезе напред.

— Сигурен ли сте в това? — прошепвам.

— Не са погребани в Тауър — казва той. — Сигурен съм в това. И не съм ги убил. Не мислех, че такава е вашата заповед, а дори да беше така, нямаше да се подчиня на подобно нареждане.

Разтърсва ме дълбока въздишка.

— Значи съвестта ми е чиста?

Той се покланя:

— И моята също.

Отивам в спалнята си, когато чувам групата на ловците да се връща; не мога да понеса шума от говора им и да видя светналите им лица. Моята камериерка ми помага да си легна, а после вратата се отваря и принцеса Елизабет се вмъква тихо вътре.

— Дойдох да проверя дали не ви трябва нещо — казва тя.

Завъртам отрицателно глава, отпусната на богато избродираната възглавница.

— Нищо — казвам. — Не ми трябва нищо.

Тя се поколебава.

— Да ви оставя ли? Или да поседя при вас?

— Можете да останете — казвам. — Има нещо, което трябва да ви кажа.

Тя чака, застанала близо до леглото, със сключени ръце, с напрегнато, но търпеливо изражение на младото лице.

— Става дума за братята ви…

Изведнъж лицето й светва.

— Да? — прошепва тя.

Никой не би могъл да си помисли дори за миг, че това е лице на скърбяща сестра. Тя знае нещо, знам, че знае. Майка й е направила нещо или е успяла да измисли нещо, по някакъв начин ги е спасила. Може някога да ги е мислела за мъртви, и да е проклела убиеца им. Но това е момиче, което очаква да чуе добри вести за братята си. Това не е момиче, смазано от загубата — тя знае, че те са невредими.

— Мисля, че не зная нищо повече от вас — казвам предпазливо. — Но получих уверение, че не са били убити в Тауър, и че не ги държат в Тауър.

Тя не се осмелява да направи нещо повече, освен да кимне.

— Предполагам, че сте се заклели да пазите тайна?

Отново онова едва забележимо движение на главата.

— Тогава може би отново ще видите вашия Едуард в този живот. А аз ще видя моя в рая.

Тя се отпуска на колене до леглото ми:

— Ваша светлост, моля се да оздравеете — казва тя искрено.

— Във всеки случай можете да кажете на майка си, че не съм играла никаква роля в изчезването на синовете й — казвам. — Можете да й кажете, че нашата вражда е приключена. Моят баща уби нейния, сестра ми е мъртва, нейният и моят син са погребани, а аз също си отивам.

— Ще й предам това съобщение, ако желаете. Но тя не храни враждебност към вас. Знам, че е така.

— Имала е емайлирана кутия — казвам тихо. — А в нея е имало късче хартия? А върху това късче хартия — две имена, написани с кръвта й?

Момичето среща спокойно погледа ми.

— Тези имена «Изабел» и «Ан» ли бяха? — питам. — Беше ли тя мой враг и враг на сестра ми? С право ли съм се бояла от нея през всички тези години?

— Имената бяха «Джордж» и «Уорик» — казва тя простичко. — Хартията беше от последното писмо на дядо ми. Баща й писал на майка й в нощта, преди да го обезглавят. Майка ми се закле, че ще си отмъсти на Джордж и на баща ви, които причиниха смъртта му. Това бяха имената. Не други. И тя си отмъсти.

Облягам се назад на възглавницата си и се усмихвам. Изабел не е умряла от проклятието на _онази_ жена Удвил. Баща ми загина на бойното поле, Джордж беше екзекутиран по нейна заповед. Тя не ме държи във властта си. Вероятно е знаела от години, че синовете й са невредими. Така че може би синът ми не е умрял, поразен от нейното проклятие. Не съм му навлякла проклятието. Свободна съм и от този страх. Може би не умирам от отровата й.

— Това са мистерии — казвам на принцеса Елизабет. — Маргарет Анжуйска ме научи как да бъда кралица, а може би аз на свой ред научих вас как да бъдете кралица. Това наистина е колелото на съдбата — описвам с показалеца си кръг във въздуха, — знакът за колелото на съдбата. Човек може да се издигне много високо и може да падне много ниско, но рядко може да завърти колелото по собствена воля.

В стаята притъмнява. Питам се къде ли е отишло времето.

— Опитайте се да бъдете добра кралица — казвам й, макар че сега думите са без значение за мен. — Нощ ли е вече?

Тя става и отива до прозореца.

— Не. Не е нощ. Но се случва нещо много странно.

— Кажете ми какво можете да видите?

— Да ви помогна ли да дойдете до прозореца?

— Не, не, твърде уморена съм. Само ми кажете какво виждате.

— Виждам, че слънцето се замъглява, сякаш някой плъзга по него някакъв диск — тя засенчва очи с длан. — Ярко е както винаги, но една тъмна сфера минава през него — тя поглежда към леглото, примигвайки, сякаш замаяна. — Какво може да значи това?

— Движение на планетите? — предполагам.

— Реката притихна и сякаш е неподвижна. Рибарските лодки гребат към брега, а мъжете изтеглят лодките, сякаш се боят от висок прилив. Много е тихо — тя се заслушва за миг. — Всички птици престанаха да пеят, дори чайките не крякат. Сякаш за миг е настъпила нощ.

Тя поглежда надолу, към градината.

— Конярите и кухненските прислужници излязоха, до един са вперили поглед нагоре към небето. Комета ли е, как мислите?

— Как изглежда?

— Слънцето е като златен кръг, а черният диск го крие, с изключение на ръба, който пламти като огън, твърде ярък за гледане. Но всичко друго е черно.

Тя отстъпва назад от прозореца и виждам, че малките ромбовидни стъкла са черни като нощта.

— Ще запаля свещите — казва тя припряно. — Толкова е тъмно. Все едно е полунощ.

Тя запалва една свещ от огнището и започва да пали свещите в техните поставки от двете страни на огъня и на масата до леглото ми. Лицето й в светлината на свещите е бледо.

— Какво може да означава това? — пита тя. — Дали е поличба за нашествието на Хенри Тюдор? Или че негова светлост ще постигне победа? Не може да е… възможно ли е да е… краят на дните?

Питам се дали е права и дали това е краят на света, дали Ричард ще бъде последният крал от династията на Плантагенетите, когото Англия ще има, а аз ще видя сина си Едуард още тази нощ.

— Не зная — казвам.

Тя се връща на мястото си до прозореца.

— Толкова е тъмно — казва. — По-тъмно от всякога. Реката е тъмна и всички рибари палят факлите си на речния бряг, а всички кораби са спрели. Момчетата от готварницата са се прибрали отново вътре. Сякаш всички се страхуват от тъмнината.

Замълчава за миг.

— Струва ми се, че става малко по-светло. Да, мисля, че просветлява. Не е като зората, това е ужасна светлина, студена, жълта светлина, която не прилича на нищо, което съм виждала преди. Сякаш жълтото и сивото са се слели — отново млъква, после продължава: — Сякаш слънцето замръзва. Става по-ярко, става по-светло, слънцето излиза иззад тъмнината. Сега виждам дърветата и другата страна на реката — спира, за да се заслуша. — А птиците започват да пеят.

Отвън пред прозореца ми косът надава пронизителния си, въпросителен зов.

— Сякаш светът е прероден — казва Елизабет зачудено. — Колко странно. Дискът се отдръпва от слънцето, слънцето отново свети ярко в небето, и всичко отново е топло, слънчево и пролетно.

Тя се връща до леглото.

— Обновено — казва. — Сякаш можем да започнем всичко наново, съвсем отначало.

Усмихвам се на оптимизма й, на вярата на младите и лекомислените, и казвам:

— Мисля, че сега ще заспя.

Сънувам. Сънувам, че съм на бойното поле в Барнет и баща ми говори на войниците си. Извисява се на черния си кон, с шлем под мишница, за да могат всички да видят дръзкото му, смело лице и неговата увереност. Той им казва, че ще ги отведе до победа, че истинският принц на Англия чака да отплава през Тясното море, и че ще доведе със себе си Ан, новата кралица на Англия, и че тяхното царуване ще бъде време на мир и благоденствие, благословено от Бог, защото истинският принц и истинската принцеса ще се възкачат на троновете си. Изрича името ми «Ан» с такава любов и гордост в гласа си. Казва, че неговата дъщеря Ан ще бъде кралица на Англия, и че тя ще бъде най-добрата кралица на Англия, която светът е виждал.

Виждам го, ярко като жив, да се смее, уверен и могъщ, докато им обещава, че добрите времена идват, че трябва само да устоят, да бъдат верни, и ще победят.

Премята крак през тялото на коня си и се спуска на земята. Потупва коня си по шията и едрата тъмна глава се обръща доверчиво, когато ръката му се вдига да отмести леко черните помръдващи уши, които потрепват напред, за да се заслушат в гласа му.

— Други командири ще поискат да се изправите и да се биете, ще поискат от вас да се сражавате до смърт — казва им той. — Знам това. И аз съм чувал това. Участвал съм в битки, в които командирите са искали от войниците си да се сражават до смърт, а после са бягали и са ги изоставяли.

Мъжете започват да мърморят в знак на съгласие. Виждали са битки, в които командирите им са ги предали, просто така.

— Други командири ще поискат от вас да се изправите и да се биете до смърт, но когато битката се обърне срещу тях, ще изпратят пажовете си да доведат конете им и ще ги видите как си тръгват. Ще посрещнете нападението сами, ще загинете, другарите ви ще загинат, но те ще пришпорят конете си и ще избягат. Знам това. Виждал съм го, също както и вие.

Разнася се мърморене в знак на съгласие от войниците, които са успели да избягат, които помнят свои другари, неуспели да се измъкнат навреме.

— Нека това бъде моята клетва пред вас.

Той взема големия си меч и внимателно, намирайки опипом ребрата на коня, опира острия връх на оръжието между ребрата, насочен към сърцето. Сред войниците се разнася нисък невярващ шепот, а аз извиквам в съня си: «Не, татко! Не!»

— Това е моята клетва пред вас — казва той спокойно. — Няма да избягам и да ви изоставя в опасност, защото няма да имам кон — и той забива меча дълбоко в гръдния кош на животното, Миднайт се свлича на предните си крака и пада на задни крака. Обръща се и поглежда баща ми с тъмните си красиви очи, сякаш разбира, сякаш знае, че това е жертва, която баща ми е длъжен да направи. Че той е олицетворение на обещанието, че баща ми ще се бие и ще умре заедно с войниците си.

Разбира се, той загина заедно с тях, в онзи ден на бойното поле при Барнет, загина с тях, за да ме направи кралица, а аз трябваше сама да науча по-късно колко кухо кънти тази корона. Когато се обръщам в леглото си и отново затварям очи, си мисля, че тази нощ ще видя обичния си баща, Уорик, кралесъздателя, и принца, моето малко момче, Едуард, и може би, в поля, по-зелени, отколкото мога да си представя, коня Миднайт, пуснат да пасе на свобода.