Пленница на короната

19

_Тюксбъри, Глостършър, 4 май 1471_

Веднага щом се развиделява, до нас започват да достигат доклади на всеки час, но е трудно да се каже какво става само на няколко мили от тук. Кралицата крачи нагоре-надолу из малката зала на манастира, където сме се настанили. Казват, че армията на Едуард се бие на склона срещу нашата войска, която е заела добри позиции зад полуразрушените стени на стария замък в Тюксбъри. После пристигат и съобщават, че войските на Йорк настъпват, Ричард, херцог Глостър, на единия фланг, Едуард — в центъра, рамо до рамо с брат си Джордж, а големият му приятел Уилям Хейстингс е в тила, защитавайки ги от засада.

Питам се дали Изабел е дошла със съпруга си и дали е някъде наблизо, в очакване на новини, както чакам аз. Тя сигурно се пита какво става с мен; почти мога да я усетя близо до себе си, колкото и да съм нервна. Поглеждам навън през прозореца, едва ли не сякаш очаквам да я видя да язди по пътя към мен. Струва ми се невъзможно да сме толкова близо една до друга и да не сме заедно. Кралицата ме поглежда студено, когато научаваме, че Джордж е в самия център на армията, която идва срещу нас. «Предател», изрича тя тихо. Не отговарям. Не мога да разбера това, че сега сестра ми е съпруга на изменник, моя неприятелка, съпругът й се опитва да убие моя съпруг, тя е изоставила каузата, за която баща ми даде живота си. Нищо от това не ми се струва смислено. Не мога да повярвам, че баща ми е мъртъв, не мога да повярвам, че майка ми ме изостави, не мога да повярвам, че сестра ми е омъжена за човек, който предаде нашата кауза, че сама е станала изменница. Най-вече не мога да повярвам, че съм сама, без Изи, макар тя да е само на няколко мили от тук.

После престават да пристигат вестоносци, и никой не идва да ни съобщи какво става. Излизаме до малката манастирска билкова градина и чуваме ужасния грохот от топовете, който звучи точно като лятна гръмотевица; но няма как да узнаем дали това са нашите топчии, които вземат на прицел привържениците на бялата роза, покосявайки ги, или Едуард е успял да доведе собствена артилерия, дори при такъв форсиран марш, дори при тази бързина, и те стрелят нагоре по склона, към нас.

— Херцогът е опитен воин — казва кралицата. — Той сигурно знае какво да прави.

Никой от нас не отбелязва, че баща ми беше далеч по-опитен, и бе спечелил почти всичките си битки, но неговият ученик Едуард го победи. Внезапно чуваме тропота на галопиращ кон и един ездач в цветовете на рода Боуфорт се приближава до двора на конюшнята. Изтичваме да отворим портата. Той дори не слиза от коня, дори не влиза в двора, а конят му се върти и се изправя на задни крака на пътя, покрит с петна от пот, и се мъчи да си поеме дъх.

— Негова светлост поръча да ви съобщя, когато преценя, че битката е изгубена. Затова дойдох. Трябва да се махате от тук.

Маргарет изтичва напред и иска да сграбчи поводите на коня му, но той свежда надолу ръката си с камшика, за да й попречи да го докосне:

— Няма да остана. Обещах му, че ще ви предупредя, и това и направих. Тръгвам.

— Херцогът?

— Избяга!

От потрес гласът й става писклив.

— Херцог Съмърсет?

— Същият. Побягна като елен.

— Къде е Едуард?

— Идва! — изкрещява той, обръща коня си и поема в галоп надолу по пътя, а изпод подковите на коня хвърчат искри.

— Трябва да вървим — заявява Маргарет.

Смазана съм от внезапното поражение.

— Сигурна ли сте? Не трябва ли да изчакаме принц Едуард? Ами ако този човек е сгрешил?

— О, да — казва тя горчиво. — Сигурна съм. Това не е първият път. Бягала съм от полесражение и навярно това няма да е последното. Наредете да ни доведат конете. Ще си взема нещата.

Тя се втурва в къщата, а аз изтичвам в конюшнята, разтърсвам стария коняр и му нареждам да доведе коня ми и коня на кралицата веднага.

— Какво става? — Беззъбата старческа усмивка начупва покритото му с бръчки лице на хиляди пукнатини. — Битката е твърде гореща за вас, малка лейди? Сега искате да се махнете? Мислех, че очаквате да излезете триумфално от тук?

— Изведете конете — повтарям само аз.

Започвам да удрям по вратата на сеновала, за да повикам двамата мъже, от които се очаква да ни охраняват, и им нареждам да се приготвят веднага за тръгване. Изтичвам вътре да взема наметката си и ръкавиците за езда. Подскачам на дъсчения под, докато напъхвам краката си в ботушите си за езда. После излизам забързано в двора, с една вече сложена ръкавица и другата в ръката ми, но когато стигам до двора и извиквам да отведат коня ми до издигнатото стъпало за качване, отвън се чува гръмотевичен тропот на копита и дворът внезапно се изпълва с петдесет коня и виждам, сред всички тях, тъмнокосата къдрава глава на Ричард, херцог Глостър, моят приятел от детинство, повереникът на баща ми, и брат на Едуард Йоркски. До него — веднага го разпознавам — е Робърт Бракънбъри, приятелят му от детските години, все така верен. Нашите двама войници са предали пиките си, смъкват туниките, които носят над ризниците си, сякаш с радост се отървават от герба с червената роза и герба с лебеда на моя съпруг, принц Едуард.

Ричард насочва едрия си сив кон право към мен, докато аз стоя като мъченица на издигнатото стъпало за качване, сякаш си мисли, че може да се кача и да възседна странично коня зад него. Младото му лице е мрачно.

— Лейди Ан — казва той.

— Принцеса — казвам със слаб глас. — Аз съм принцеса Ан.

Ричард сваля шапка.

— Вдовстваща принцеса — поправя ме той.

За миг не проумявам какво иска да каже. После се олюлявам и той протяга ръка да ме закрепи, за да не падна.

— Съпругът ми е мъртъв?

Той кимва.

Оглеждам се за майка му. Тя още е вътре в манастира. Не знае. Ужасът на това изцяло надхвърля представите ми. Имам чувството, че тя ще умре, когато чуе тази новина. Не знам как ще й го кажа.

— Убит от кого?

— Загина по време на битката. Умря като войник — достойно. Сега ще ви отведа на сигурно място под охрана, в съответствие със заповедите на моя брат, крал Едуард.

Приближавам се до него, умолително полагам ръка върху гривата на коня му, и се вглеждам в милите му кафяви очи.

— Ричард, в името на бога, в името на обичта на баща ми към теб, пусни ме да отида при майка си. Мисля, че тя е в едно абатство, наречено Болийо. А баща ми е мъртъв. Пусни ме да отида при майка си. Ето го конят ми, позволи ми да се кача на него и да отида.

Младото му лице е сурово; изражението му е такова, сякаш сме непознати, сякаш не ме е виждал никога преди в живота си.

— Съжалявам, вдовстваща принцесо. Заповедите, които получих, са ясни. Да отведа вас и нейна светлост Маргарет Анжуйска под моя охрана.

— А съпругът ми?

— Той ще бъде погребан тук. Със стотиците, хилядите други.

— Ще трябва да съобщя на майка му — казвам. — Мога ли да й кажа как е умрял?

Той ми отправя поглед изпод вежди, сякаш се бои да срещне очите ми, и това потвърждава подозренията ми. Така гледаше някога, когато го хванеха в някаква простъпка в учебната стая.

— Ричард! — обръщам се обвинително към него.

— Загина по време на битката — казва той.

— Ти ли го уби? Или Едуард? Или Джордж?

Момчетата на Йорк отново се подкрепят един друг.

— Загина по време на битката — повтаря Ричард. — Като войник. Майка му може да се гордее с храбростта му. Вие също. А сега трябва да ви наредя да се качите на коня си и да дойдете с мен.

Вратата на манастира се отваря и той вдига поглед и я вижда, докато тя слиза бавно по стъпалата и излиза на слънчевата светлина. Преметнала е през ръка пътното си наметало, а на гърба си има малка торба; заловиха ни за броени минути, почти се бяхме измъкнали. Тя вижда петдесетимата конници, мести поглед от мрачното лице на Ричард към моето, на което се е изписал потрес, и разбира веднага новината, която той носи. Ръката й посяга към каменната стена, за да се закрепи, тя се хваща за арката на височината, на която някога е държала ръчичката на сина си, когато е била кралица на Англия, а той е бил скъпоценното й, единствено момче.

— Моят син, негова светлост Уелският принц? — пита тя, вкопчвайки се в титлата сега, когато никога повече няма да прегърне младия мъж.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Едуард от Уестминстър загина в битката — казва Ричард. — Моят брат, кралят на Англия, крал Едуард, спечели. Вашите военачалници са мъртви, или се предават, или избягаха. Тук съм, за да ви отведа в Лондон.

Скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам към нея с протегнати ръце, за да я прегърна, но тя дори не ме вижда. Бледосините й очи са твърди и студени като камък.

— Отказвам да дойда с вас, това е осветена земя, аз съм в свято убежище. Аз съм принцеса на Франция и кралица на Англия, не можете да ме докосвате. Моята особа е свещена. Вдовстващата принцеса е под моите грижи. Ще останем тук, докато Едуард дойде да преговаря, и няма да говоря с никой друг, освен с него.

Ричард е на осемнайсет години, роден просто като най-малкият син на херцог. Тя е родена принцеса и се е сражавала през половината си живот като кралица. Тя го гледа упорито, и той свежда поглед. Тя му обръща гръб и щраква с пръсти към мен да я последвам в манастира. Подчинявам се, като скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам зад нея, усещайки очите му върху гърба си, питайки се дали ще ни се размине безнаказано поемането на такъв риск, залагането на престиж срещу власт.

— Ваша светлост, ще се качите на коня си и ще ни придружите до Лондон, или ще накарам да ви вържат и да ви запушат устата и да ви хвърлят в носилка — казва той тихо.

Тя се извръща яростно.

— Искам убежище! Чухте ме! Тук съм в безопасност!

Лицето му е мрачно.

— Извличаме хора от свято убежище в абатството в Тюксбъри и прерязваме гърлата им в църковния двор — казва той, без да повишава тон, без следа от срам в гласа. — Не признаваме правото на свято убежище за предателите. Променихме правилата. Би трябвало да благодарите на Бог, че Едуард иска да ви покаже като част от триумфа си в Лондон, иначе щяхте да бъдете повалена в прахта заедно с останалите, и да отсекат главата ви с брадва.

Тя сменя незабавно тактиката си и след миг вече е слязла по стъпалата и стои до него, с ръка върху юздата на коня му. Изражението на лицето, което вдига към него, е топло и подкупващо.

— Вие сте млад — казва тя меко. — Вие сте добър воин, добър пълководец. Ще си останете едно нищо, докато Едуард е жив, винаги ще бъдете най-малкият син, след Едуард, след Джордж. Елате при мен и аз ще ви обявя за мой наследник, измъкнете ни от тук и ще се ожените за нейна светлост Ан, вдовстващата принцеса, ще ви провъзглася за Уелски принц, престолонаследник, и можете да имате Ан. Поставете ме отново на престола и аз ще ви дам състоянието на фамилията Невил, и ще ви дам правото да бъдете следващият крал след моя съпруг.

Той се разсмива високо: смехът му е топъл и искрен, единственият жизнен звук в конюшнята днес. Поклаща младата си къдрокоса глава, развеселен от нейното упорство, от отказа й да се предаде.

— Ваша светлост, аз съм син на херцога на Йорк. Моят девиз е _loyaute me lie_*. Аз съм верен на брат си като на самия себе си. Не държа на нищо на този свят повече, отколкото на честта. И по-скоро бих поставил вълк на престола на Англия, отколкото вас.

[* Верността ме обвързва (фр.) — Б.р.]

Тя замълчава за миг. В гордия му млад глас долавя своето поражение. Сега знае, че е победена. Сваля ръце от поводите на коня му, извръща се. Виждам я как допира ръка до сърцето си и знам, че си мисли за сина, когото обожаваше, чието наследство току-що захвърли на земята заради едно последно отчаяно хвърляне на заровете.

Ричард поглежда над главата й към мен.

— А вдовстващата принцеса и аз ще сключим отделно споразумение — казва той за моя изненада.

Отнема й часове да опакова вещите ни. Знам, че стои на колене пред разпятието си, плачейки за сина си; моли монахините да отслужат литургия за него, да вземат тялото му, ако могат, да го изкъпят и увият в саван и да го погребат с почестите, полагащи се на принц. Нарежда ми да поискам тялото му от Ричард, но той казва, че принцът ще бъде погребан в абатството на Тюксбъри, след като войниците измият кръвта от стъпалата пред олтара и църквата бъде осветена отново. Династията Йорк оскверни свято място с кръвта на мъчениците на Ланкастър и младият ми съпруг ще почива под опетнени с кръв камъни. Странно — това е една от родовите църкви на моето семейство, на която фамилията Невил прави дарения от поколения насам, наше, семейно място за вечен покой. Така че, по една случайност, моят млад съпруг ще почива близо до моите предци, на почетно място край стъпалата на нашия олтар, а надгробният му камък ще бъде осветяван ярко от слънцето, блестящо през рисуваните стъкла на нашите прозорци.

Кралицата е наредила да обърнат манастира надолу с главата, докато успеем да намерим одежди в бяло — цветът на траура за кралските особи във Франция. Тя носи избелена забрадка и шапчица, която изсмуква от съкрушеното й лице всякакъв цвят, така че прилича наистина на ледена кралица, както я наричаха някога. На три пъти Ричард изпраща човек до вратата на покоите й с настояване тя да дойде веднага, и на три пъти тя го отпраща с думите, че се приготвя за пътуването. Накрая не може да отлага повече.

— Последвайте ме — казва тя. — Ще яздим, но ако поискат да ни вържат на конете, ще откажем. Правете, каквото правя аз, подчинявайте ми се във всичко. И не говорете, освен ако не кажа, че можете.

— Попитах го дали мога да отида при майка си — казвам.

Тя обръща към мен лице с каменно изражение:

— Не ставайте глупачка — казва. — Синът ми е мъртъв, вдовицата му също ще трябва да плати цената. Той е мъртъв, а вие сте опозорена.

— Бихте могла да поискате да бъда предадена на майка си.

— Защо да правя каквото и да било за вас? Синът ми е мъртъв, армията ми — разгромена, битката на живота ми е изгубена. За мен е по-добре да ви доведа в Лондон, застанала редом с мен. По-вероятно е Едуард да ни помилва като две вдовици заедно.

Излизам след нея в двора на конюшнята. Не мога да оспоря суровата й логика, а и няма къде другаде да отида. Стражата е строена, а Ричард седи на сивия си кон отстрани. Лицето му е зачервено, той трепери от гняв заради забавянето, ръката му е свита в юмрук върху ръкохватката на сабята му.

Тя го гледа с безразличие, сякаш той е намусен паж, чийто гняв не я интересува.

— Вече съм готова. Можете да яздите начело, вдовстващата принцеса ще язди до мен. Вашите стражи ще се движат зад нас. Не желая да ме притесняват.

Той кимва кратко. Тя се качва на коня си и те отвеждат моя до стъпалото за качване. Качвам се и една от възрастните монахини оправя взетата ми назаем бяла рокля, така че да се спуска от двете страни на коня, покривайки износените ми ботуши. Тя вдига поглед към мен.

— Желая ви щастие, принцесо — казва. — Сбогом, успех и благополучен край на пътуването ви. Бог да ви благослови, бедно създание — още почти дете в един суров свят.

Добротата й е толкова неочаквана, толкова изненадваща, че очите ми се наливат със сълзи и трябва да примигна и да ги пропъдя, за да мога да виждам.

— Потегляйте! — нарежда рязко Ричард Глостърски. Стражите се подреждат пред кралицата, зад нея и от двете й страни, а когато тя се опитва да възрази, Робърт Бракънбъри се навежда, издърпва поводите от ръцете й и повежда коня й. Те минават с тропот под арката. Хващам поводите и сритвам коня си, за да се присъединя към нея, но Ричард извърта едрия си боен кон, заставайки между кавалкадата на кралицата и мен, навежда се и слага облечената си в ръкавица ръка върху поводите ми.

— Какво има?

— Вие няма да тръгнете с нея.

Тя се обръща да погледне назад. Стражите са се подредили плътно около нея и не мога да чуя гласа й, но виждам, че ме вика по име. Издърпвам поводите си от Ричард и казвам:

— Пусни ме, Ричард. Не ставай глупав, трябва да отида с нея. Тя ми заповяда.

— Не, не трябва — възразява ми той. — Тя е пленница, но вие не сте. Тя отива в Тауър, но вие не. Съпругът ви е мъртъв; вие вече не принадлежите към династията Ланкастър. Отново сте Невил. Можете да избирате.

— Ан! — чувам я да крещи към мен. — Идвай веднага!

Ръкомахам към нея, показвайки й със знаци Ричард, който държи поводите ми. Тя се опитва да спре коня си, но стражите застават по-плътно около нея и я принуждават да продължи: облак от прах се вдига на леки вълни изпод копитата на конете им, докато я тласкат напред, надолу по пътя за Лондон, далече от мен.

— Трябва да отида, аз съм нейна снаха — казвам настойчиво. — Заклех й се във вярност, в нейна власт съм.

— Тя отива в Тауър — казва той простичко. — Да се присъедини към спящия си съпруг. Животът й свърши, каузата й е изгубена, нейният син и наследник е мъртъв.

Поклащам глава. Твърде много неща се случиха твърде бързо.

— Как умря той?

— Това няма значение. Онова, което има значение, е какво ще стане с вас сега.

Поглеждам го, чувствам се лишена от всякаква воля.

— Ричард, загубена съм.

Той дори не отговаря. Днес е видял такива ужаси, че моите сълзи не означават нищо.

— Казваш, че не мога да отида с кралицата?

— Не.

— Мога ли да отида при майка си?

— Не. Така или иначе, тя ще бъде съдена за държавна измяна.

— Мога ли да остана тук?

— Не.

— Тогава какво мога да направя?

Той се усмихва, сякаш най-после съм осъзнала, че трябва да се допитам до него, не съм свободна. Аз съм пионката във владение на друг играч. Започнала е нова игра и сега той ще направи ход.

— Ще ви заведа при сестра ви, Изабел.