Пленница на короната

48

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, есента на 1477_

Летните дни със сина ми преминават в есен, и аз викам шивача от Йорк да дойде и да му вземе мерки за зимни дрехи. Той е пораснал през лятото и новата дължина на панталоните му за езда буди множество възклицания. Обущарят идва да донесе нови ботуши, а аз се съгласявам, въпреки страховете си, че той трябва да се качи на по-едро конче, а малкото шотландско планинско конче, което му служеше толкова добре, да бъде пуснато на свобода в пасищата.

Чувствам се като осъдена на затворничество, когато Ричард се прибира у дома и ми съобщава, че трябва да се върнем в Лондон, за да бъдем в двора за Коледа. Кралица Елизабет е излязла от уединението си след раждането, като майка на още едно момче, третото поред; и сякаш за да добави блясък към триумфа си, е уредила годежа на по-малкия си син, принц Ричард, с богата наследница, най-богатото малко момиче в кралството, Ан Моубри, моя братовчедка и наследница на огромния имот на рода Норфолк. Малката Ан щеше да е изключително изгодна партия за моя Едуард. Земите им биха могли да бъдат обединени, щяха да сключат мощен съюз, сродници сме, проявявам интерес към нея. Но дори не си направих труда да попитам семейството дали биха могли да помислят за Едуард като кандидат за нея. Знаех, че кралица Елизабет няма да изпусне една малка наследница като Ан. Знаех, че ще осигури състоянието й за семейство Ривърс, за скъпоценния си син, Ричард. Ще се оженят като деца, за да удовлетворят алчността на кралицата.

— Ричард, не можем ли да останем тук? — питам. — Не може ли да прекараме Коледа тук поне веднъж?

Той поклаща глава.

— Едуард има нужда от мен — казва. — Сега, когато Джордж е затворен, Едуард се нуждае още повече от истинските си приятели, а аз съм единственият брат, който му е останал. Има за свой най-доверен човек Уилям Хейстингс, но ако не се брои Уилям — с кого може да говори, освен с нейните родственици? Тя го е обкръжила отвсякъде. А те са хармоничен хор — всички го съветват да изпрати Джордж в изгнание и да му забрани някога да се връща в Англия. Той конфискува имуществото на Джордж, разделя земите му. Взел е решение.

— Но децата им? — възкликвам, мислейки си за малката Маргарет и сина му Едуард. — Кой ще се грижи за тях, ако баща им бъде изпратен в изгнание?

— Ще бъдат като сираци — казва Ричард мрачно. — Трябва да отидем в двора тази Коледа, за да защитим както Джордж, така и тях — той се поколебава. — Освен това трябва да видя Джордж, трябва да го подкрепя. Не искам да го оставям сам. Той е много самотен в Тауър, никой не смее да го посещава, и той е започнал да се бои от онова, което може да се случи. Сигурен съм, че тя никога няма да успее да убеди Едуард да навреди на брат си, но се страхувам…

Той млъква, без да довърши.

— Страхуваш се? — повтарям шепнешком, макар да сме в безопасност зад дебелите стени на замъка Мидълхам.

Той свива рамене.

— Не знам. Понякога си мисля, че съм страхлив като жена, или толкова суеверен, колкото е станал Джордж с неговите приказки за некромантия и магьосничество и бог знае какви други страхотии. Но… откривам, че се страхувам за Джордж.

— От какво се страхуваш? — питам отново.

Ричард поклаща глава; почти му е непоносимо да назове страховете си.

— Нещастен случай? — отвръща той с въпрос. — Болест? Да не изяде нещо, което ще се окаже развалено? Да не прекали с пиенето? Дори не искам да мисля за това. Дали тя не може да повлияе върху скръбта и страховете му, така че той да почувства копнеж да сложи сам край на живота си и някой да му донесе нож?

Ужасена съм.

— Той никога не би посегнал на себе си — казвам. — Това е толкова страшен грях…

— Той вече не е същият Джордж — казва ми тъжно Ричард. — Увереността му, чарът му, знаеш какъв е — всичко това го е напуснало. Страхувам се, че тя му праща сънища, страхувам се, че пресушава смелостта му. Той казва, че се буди обзет от ужас и я вижда да излиза от спалнята му, казва, че знае как тя идва при него нощем и излива ледена вода в сърцето му. Казва, че го мъчи болка, която никой лекар не може да излекува, в сърцето, под ребрата, в самите му вътрешности.

Поклащам глава.

— Невъзможно е да се стори такова нещо — заявявам упорито. — Тя не може да изпраща мисли в ума на някой друг. Джордж скърби, както и аз, и е задържан под стража за държавна измяна, а това би било достатъчно да изплаши всеки.

— Във всеки случай трябва да го видя.

— Не искам да оставям Едуард — казвам.

— Знам. Но тук той има най-доброто детство, което едно момче би могло да има — знам това. Нали тук изживях собственото си детство. Няма да е самотен; той има възпитателя си и нашата икономка. Знам, че му липсваш и те обича, но за него е по-добре да остане тук, отколкото да бъде принуден да отиде в Лондон — той се поколебава отново. — Ан, трябва да се съгласиш на това; не го искам в двора…

Не е нужно да казва нищо повече от това. Потръпвам при мисълта за студения поглед на кралицата, прикован в момчето ми.

— Не, не, няма да го водим в Лондон — казвам припряно. — Ще го оставим тук.