Пленница на короната

49

_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1477_

Коледното празненство е пищно, както винаги, кралицата — възторжена, напуснала родилната стая, новото й бебе е при дойката, тя показва гордо най-малкото си момче из двора и го споменава във всеки разговор. Почти мога да усетя горчивината в устата си, когато виждам сина й, когото носят навсякъде след нея, и шестте й други деца.

— Ще го кръсти Джордж — казва ми Ричард.

Ахвам.

— Джордж? Сигурен ли си?

Лицето му е мрачно.

— Сигурен съм. Тя сама ми каза. Каза ми и се усмихна, сякаш това може да ме накара да се почувствам доволен.

Отровният хумор на тази постъпка ме отвращава. Тя нареди чичото на това невинно дете да бъде арестуван заради злословия срещу нея, заплаши го с обвинение, което носи смъртна присъда, а кръщава сина си на него? Това е някаква злобна лудост, ако не и нещо по-лошо.

— Какво може да бъде по-лошо? — пита Ричард.

— Ако тя смята, че замества един Джордж с друг — казвам с много нисък глас, и се извръщам от ужасеното му лице.

Всичките й деца са събрани тук, в двора, за Коледа. Тя се перчи с тях където и да отиде, а те я следват, вървейки зад нея, танцуващи по нейните стъпки. Най-голямата дъщеря, принцеса Елизабет, която сега е на единайсет години, стига до рамото на високата си майка, източена и нежна като жълт нарцис, галеницата на двора, и специална любимка на баща си. Уелският принц Едуард е тук за коледното празненство, изглежда по-висок и по-силен всеки път, когато се връща в Лондон, нежен и мил към малкия си брат Ричард, който е само едно малко момче; но по-силно и по-здраво от собствения ми син. Гледам ги как минават с дойката най-отзад, която носи новото бебе, Джордж, и се налага да си напомням да се усмихвам възхитено.

Поне кралицата знае, че усмивката ми е толкова искрена, колкото и хладното кимване, което отправя към мен, и начинът, по който ми поднася за целувка гладката си буза. Когато я поздравявам, се питам дали тя може да усети мириса на страха в дъха ми, в студената пот под мишниците ми, дали знае, че мислите ми са постоянно при зет ми, затворен от нея в Тауър, дали знае, че не мога да виждам щастието и плодовитостта й, без да се боя за своя единствен син, и да си спомня за собствената си изгубена сестра.

В края на коледното празненство присъстваме на позорния фарс на годежа на малкия принц Ричард, едва четиригодишен, с шестгодишната наследница Ан Моубри. Малкото момиче ще наследи всички богатства на херцозите на Норфолк — тя е единствената им наследница. Или по-скоро беше единствената им наследница. Но сега принц Ричард ще получи това състояние, защото кралицата съставя за тях брачен договор, който постановява, че той ще получи богатството на малкото момиче, дори ако тя умре като дете, преди да бъдат достатъчно възрастни, за да се оженят, преди да достигнат зрелост. Когато моите дами ми разказват за това, се постаравам да не потръпна. Не мога да не си помисля, че родът Норфолк е подписал смъртната й присъда. Ако кралицата получава огромно състояние от смъртта на Ан, колко време ще живее момиченцето, след като договорът бъде подписан?

Има голямо празненство по случай годежа, на което всички трябва да присъстваме. Бавачките на момиченцето и малкия принц ги водят тържествено и ги слагат да застанат един до друг край кралската маса в голямата зала като двойка малки кукли. Никой, който види тази жива картина, олицетворяваща алчността, не би могъл да се усъмни дори за миг, че кралицата е на върха на силата си, че може да върши всичко, което й е угодно.

Семейство Ривърс, разбира се, са възхитени от този годеж и ще участват с радост в пиршествата, танците, бала с маски и великолепния турнир по този повод. Антъни Удвил, любимият брат на кралицата, ще участва в турнира, предрешен като отшелник в бяла роба, а конят му ще бъде наметнат с плащ от черно кадифе. Ричард и аз присъстваме на годежа в най-хубавите си дрехи и се опитваме да изглеждаме щастливи; но масата, където някога седяха Джордж и Изабел със свитата си, е празна. Сестра ми е мъртва, а съпругът й — хвърлен в тъмница без съд. Когато кралицата поглежда през залата към мен, аз й се усмихвам в отговор, а под масата кръстосвам пръсти в знака срещу магьосничество.

— Не е необходимо да присъстваме на утрешния турнир, ако не искаш — казва ми Ричард същата вечер. Дошъл е при мен в спалнята ми в двореца, седнал пред огнището по халат. Покатервам се в леглото и придърпвам завивките около раменете си.

— Защо не е необходимо?

— Едуард каза, че може да ни извинят.

Задавам въпроса, който е все по-важен и по-важен в двора напоследък:

— А тя? Тя ще възрази ли?

— Не мисля. Синът й Томас Грей ще бъде един от онези, които ще предизвикват участници на двубой, брат й е първият рицар. Ривърс прииждат с пълна сила. Няма да я интересува особено дали ние сме там или не.

— Защо Едуард е казал, че може да те извини?

Долавям тревогата в собствения си глас. Сега всички в двора се страхуваме от всичко.

Ричард се изправя и сваля халата си, отдръпва завивките и се мушва в леглото до мен.

— Защото вижда, че съм отвратен до дъното на сърцето си от арестуването на Джордж, и съм се поболял от страх от това, което може да последва — казва той. — Той също няма охота и смелост да се весели, когато брат ни е в Тауър, а кралицата на Англия иска смъртта му. Прегърни ме, Ан, скован съм от студ чак до костите.