Сабрина

Глава 14

— Не, разкажи ми какво се случи, Филип, моля те! Не ме дразни повече! Само ми разкажи!

— Добре. Без много да му мисли, Нел му заповяда да си свали панталоните. Тогава тя излезе най-отпред, пред целия полк и се съблече както майка я е родила. Обърна се към полковника и каза: „Този дръвник се опита да ме изнасили, сър. Надявам се да го видя увиснал на въжето, ако нападението над беззащитна жена е достатъчна причина. Вярвам, че тези документи са доста важни, тъй като в тях е събрана цялата стратегия на Англия.“ После му подаде пистолета и издърпа листото, които момчето бе извадило от корсета й.

— Господи, това наистина ли си е случило?

— Наистина, разбира се. След този случай полковникът произвел Нел в чин ефрейтор. И до ден днешен тя марширува редом с мъжете и към нея се обръщат с „ефрейтор Нел“.

Изведнъж лицето й се озари и весел смях заля цялата стая, но всичко беше само за миг. След това страхът отново я обзе.

— Той се е опитал да я изнасили, но тя все пак е успяла да се спаси. Наистина се е справила, Филип. Аз не бях достатъчно силна. Опитах се, но не можах.

Филип много искаше да може да я прегърне, да я успокои, да й каже, че никога повече няма да позволи някой да я нарани, но знаеше, че сега не бе подходящ момент за това. Нямаше нужда да я разпитва повече. Филип погледна ръцете й и каза:

— Сабрина, ти никога няма да бъдеш оставена на произвола на съдбата.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че мога да те науча да се отбраняваш. Ако някога някой мъж се опита да те нарани, ти ще знаеш как да се защитиш. Дори ще те науча как ти сама да му причиниш болка.

— Това възможно ли е? Ти не го казваш просто така, само за да ме успокоиш, нали?

— Не. Когато се възстановиш напълно, ще започна да те уча.

Очите й заискриха, лицето й грейна.

— Бих могла да го убия, ако се опита още веднъж да ме изнасили. Мога да го убия.

— Да, но ако случайно не го убиеш, а само смъртно го раниш, то всеки път, когато те погледне, ще си спомня за унизителната болка, която си му причинила. Това наказание не ти ли се струва по-добро, отколкото обикновената смърт?

— Да — отговори бавно Сабрина, но в гласа й имаше толкова много напрежение, че Филип се разтревожи. — Да, бих искала да се науча, а после ще се върна у дома.

— Чух от един мой приятел, че миналата година полковник Нел се е уволнила от армията. Сега е собственичка на един много нашумял бордей в Брюксел.

— Как е могла да направи това?

— Заради парите. Тя и всичките дами там са станали доста богати благодарение на парите на мъжете. Не ги съжалявай, Сабрина. Мислиш ли, че някой би се съгласил да попадне в ръцете на жена, която е била полковник?

— Е, може би не, но аз все пак не съм съгласна, че е постъпила добре. Не мисля, че бих направила нещо такова.

— Не.

Това беше единствената дума, която каза Филип, облегна се назад, усмихна се и потупа Сабрина. Вместо да се отдръпне назад, тя каза:

— Преживял си толкова приключения, и то все на интересни места. Разбира се, че е било опасно и са можели да те убият, но слава богу, не са. Затова сега имаш такива хубави спомени.

— Какво значение има, че са хубави, Сабрина? Толкова много мъже — смели, лоялни и верни като твоя баща са загинали и все още умират някъде по бойните полета. Затова всички войни трябва да се обявят за незаконни, да ги спрат и всяко правителство по света да ги отрече. Можеш ли да си представиш как би изглеждал светът, ако в него няма войни?

Сабрина си помисли за всичките книги, които бе прочела за видни пълководци от историята, усмихна се и каза бавно:

— Щеше да има по-малко книги. Щеше да има и по-малко герои.

— Възможно е. Нямаше да се налага хора да убиват други хора, за да стават герои.

Филип отново си спомни Шотландия. Животът го беше научил да гледа на смъртта по съвсем различен начин.

— Може би, но ето че ти си тук, имаш си своите спомени и приключения и това е чудесно. А аз какво направих? Научих се да яздя, да присъствам на скучни приеми, да управлявам слугите — изведнъж гласът й замря. Тя погледна надолу и повече не продължи.

Филип разбра неудобството й:

— Колко хубаво! Чудесно! Значи ти си се научила да яздиш в Лондон? Направо по улицата? На Флийт стрийт?

Сабрина нямаше никаква представа къде точно се намира Флийт стрийт, но отговори:

— Не съм яздила в Хайд парк. Едва ли някой щеше да ме пусне.

— Но там мястото е страхотно, нали? По целия Ротън Роу яздят толкова много хора!

— О, да, точно това ми харесва най-много. Там се научих да яздя добре.

Филип само я наблюдаваше, после поклати глава, но повече на себе си, отколкото на нея — ако една дама реши да язди в Хайд парк, тя веднага ще бъде изгонена и може би заточена някъде. Филип отново я погледна, усмихна се и каза:

— Знаеш ли, че Уелингтън е бил награден заради стратегическите си умения?

— Не, но това какво общо има с ездата?

— Нищо, съвсем нищо — каза той и стана. — Просто искам да ти покажа, че почти съм успял да те разоблича — още малко и ще постигна пълна победа.

— Изглежда не мога по никакъв начин да те накарам да излезеш от стаята ми. Как мога да го постигна?

Той се спря до вратата.

— Излизам, за да ти приготвя всичко необходимо да се изкъпеш. Вече си достатъчно силна. Ще се справиш сама. Какво ще кажеш?

Сабрина повдигна дебелата си плитка и безпомощно я пусна на раменете си.

— Да, ще измием и косата. Какво ще кажеш?

Сабрина като че ли вече бе готова да падне в капана му.

— Да, Филип, съгласна съм. Вече започвам да мириша.

— Не ме наранявай! През цялото време съм се грижил за чистотата ти.

Сабрина пребледня, погледна настрани и стисна устни.

Филип изруга тихо, но тя го чу и втренчи поглед в него.

— Извини ме, но ако не се бях грижил за теб досега, опасявам се вече щеше да си красив ангел на небето.

— Съжалявам, ако съм те обидила, Филип. Просто това е много различно. Толкова си добър към мен, толкова много грижи полагаш, а почти не ме познаваш…

Филип беше на друго мнение — той вече знаеше достатъчно за нея. Кимна и излезе.

Върна се с две големи ведра с гореща вода. Ръцете му стигаха до земята от тежестта. Сабрина беше седнала в леглото, гледаше го и се смееше, като че ли й носеше коледни подаръци. Той също се разсмя.

— Не, недей да скачаш от леглото още. Трябва да донеса и ваната.

Няколко минути по-късно горещата вода вече беше във ваната.

— Имаш ли сапун?

— Бих искал да не се съмняваш в моите умения, все пак не съм боклукчия. — Вдигна някакъв сапун и го помириса. — Жасминов. Не, остани там още малко. Трябва да донеса още вода. Косата ти е много дълга.

След като ваната беше напълнена, той се обърна, изчака малко и се загледа в косата й.

— Кой е собственикът на тази вила?

— Защо?

Сабрина продължаваше да разплита косата, без да поглежда към него.

— Разбира се, че не зная. Нали ти казах, че живея в Лондон, Филип? Много рядко идвам тук в Йоркшир.

Филип плесна челото си, усмихна се и се престори, че не е забелязал убийствения поглед, който тя му беше отправила.

— Какъв глупак съм! Как можах да забравя! Забрави за това, Сабрина! Ела! Ваната ти е готова.

Сабрина отметна завивките и оправи халата си. После стъпи на пода. Изправи се и мигновено политна напред. Филип беше протегнал ръце, за да й помогне, но тя се направи, че не ги забелязва. Щом обаче политна, той я задържа.

— Господи, не мога да повярвам, че съм толкова безпомощна. Все едно, че не са моите крака! Само преди седмица можех да тичам, да скачам и да танцувам в гостната. Защо вече не ме слушат? Това е ужасно! Не е честно!

Все още Сабрина нищо не забелязваше.

— Моля те, помогни ми да отида до ваната, Филип! После ще ме оставиш, аз ще се справя сама.

— Нека видим колко от твоите молби мога да изпълня.

Внимателно я вдигна на ръце, отнесе я до ваната и бавно я остави. Сабрина го погледна — очите й бяха ясни, а гласът непоколебим.

— Благодаря. Ще се справя сама. Можеш да си вървиш, Филип.

— Нямам никакво намерение да се грижа за теб толкова дни, а да те загубя само за няколко секунди, докато падаш във ваната и се убиваш. Стой си мирно и тихо!

Филип я хвана за ръката и бавно започна да развързва колана на халата й. Тя се опита да запази равновесие и го удари през ръцете.

— Не, моля те, недей! Мога и сама! Наистина мога!

Филип знаеше, че е объркана и притеснена. Когато беше в безсъзнание, можеше спокойно да се грижи за нея, но сега беше друго. Сега тя знаеше, че той я наблюдава. Въздъхна и я остави да седне на ръба на ваната.

— Много добре, ще отида да приготвя нещо за вечеря. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Сабрина остана така, докато Филип не излезе. Дори не се обърна, само слушаше стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите надолу. Чак тогава развърза халата си — погледна дрехата, после водата във ваната. Ръбът беше прекалено висок, не можеше да се прехвърли. Опита отново. На третия път почти успя — стисна зъби и събра всичките си сили, но ваната наистина беше прекалено висока, по-висока и от планина. Изведнъж пръстите й се изплъзнаха, тя не можа да се задържи и рухна на пода. За миг се почувства замаяна, а после й стана студено. Трябваше да се изправи! Трябваше да стане! Но… не можеше. Много добре, ще полежи тук малко, само няколко минути, а после…

Тогава чу стъпките му. Той идваше, но тя нямаше сили дори да придърпа халата си, за да се закрие. Почувства ръцете му — бяха силни. Той я сграбчи за кръста и я изправи на крака. Как й се искаше сега да е в безсъзнание. Дори затвори очи. Стисна ги силно. Молеше се да изпадне в безсъзнание…

— Всичко е наред, Сабрина — каза Филип и я настани във ваната.

Горещата вода стигна чак до брадичката й. Тя не го гледаше, не можеше. Знаеше, че е постъпила много глупаво, но не искаше да приеме неговата помощ. Филип се оказа първият мъж, който я видя необлечена.

Той запретна ръкави и каза бавно:

— Ще ти помогна за косата. Ще можеш ли да се изкъпеш сама?

Трябваше й време, за да помисли.

— Ще се опитам, но все още не приемам твоята помощ.

— Не си падам по малки девственици, открай време съм си такъв. Успокой се и се отпусни. Ако не успееш да събереш сили, за да се изкъпеш сама, ще трябва аз да те изкъпя.

Филип не дочака отговор, а веднага започна. Тя се опита да го наругае, но не подбираше подходящите думи. Изглежда не й се удаваше. Филип миеше косата й и непрекъснато мърмореше:

— Толкова много коса! Виж колко плешиви мъже има по света! Твоята коса ще стигне за перуки на всичките мъже от едно село. Готово. Сега ще ти помогна да се изкъпеш, после ще те полея с чиста вода…

Сабрина се опита да се съпротивлява, но единственото, което успя да направи, бе да се свие на топка. И това не помогна. Когато Филип насапуниса гъбата и разтърка корема й, тя изхлипа, но той се направи, че нищо не чува. Така продължи да я къпе, въпреки че тя скимтеше и се извиваше. Всъщност на Филип му беше дори забавно. По-добре да се смее, отколкото да се отдаде на съблазънта — беше въпрос на контрол.

— Затвори си очите! Ще измия лицето ти.

Сабрина беше готова да го наругае отново, но пяната запуши устата й. Тя изплю сапуна и се развика. Филип отново се разсмя — изражението на лицето й беше ужасно смешно, само на очите си нямаше пяна.

— Поеми въздух, защото ще те потопя във ваната!

И без да дочака отговор, Филип завря главата й във водата. Сабрина бързо се изправи, за да си поеме въздух.

— Ти нарочно направи така, нали? Опитваш се да ме сплашиш, за да не се притеснявам повече. Добре, трябва да знаеш, че постигна своето. Знам, че се опитваш да ме манипулираш, осъзнавам намеренията ти и…

Филип отново я потопи във водата.

— Сега вече косата ти е готова.

Когато по нея не остана никакъв сапун, Филип взе една хавлия и я уви около косата й. Реши, че трябва да помисли как да прогони напрежението и притеснението от нея, но забеляза, че е изтощена от банята. Сабрина едва се държеше изправена. Ако Филип не я придържаше, сигурно щеше да се свлече отново във водата. Той я вдигна и я отнесе до огъня, за да я подсуши, без да настине. Сабрина се беше отпуснала в ръцете му — знаеше, че няма друг избор, освен да се примири. Единственото, което искаше, бе да се отпусне на топлия килим и да спи до пролетта, но тогава почувства нещо странно — искаше да си остане така, както беше — близо до него! Едва сега Сабрина осъзна, че Филип беше първият непознат, когото чувстваше толкова близък. Никога преди не й се беше случвало такова нещо. Тя стоя пред него съвсем гола, а той с нищо не я обиди, не се опита да й причини болка, не я нарани. Беше толкова силен, ръцете му бяха толкова здрави. Усещаше ги как движат хавлията.

Филип бавно я обърна към себе си, за да й помогне да се подсуши и отпред. Странно, тя не се притесни. Гледаше го. Очите му бяха красиви. Не притеснението я накара да се разтрепери, когато хавлията беше на коремчето й.