Сабрина

Глава 21

Сабрина лежеше смирена и не мърдаше, въпреки че ръката й вече беше изтръпнала. Не искаше Маргарет да разбере, че е будна. Усещаше мекотата на памучната материя на халата, с който беше облечена, и се чувстваше чудесно. Колко хубаво, че Елизабет й беше изпратила дрехите тук в Морленд, мислеше си тъжно тя. Чувстваше се ужасно безпомощна и нещастна от всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Трябваше да си възвърне по някакъв начин душевната сила, трябваше да направи всичко възможно и да отиде да види дядо си, да се увери, че той ще оздравее и да го убеди, че за всички ще бъде по-добре, ако тя отиде да живее в Лондон. Досети се, че трябва да поиска от Тревор онези десет хиляди лири, които й се полагаха по наследство от майка й след навършване на осемнадесет години. Те й принадлежаха по право и дори Тревор не можеше да я лиши от тях, дори и да използва съветите на адвокати. Колко ли е нещастен, че не е умряла? Тъгата отново стегна гърлото й. Опита да преглътне, но не успя, и от душата й се изтръгна тежък и мъчителен стон.

— Бри, любов моя, ти си будна! Как се чувстваш?

Сабрина отвори очи и погледна Маргарет, която й наливаше чаша чай. Това бе приятелката й от детинство, но вече омъжена за човека, когото обичаше. Беше щастлива, толкова щастлива, че сърцето на Сабрина се сви от болка.

— Жива съм. Наистина съм жива. Не бива да се тревожиш чак толкова за мен, Маргарет.

— Разбира се, че се тревожа. Боли ли те някъде, Бри? Да повикам ли отново доктор Саймънс? Той е все още тук! Говори с Филип.

Сабрина усети меката ръка на Маргарет, която нежно докосна челото й. Липсваше й ръката на Филип — по-силна, по-голяма…

— Маргарет, аз наистина съм добре. Много съм благодарна на теб и на Чарли, че ме приехте в Морленд. Не можех да се върна обратно в имението. Благодаря ти. Аз ще се възстановя бързо, много скоро ще оздравея. Нали знаеш, че винаги съм оцелявала. Скоро ще се оправя и ще поема по своя път, Маргарет, може би още ден-два.

Сабрина се замисли каква ли щеше да бъде реакцията на леля й, когато пристигне в Лондон и почука на вратата й, и съвсем се обезкуражи. Дали Елизабет вече не й беше писала, че Сабрина е блудница и мръсница. Не, едва ли. Елизабет не я искаше обратно в имението, затова сигурно си мълчеше.

От това, което беше чувала за леля си Баресфорд, беше абсолютно сигурно, че тя не би я върнала обратно само заради десетте хиляди лири в джоба й.

— Не говори така, Сабрина, не искам да чувам подобни неща. Ти ще останеш тук, докато не ти кажа, че вече си напълно здрава, за да можеш да пътуваш. Сега ме чуй — в момента Чарли се опитва да накара гостите ни да си тръгнат, но аз ще остана при теб. След два дни Хю, съпругът ми, ще пристигне от Лондон и ще празнуваме Коледа всички заедно. Както едно време… Помниш ли онази Коледа, когато бяхме сърдити на Чарлз, защото ни смяташе за малки момичета и ни се подиграваше? Всъщност ние си бяхме точно такива, но успяхме да му отмъстим. Още го боли главата и трепери от яд.

Сабрина се опита да се усмихне.

— Никога няма да забравя как изглеждаше, когато слезе по стълбите на излизане от банята, а ние двете се бяхме скрили в гардероба — беше позеленял от яд.

— И въпреки всичките неприятности, които сме му създавали, той пак ни обича. А, да не забравя да ти кажа, че Филип е тук. Ричард Кларъндън също. Тримата с Чарли са се затворили в библиотеката от доста време и разговарят. Прислужницата ми каза, че Тереза Елиът излязла оттам направо бясна, едва можела да говори. Мисля, че е изляла всичката си злоба върху Филип, но той я е сложил на мястото й.

— Ричард Кларъндън е тук! В Морленд?

— Да, той също участваше в издирването ти заедно с останалите мъже. Дори след като сестра ти… Не, това няма никакво значение сега.

— Кажи ми, Маргарет.

— Не искам, ти още не си се възстановила. Не искам да ти създавам тревоги.

— Кажи ми, Маргарет, моля те!

— Добре. Елизабет и Тревор наредили да се прекрати издирването ти. Ричард направо побеснял.

Странно, но това не направи никакво впечатление на Сабрина.

— Значи ти каза, че и тримата са в библиотеката, така ли?

— Да.

— Вероятно обсъждат какво да правят с мен. Но защо и Ричард Кларъндън е там? Защо трябва да се меси? Сигурно ме разиграват като вещ, която ще получи онзи, който загуби. Представи си само — Сабрина Евърслей, вързана като коледен подарък и изпратена на един от тях, за негово най-голямо нещастие…

— Защо говориш така, Сабрина? Сама знаеш, че това не е истина. Престани, моля те! Ти се самосъжаляваш, а това никак не ми харесва. Не ти подхожда. Наистина е много досадно и отвратително!

— Добре, съжалявам. Кажи ми, има ли някакви новини от дядо?

— Не, доколкото знам всичко е постарому — каза Маргарет и изведнъж се оживи. — Сабрина, време е да си изпиеш чая, ще се почувстваш по-добре. Не забравяй, че трябва да се възстановиш напълно. Ще видиш, че и дядо ти ще се оправи.

Маргарет говореше на Сабрина, без да спира, но мислеше какво ли ще стане с нея, ако все още продължава да отказва предложението на Филип. Не можеше да си представи, че е възможно да има на света жена, която би отказала да се омъжи за виконт Деренкорт. Сабрина не беше нито глупава, нито наивна. Тя със сигурност осъзнаваше, че името й е компрометирано, макар че нямаше никаква вина. Как ли Филип се е грижил за нея през тези пет дни? Как ли се е чувствала тя? Така й се искаше да е на мястото на Сабрина, да може да проникне в сърцето й и да намери отговорите на всички тези въпроси…

— Сабрина, поне малко харесваш ли Филип?

— Разбира се.

— Но…

На вратата се почука и Сабрина несъзнателно се вкопчи в ръката на Маргарет. Чашата с чая падна на пода.

— Моля те, Маргарет, не пускай никого!

Маргарет помилва ръката й, за да я успокои, и каза:

— Ами ако е Филип?

— Особено него! Моля те, Маргарет!

— Добре, успокой се! Цялото ти лице пламна.

Маргарет отиде бавно до вратата, открехна я малко и излезе навън в коридора. Маркиз Арисдейл стоеше навъсен, Чарлз беше до него.

— Ричард иска да говори със Сабрина — каза Чарлз. — Тя будна ли е вече?

Маргарет погледна маркиза в лицето, опитвайки се да прикрие привличането, което винаги усещаше към него. Веднъж майка й беше казала, че той е от този вид мъже, на които жените непрекъснато се възхищават, но изгарят пръстите си, ако ги докоснат.

— Съжалявам, милорд, но тя не иска да говори с никого.

— Но мен ще ме приеме — отсече Ричард и пристъпи към вратата.

Маргарет го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Милорд, моля да ме изслушате. Сабрина все още не се чувства достатъчно добре.

— Ела, Ричард, Маргарет е права. Трябва да й дадеш още малко време — тихо каза Чарлз.

Маркизът се поколеба, без да откъсва очи от вратата, после добави:

— Не бих й навредил.

— Разбира се, че не би сторил такова нещо — уговаряше го Чарлз, — но Сабрина е още слаба, нека я оставим засега.

На Маргарет й се стори, че той тихо изруга, смръщи вежди и се втренчи в нея:

— Моля кажете на Сабрина, че ще се върна да разговарям с нея довечера. Тя няма да ми откаже да ме приеме тогава.

Преди Маргарет да успее да се възпротиви, маркизът се завъртя на пети и тръгна по коридора.

Чарлз го проследи с поглед и много се разтревожи.

— Кларъндън ще се срещне със Сабрина, Маргарет. Той ще направи всичко възможно, за да успее. Кажи й това. Сега поне има няколко часа да размисли, за да може да вземе решение. Е, скъпа моя, с божията помощ ще трябва да изпратим гостите си. Ела долу да се сбогуваш с тях.

— Тереза Елиът тръгна ли си вече?

— О, не. Може би Филип ще трябва да я прилъже да излезе навън, за да можем да залостим вратата след нея — разсмя се Чарлз и щипна сестра си по бузата. — Ще си тръгне. Достатъчно причини има, за да си тръгне.

Маргарет кимна одобрително.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Прислужницата ми каза, че е разпитвала слугите. Появяването на Филип със Сабрина направо я е съкрушило и от лек бриз тя явно се е превърнала в истинска вихрушка.

— Всъщност единственото, което мога да направя за нея, е да проверя конете и файтона й, за да пътува спокойно.

Маргарет кимна в знак на съгласие.

— Ще поговоря със Сабрина. Не мога да разбера какво става. Защо тя не иска да се омъжи за нито един от двамата? Коя жена е имала такъв голям избор?

— Предложих й себе си, представяш ли си?

Значи Сабрина беше права, помисли си Маргарет. Наистина бяха решавали съдбата й — и тримата бяха готови да тръгнат към олтара с нея.

— Филип ли беше? — попита Сабрина, когато Маргарет се върна при нея в спалнята.

— Не, маркиз Арисдейл. Иска на всяка цена да говори с теб, Сабрина. Чарлз и аз едва го склонихме да го отложи, но той каза, че ще се върне довечера. Ще се наложи да говориш с него, в противен случай ще разбие вратата.

Единствената й надежда угасна, но сега това нямаше никакво значение.

— Добре, ще говоря с него.

Къде беше Филип? Защо не дойде при нея? Щеше ли да остане в Морленд?

Когато Маргарет излезе, Сабрина си спомни пътуването с файтона от вилата на Чарли до Морленд. Филип я беше взел в скута си. Говореше малко, но само с Чарли, а лицето му беше спокойно и смирено. Ако трябваше да бъде искрена със себе си, през цялото време мислеше защо не й говори. А сега защо още не беше дошъл да я види? Поне да се беше сбогувал с нея… Сабрина признаваше своята сдържаност към него, но това никак не й помагаше. Погледна към затворената врата с надеждата, че ей сега той ще се появи, но нищо не стана. Дали Ричард Кларъндън не беше определен да бъде изкупителната жертва и да се ожени за нея? Не, дори не можеше да си представи маркизът да направи нещо, което не е по вкуса му — едва ли би поискал да се ожени за нея след всичко случило се. А какво всъщност се беше случило?!

Сабрина въздъхна и затвори очи. Ако Ричард й направи предложение, тя просто ще трябва да го спаси от него самия.

Като че ли нежният пламък на свещта бе докоснал лицето й. Тя се събуди. Отвори очи. Погледна към светлината и… видя Филип. Беше седнал на леглото й, гледаше я съсредоточено — по всичко личеше, че е загрижен за нея.

Тя се усмихна. Беше свикнала да го вижда така седнал на леглото й. Нямаше нищо странно в това. На нея й беше много приятно и тя не го криеше. Филип й даваше усещането за сигурност и спокойствие.

Той обаче не се усмихна.

— Колко е часът — попита тя и се опита да се облегне на лакти.

Филип веднага се изправи, сложи ръце на раменете й и нежно я бутна назад, за да си легне отново.

— Недей да ставаш. След полунощ е. Надявах се светлината от свещта да те събуди. Радвам се, че не трябваше да чакам дълго, защото щях да заспя.

— Какво правиш тук, Филип? Нали не сме вече във вилата на Чарли? Колко пъти ми каза, че да оставаш насаме с мен е много неприлично — засмя се Сабрина.

— Е, радвам се, че успя да прозреш едната от причините.

— Няма никакви причини, Филип, и нищо не заплашва репутацията ми. Не е справедливо.

— Е и какво смяташ да правиш?

— Нищо. Нещата са такива, каквито са.

Филип докосна челото й и каза усмихнат:

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, а ти защо си тук, Филип?

— Ричард ми каза, че не искаш да се омъжиш за него. Искаше да се бие с мен, но после реши, че ако случайно аз бъда избраникът ти, няма да е добре да отида пред олтара с насинено око. Исках да разбера дали е прав, но реших да изчакам, докато всички заспят. Тук съм от около час. Наблюдавах те, докато спиш. Спокойна и щастлива. Дори се усмихна насън. Помниш ли какво сънува? Не? Няма значение.

— Ричард не ти е казал истината, Филип. Обясних му, че нямам намерение да се омъжвам за никого.

Сабрина си спомни разговора с маркиза и страховития му образ. Беше се надвесил над леглото й, а очите му гневно искряха. Беше смешен и… жалък.

— Значи ти отказваш да приемеш предложението ми?

— Да, Ричард, но ти благодаря за вежливостта и загрижеността.

— Ние говорим за нещо съвсем различно от „вежливост“ и „загриженост“, Сабрина. Не ме баламосвай! По дяволите, аз ще се оженя за теб на всяка цена! Всичко е уредено, дори дядо ти се съгласи.

— Той нищо не ми е казвал, милорд — беше отговорила Сабрина, а гневните пламъчета в очите й малко бяха разколебали маркиза, но не за дълго.

— Знаеш, че те желая. Всяка жена би познала мъжа, който се интересува от нея по този начин.

— Но аз не те желая.

— Сега вече разбрах — петте дни с Филип Мерсералт, това е единствената причина, поради която отхвърляш предложението ми, нали?

Ако Сабрина имаше достатъчно сили, щеше да скочи от леглото и да го повали с един удар на пода, но сега трябваше да се задоволи само със словесен двубой.

— Чуй ме, Ричард, не съм от жените, които дразнят мъжете, водят ги за носа, а след това ги отритват и им се присмиват. Ти направи своето предложение по най-галантния начин. Аз ти отказах. Вече си свободен и нямаш никакви задължения към мен, ако изобщо някога си имал такива. Смятам най-напред да навестя дядо си и да се уверя, че е добре и има кой да се грижи за него. След това заминавам за Лондон, при леля Баресфорд. Надявам се разбираш, че за мен няма място в имението Монмаут.

Но Ричард не прие обясненията й. Беше продължил да се гневи, да я заплашва и обижда. Сабрина не можеше да си обясни неговото поведение. Тогава дочу гласа на Филип.

— Е, каквото и да си казала на Кларъндън, той е решил, че аз съм щастливецът. Дойдох да разбера истината от теб. Той каза, че възнамеряваш да отидеш при леля си в Лондон. Какво те кара да мислиш, мила моя, че леля ти ще те посрещне с разтворени обятия?

— Десетте хиляди лири.

Филип вдигна вежди въпросително.

— Наследството? Просто така, даваш си наследството и всичко е уредено. Чудесно! Е, сега всеки ще си помисли, че съм искал да се оженя за теб, за да получа безценната ти зестра. Всъщност повече би ми харесало да ме смятат за щастливия ловец, отколкото за глупавия рицар.

Сабрина се втренчи в него, отвори уста, но после я затвори. Той продължаваше да я засипва с думи, а това още повече я отблъскваше. В един миг дори си каза, че разговорът с Кларъндън й е бил по-приятен. Поне тогава беше спокойна и уравновесена, владееше положението, а сега?

— Филип — прекъсна го тя и се опита да привлече вниманието му, — започвам да си мисля, че е имало облог, който ти си загубил и затова се държиш така. Както и да е, трябва да знаеш, че изобщо не ме интересува. Можеш да съобщиш на Чарли и Ричард, че ще се грижа сама за себе си и нямам нужда от ничие мъжко присъствие.

Точно в този миг забеляза как изведнъж изражението на лицето му рязко се промени. Той скочи.

— Какво, по дяволите, каза току-що? Какъв облог?

Тогава си спомни за Чарли, който също бе решил да й предложи ръката си. Наведе глава.

Сабрина се разсмя, но смехът й не беше весел, а по-горчив и от силно кафе.

— Значи не отричаш? Ти, Чарлз и онзи нещастник, маркизът, сте се препирали като петли, борили сте се да защитите глупавото си мъжко достойнство и личната си свобода. Е, Филип, сега ме чуй! Знам как да се грижа за себе си. Не съм „повредена стока“ и няма да приема предложението на нито един от вас. Остави ме на мира. Уморена съм. Ти ме отегчаваш. Лека нощ, Филип.

Тя се обърна на другата страна.

Филип мълчеше. После стана и бавно започна, но в гласа му се усещаше безкрайна мъка и тъга:

— Светът не е такъв, какъвто го искаме, Сабрина.

— Тогава трябва да го променим. Поне аз така ще направя.

— Има много неща, които все още не си научила. Светът си има свои правила, които няма да промени заради теб, Сабрина. Надявам се да се видим в Лондон.

— Да — отговори тя, — но най-напред ще отида да видя дядо. Ако той има нужда от мен, ще остана.

Филип тежко въздъхна.

— Ти не пожела да ме послушаш, Сабрина, но те моля поне сега да чуеш съвета ми. Дядо ти е толкова болен, че едва ли ще те познае. Няма нужда да ходиш при него, той не се нуждае от твоите грижи.

Тя се обърна към него и го стрелна с поглед.

— Не разбираш ли, Филип? Трябва да се уверя, че за него наистина се грижат. Ти не познаваш Тревор. Той не обича никого, най-малко пък дядо — единствената пречка между него и цялото богатство на Евърслей. Трябва да отида на всяка цена.

Филип мълчеше, погледът му следеше сянката на пламъка, която трептеше на стената. Внезапно каза:

— Ще ми се довериш ли, ако сам отида и проверя как се грижат за графа?

— И какво ще направиш?

— Отговори ми най-напред — ще повярваш ли на думите ми за онова, което ще видя там?

— Предполагам — отговори бавно Сабрина, осъзнавайки своята безпомощност, — след като аз самата ти поверих живота си, защо да не повярвам и на думите ти. Благодаря, милорд, за всичко, което направихте за мен!

— Не би ли могла да ми позволиш да се грижа за теб и в бъдеще?

— Не, милорд, не бих могла да се възползвам от честта, която ми оказвате, не бих искала това да урони престижа и името ви.

Филип само въздъхна, взе свещта и тръгна към вратата.

— Сбогом, Сабрина.

Дори не дочака да чуе отговора й.

Меката светлина на свещта освети коридора и това беше последното, което Сабрина видя, преди той да затвори вратата след себе си, без дори да се обърне назад.