Сабрина

Глава 16

Отключи вратата и влезе вътре. Беше мрачно. Красив дорест кон изпръхтя във врата й и леко изцвили.

— Тихо, Таша!

Сабрина бързо отиде до яслата, напипа ушите й и започна да и шепне:

— Така. Бъди тиха. Ела да ме подушиш. Каква красавица си ми ти! Сега разбирам защо те обожава Филип!

Таша се успокои, като че ли я опозна и прие. Сабрина реши, че е време да й сложи седлото, но ръката й се разтрепери. Тя изруга. Разбира се, ругатните, които знаеше Сабрина не бяха такива, каквито използваха кочияшите, но така поне й ставаше по-леко на душата. Само че явно нямаше достатъчно сили да сложи седлото на гърба на Таша.

До кобилата имаше един празен сандък. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Отвратително безсилие! По челото и се стичаше пот. Трябваше да се опита да приближи проклетия дървен сандък до Таша, за да може да се качи на него и да си помогне да яхне кобилата.

Странно, колко висока изглеждаше Таша! Само преди миг тя си беше напълно нормална. Кобилата наостри уши.

— Няма нищо, Таша! Моля те, стой мирна! Едва ли тежа повече от самия Филип. Ще видиш, че ще ти бъде хубаво да излезеш навън. Дори няма да ме усещаш на гърба си.

Три пъти се опита да се качи, но не успя. Краката й трепереха, тежаха толкова много, че не можеше да ги повдигне. Дишането й отново се затрудни. Трябваше да изчака, докато се успокои. В края на краищата силите и щяха да се върнат. Най-после успя да се качи.

Сабрина се наклони напред и хвана юздите. Успя! Закопчалките щракнаха. Таша стоеше спокойно. Сабрина я побутна в ребрата и отново дръпна юздите. Таша не помръдна.

Какво й ставаше? Със сигурност не е излизала от конюшнята, откакто са пристигнали в тази вила. Какво й ставаше сега? Сабрина се наведе, помилва я и тихо каза:

— Моля те, Таша! Трябва да тръгваме. Не отиваме много далеч, само до Борамууд, но не искам да оставаме тук, моля те!

— Съжалявам, Сабрина. Таша позволява само на мен да я яздя. Ако се беше досетила да ме попиташ, щях да ти кажа, за да си спестиш излишните усилия и загубата на време.

Сабрина почти изкрещя от уплаха, когато чу глас, който сякаш идваше от тъмнината. Той стоеше до вратата, с ръце, кръстосани на гърдите. Не изглеждаше сърдит или разгневен, но тя знаеше, че е бесен. Е, ако беше на негово място, тя сигурно би полудяла от нерви.

— Постарах се да бъда тиха. Да не би да си имал кошмар! Да не си сънувал, че умирам? Ти не трябваше да си тук, Филип! Дори не си си облякъл палто. Можеш да настинеш. Защо не се върнеш обратно, а аз през това време ще тръгна, а?

Филип не помръдна, само се усмихна — това беше най-ледената усмивка, която някога бе виждала.

— Ти най-малко от всички хора трябва да се съмняваш в това колко лек е сънят ми. Аз дори се изкашлях, бях зад теб и те чувах как тежко дишаш, но ти не ме чу. На няколко пъти трябваше да си спасявам живота, докато бях в Пенсилвания. Само лекият ми сън ми помогна. Ето че сега спаси и твоя.

— Не, не е така. Чуй ме, Филип! Не мога да остана тук. Ти самият каза, че ще тръгнат да ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият.

— Кои да те открие, Сабрина?

Тя само махна с ръка.

— Ако Таша не ми разреши да я яздя, ще тръгна пеша към Борамууд. Мога да вървя. Винаги съм била издръжлива. Мога да се справя и ти няма да ме спреш, Филип! Никой и не е в състояние да ме спре. Трябва да се махна оттук. Това е единственият ми шанс. Не мога да ти кажа коя съм — нищо няма да спечелиш, ако го знаеш. Само така мога да те предпазя — и тебе, и моето семейство. Сега наистина трябва да ме пуснеш. Благодарна съм ти за всичките грижи, но трябва да тръгвам.

След тези думи Сабрина слезе от гърба на Таша. Щом краката и докоснаха земята, тя отново усети онази същата слабост, но този път безсилието идваше откъм главата й и тя се подпря на кобилата. Молеше се Филип да я разбере. Най-сетне силите й се върнаха. Тя погледна Филип. Той все още стоеше там и я наблюдаваше, но мълчеше. Може би най-после започваше да я разбира. От друга страна, той беше мъж, а доколкото тя знаеше, мъжете и жените се различаваха в мненията си по един и същ въпрос. Дано Филип да я разбере. Все пак той бе изключителен човек, може пък и да я пусне, въпреки че само при мисълта за нощната разходка в гората Епингъм, косата и настръхваше, но тя вече беше решила. Трябваше да го направи.

Събра всичките си сили, изправи гордо глава и тръгна към Филип.

— Ето, нали виждаш, че съм добре? Сбогом, Филип.

Но той не се отмести от вратата, за да може тя да мине. Тогава изведнъж се изправи. Сабрина втренчи поглед в него. Беше много по-висок, отколкото си мислеше. Беше огромен. Странно, защо досега не го беше забелязала? Беше по-висок дори от Тревор, по-силен, по-едър. Не, тя нямаше да се изплаши.

— Моля те, отмести се! — каза Сабрина. Стигаше почти до средното копче на ризата му. Филии се изпречи на пътя й.

— Върни се в леглото, Сабрина! Не искам отново да се разболееш!

— Не — каза тя, без да отмества погледа си от това конче, няма да се върна. Моля те, Филип, чуй ме! Ти не ме познаваш. Аз не съм ти никаква — нито сестра, нито братовчедка. Никаква. Повярвай ми, не искам да се забъркваш в моите проблеми. Никак няма да ти е приятно, ако ти разкажа всичко онова, което искаш да знаеш. Просто ме остави да си тръгна. Което зависеше от теб, ти го направи. Сега вече е мой ред. Пусни ме да си вървя. На никого няма да кажа, че сме се срещали и на теб няма да ти се наложи да ме виждаш отново.

— Това е най-жалкото обяснение, което някога съм чувал. От друга страна, не мога да не кажа, че през цялото това време съм бил с жена. Така е, нали? Е, да, така е, само дето заниманията ми бяха други. Нищо не може да ме накара да променя решението си — нито безсмислените молби, нито нелепите ти обяснения. Да не мислиш, че ще те пусна съвсем сама в тъмната гора посред нощ? За какъв ме мислиш, Сабрина? Стига вече! Връщай се в леглото!

Филип стоеше до вратата и не помръдваше. Лицето й беше бледо.

— Толкова ли не те е грижа за самата себе си, че да се решиш да тръгнеш, без да има някой, който да те защити? Навън вият вълци, Сабрина, аз самият ги чух. Какво си решила да правиш?

— Има много добре маркирана пътека. Ще вървя само по нея. Няма да настина, защото взех със себе си одеяла.

Лицето й още повече пребледня.

— Никъде няма да ходиш! Идвай с мен, Сабрина — каза настойчиво Филип и я хвана за ръката.

Но тя само разтърси глава. Той знаеше, че на нея също й е толкова студено, колкото и на него — чак зъбите му тракаха. Нямаше време да си вземе палтото, толкова бързо беше излязъл от стаята, а така му се искаше сега да може да си го облече. Щеше да я загърне и нея.

— Аз вече взех решение, Филип.

— Би ли махнала юздите на Таша, моля те!

Без да продума, Сабрина се обърна, отвърза юздите, свали ги от главата на кобилата, потупа я и се върна обратно.

— Знаеш ли — говореше Филип, докато приближаваше, — трябваше да скрия дрехите ти. Никога не ми е идвало наум, че можеш да извършиш такава глупост!

Тя не обърна внимание на думите му, а само загърна наметалото си и каза:

— Тръгвам. Отмести се, Филип! Пак ли трябва да те моля?

Сабрина усети силните пръсти върху ръката си. Филип бавно я привлече към себе си, докато тя съвсем се облегна на него. Дори и в студената конюшня той излъчваше топлина. Ако не беше непреодолимото й желание да го убие, щеше да зарови лице в него, за да се сгрее.

— Каквото и да кажеш за моите действия, ще го приема, но няма да се отрека от решението си. Пусни ме да вървя.

— Студено ми е и вече започвам да се ядосвам, Сабрина. Поне това трябва да имаш предвид.

Тя се наведе и го захапа по ръката. Филип изтръпна и н пусна. Сабрина се стрелна към вратата, но Филип я изпревари.

— Сега вече ще ме изслушаш, малка вещице! Що за дявол си ти? Престани с капризите си!

Сграбчи я за кръста, обви около нея трите одеяла и я прехвърли през рамото си.

— Стой мирна, по дяволите! Студено ми е и съм ужасно разгневен! Не мърдай! — извика той и я плесна отзад.

Сабрина продължаваше да го удря по гърба, въпреки че знаеше, че не може да го нарани, просто искаше да го дразни. Почти не й останаха никакви сили и тя се отпусна на раменете му. Лицето й се опря в гърба му. Сълзите запариха в очите й.

Когато стигнаха до спалнята й, Филип я свали от раменете си и я остави да стъпи на пода. Задържа я известно време.

— Моля те, Филип — гласът й едва се чуваше, — пусни ме! Ти нищо не разбираш… Трябваше да ме пуснеш. Ще ти причиня само страдания, ако остана тук…

— И как ще го направиш?

Сабрина мълчеше.

— Нямаш отговор на този въпрос, така ли?

Сабрина усещаше дъха му върху челото си. Филип я хвана за раменете и я раздруса, за да го погледне.

— Няма да ти позволя да се самоубиеш. Знаеш много добре какви са шансовете ти да стигнеш здрава до Борамууд — почти никакви. Не мога да те отведа в Лондон, дори и да знаех къде точно живееш, дори и ти да ми се беше доверила и да ми беше казала името на леля си. Не, това би било безсмислено геройство. Но няма да ти причиня болка и няма да позволя на някой да те нарани — аз съм на твоя страна. Повярвай ми! Просто ми кажи истината. Коя си ти?

Сабрина стоеше стиснала здраво устни. Изведнъж Филип осъзна, че тя трепери.

— Можеш ли да се съблечеш?

— Да.

Гласът й едва се чуваше. Явно вече се беше предала. Стана му мъчно. Не знаеше какво да направи. Почака още малко, но тя не се отдели от него. Просто се беше облегнала на тялото му, а ръцете й висяха безжизнени и безпомощни.

— Ще бъде много дълга нощ, но аз ще ти помогна. Не мърдай, стой така!

Сабрина искаше сама да се справи с всичко, но не можеше. Опита се още веднъж, но нищо не се получи, само усети, че ако се отдели от него, ще се просне на пода.

Какво унижение трябваше да изтърпи! Вече усещаше пръстите му върху копчетата на наметалото.

Филип издърпа роклята през главата й, измъкна ръцете й и я остави да седне на ръба на леглото. После взе плата, който тя беше захвърлила, преди да избяга, и го сложи до нея. Тогава видя кръвта. Филип изпадна в ужас.

— Господи, какво си направила със себе си?

Наведе се към нея. Сабрина гледаше втренчено.

— Легни тук. Дай да видя. Как си се наранила така ужасно?

— Не!

Сабрина взе едно от одеялата и се покри с него. Филип продължаваше да я гледа с недоумение.

Беше ужасен. Гледаше я, без да пуска халата. Не можеше да разбере какво точно бе станало.

— Но ти кървиш! Къде си се ударила? Къде…

Тогава се досети. И веднага млъкна. Сабрина все още стискаше одеялото. Гневът изведнъж изчезна от лицето му.

— Господи, какъв глупак съм! Благодаря ти, господи, че не е това, което си помислих в началото. А е нещо съвсем естествено. Какво толкова има…

На Сабрина й се искаше да потъне в земята. Погледна го — на лицето му беше изписано облекчение. Може би затова изкрещя:

— Вън!

Сега той се почувства безпомощен. Не знаеше какво да направи. Тя беше толкова притеснена и объркана. Трябваше да я разбере. Продължаваше да го гледа втренчено, а вената на шията й бясно пулсираше. Прекрасната и шия. Сигурно й беше студено. Трябваше да направи нещо.

— Облечи си халата. Ще отида да ти донеса някои неща.

Най-после тя се предаде — явно нямаше повече сили да се бори. Искаше му се да й каже да не става смешна, но тя беше само на осемнадесет години. По дяволите…

Филип се върна след няколко минути и мълчаливо и подаде белите памучни ленти, които внимателно бе нарязал от една мъжка риза.

— Искаш ли топла вода да се измиеш?

Тя кимна. Главата й остана наведена — срамуваше се да го погледне.

— Сабрина…

Филип не посмя да каже нищо повече.

— Благодаря. Моля те, излез.

Гласът й беше толкова унил, колкото и тя самата. Филип й донесе кана с топла вода и сапун, ухаещ на жасмин. Остави ги на умивалника и се обърна към нея:

— Обещай ми, че ще ме извикаш, ако ти потрябва още нещо, моля те!

Сабрина отново само кимна. Филип не знаеше с какво още можеше да й помогне, затова се обърна и излезе.

Дълго след това Сабрина не можа да заспи. Лежеше на леглото и през цялата нощ я измъчваше чувството на безсилие и безпомощност. Ако Филип й беше казал, че се чувства по същия начин, тя нямаше да му повярва. Не, той не се чувстваше така, той беше достатъчно силен. И всичко, което правеше, доказваше това. Най-лошото беше, че тя самата прекрасно разбираше, че няма да може да се справи сама. Ако беше тръгнала за Борамууд, сигурно щеше да умре от студ или щяха да я изядат вълците. А сега какво? Какво ужасно чувство на неизбежност…

Сабрина обви ръце около корема си, за да облекчи малко болката и заспа, изтощена от всичко случило се през нощта.

Филип взе в ръцете си бледото й безжизнено лице и се вгледа в тъмните кръгове под очите й. Беше оставил подноса със закуската на масата до нея и сега й помагаше да седне.

— Донесох ти хубав силен чай, препечен хляб и сладко. Ще ти помогнат да се почувстваш по-добре.

Сабрина дори не го погледна, само кимна.

— Имам малко работа долу. Ще се видим по-късно.

След тези думи Филип излезе. Беше решил да се изкъпе и да се избръсне. После се върна в стаята й. Стъпките му се чуваха отдалеч.

Сабрина изглеждаше зле, уморена и готова всеки момент да се смъкне под завивките и да заспи.

— Не си спала, нали?

Глупав въпрос, но нали трябваше да каже нещо. Той заобиколи леглото й и седна на края му. Докосна бузите й, после челото и каза, без много да мисли:

— Може би една гореща вана ще ти се отрази добре.

Веднага след като изрече тези думи, Филип осъзна колко глупаво е постъпил.

— Съжалявам. Аз съм мъж. Не съм женен и такива неща не ми се бяха случвали преди. Чуй ме, Сабрина, иска да ти дам малко успокоително. Има лауданум. Трябва да си почиваш. Съгласна ли си?

— Добре — съгласи се тя, а на него така му се прииска да я вземе на ръце и да й каже… Какво щеше да й каже?

Филип изсипа последните капки лауданум в една чаша е вода и й я подаде. Сабрина я изпи на един дъх. После се облегна на възглавницата, затвори очи и зачака сънят да дойде.

Филип ходеше тихо из стаята й. Реши, че трябва да поподреди. После сложи още няколко цепеници в камината, обърна се, преди да излезе, но остана много учуден, когато видя, че Сабрина не спи — очите й бяха широко отворени.

Той придърпа креслото до камината и отиде при нея.

— Уморена си, нямаш никаква сила. Трябва да си почиваш. Довери ми се.

Тя не се съпротиви, когато Филип я взе на ръце и я отнесе до креслото. После внимателно седна и я прегърна през кръста, за да я завие с одеялата. Сабрина се вгледа в очите му, след това се отпусна, силно въздъхна и зарови лице в гърдите му.

Филип нежно я прегърна, облегна се назад и също се отпусна. След миг вече чуваше равномерното й дишане — Сабрина беше заспала.

За момент той също почувства, че заспива, но изведнъж се стресна — вратата се отваряше. Дочу стъпки. Някой вървеше е меки ботуши по стъпалата. Всеки момент щеше да остави Сабрина на пода и да се хвърли срещу нападателя, когато видя познато лице. Беше Чарлз Аскбридж.