Сабрина

Глава 2

Тогава Сабрина осъзна, че насилието му доставяше удоволствие. Господи! Дори яростта изчезна от лицето му и той се разсмя. Едва сега тя разбра що за човек стои пред нея.

— Винаги съм харесвал забавни и темпераментни жени, а не такива, които просто си лежат тихо и кротко като мъченици, както прави твоята проклета сестра! Докато аз се мъча и потя над нея, тя пребледнява, хапе устни и скимти от удоволствие.

Продължаваше да се смее, доволен от себе си. За него Сабрина бе жената, която той искаше в краката си още от първия миг, когато я видя.

— Обичам забавните момичета, Сабрина! Можеш да ме удряш колкото си искаш, ако това ти харесва. Красиво аристократично момиче — това си ти за мен. Горда, но уверена в себе си, в това, което искаш да бъдеш и в това, което искаш да притежаваш! Чудя се дали, когато те обладая, девствеността ти ще бъде толкова приятна като усещане, каквато беше на сестра ти? Толкова забавно ми беше тогава. Бедната ти сестра помисли, че я убивам. Колко жалко, че не го направих!

Силно я блъсна назад. Сабрина разбра, че дори би я изнасилил само и само да бъде негова. Сложи ръцете й зад главата и стисна китките й. Беше се притиснал плътно до нея.

— Не, Тревор! Всичко ще кажа на дядо и той ще те изхвърли оттук! Ще те лиши от наследството и ще те прогони от имението Монмаут, разбра ли!

— Съмнявам се, Сабрина! Дори няма да посмееш. Ако само отвориш сладката си уста пред него, уверявам те, че никой и нищо няма да бъде в състояние да ме спре да го изпратя във вечния му дом! Не е кой знае колко трудно, нали? Самата ти знаеш това не по-зле от мен! А сега, скъпа, стига с твоите игрички! Достатъчно дълго те чаках. Търпението ми се изчерпа!

Той присви светлозелените си очи, хвана роклята й на гърба и силно я дръпна надолу — вълненият плат се разкъса по шевовете. Втренчи се в голата й плът. Сабрина се нахвърли с юмруци върху него.

Тревор хвана едната й ръка и я изви назад. Тя изкрещя от болка, но отново си спомни, че да й причинява мъка за него бе огромно удоволствие и се опита да сдържи сълзите си. Това обаче го накара още по-силно да извие ръката й. Сабрина стисна зъби и не извика.

— Много добре, много добре! — Дръпна корсета й. Коприната се скъса. Погледът му отново се втренчи в плътта й. Лицето му изглеждаше ужасно.

— Господи! Каква красавица си била ти! Винаги съм си мислел, че гърдите ти са красиви, но те са просто невероятни!

Ръката му опипваше меката плът. Болеше. Болеше я непоносимо, но тя все още сдържаше вика си. Нямаше да му достави удоволствието да разбере, че й причинява болка. Наведе се и захапа ръката му колкото сили имаше.

Той се отдръпна.

— Ще трябва да те науча на подчинение и послушание! Аз съм твой господар! Аз съм твоят лорд, разбра ли! Ако още веднъж ме ухапеш, горчиво ще съжаляваш!

Стисна гърдите й още по-силно и я блъсна назад. Тя падна на пода и той се хвърли върху нея. Сабрина не можеше да се освободи. Усети ръката му да надига полата й, после пръстите му потърсиха отново гърдите й.

— Не!

Той само се разсмя — смехът му беше жесток, както и изражението на лицето му. Притискаше корема й. Не можеше да диша. Тялото му я смазваше, а ръцете му я приковаваха. Тогава усети, че той се приготвя да я обладае — мъжествеността му беше на корема й. Измъкна едната си ръка и я заби в носа му.

— Кучка! Малка, долна кучка! Нещастница! — крещеше той, удряйки я по лицето. Болката замъгли погледа й. Продължаваше да я удря с разширени от ярост очи.

Изведнъж утихна. Спря да я удря и тя отвори очи — изглеждаше онемял, застинал и блед; очите му бяха още по-широко отворени, но като че ли нищо не виждаха. После се опомни и я удари още веднъж. Изрече някакви думи, сигурно обидни, но гласът му бе приглушен и немощен. След това тръсна глава и я погледна гневно:

— Проклета да си! Проклета да си!

Все още седеше на корема й, но не помръдваше — беше като вкочанен, замръзнал. После се изви на една страна и легна по гръб до нея.

Сабрина веднага се отдръпна и го погледна. Едва събра сили да се изправи. Дишането й беше все още затруднено. Той също дишаше тежко. Гледаше я. Колко странно, гневът и яростта ги нямаше в очите му — имаше нежност. Дори се усмихна. После ръката му се отпусна до тялото — на панталоните му отпред имаше голямо влажно петно.

Тя отстъпи назад. Цялата трепереше от страх, ужас и погнуса. Без дори да помисли, го ритна в ребрата и извика:

— Мръсно животно! Негодник! Господи, как те мразя!

Той се опита да я хване за глезена, но тя отскочи назад. Претърколи се и отново се опита да я хване за крака, но удари носа си и кръвта потече. Въпреки болката обаче, чертите на лицето му излъчваха спокойствие и нежност.

— Няма да ти позволя да ме удряш отново! Няма да ти позволя да ме риташ в ребрата! Не те обвинявам, Сабрина, защото ти ме превъзбуди толкова много, че не можах да ти доставя никакво удоволствие. Не успях да се потопя в девственото ти тяло, но следващия път… Болка и удоволствие, писанчето ми! Колко красиво и неустоимо — те винаги се преплитат! Ще те имам! Никой не може да ме спре! Не заключвай вратата си! Болката ще бъде още по-силна! Ще трябва да те вържа на пода. Разби ми носа като на ученик! Ох, ребрата ми! Как ме болят! На всичкото отгоре изцапах панталона си! Колко отдавна не бях изпитвал такова удоволствие! Господи, какво удоволствие! Във всеки случай твоята безжизнена сестра не струва и пукната пара пред теб! Нито пък прислугата!

Сабрина вече тичаше по коридора. Токчетата й почукваха по дървения под и звукът отекваше болезнено в ушите й.

Изведнъж дочу стъпки — бързи, неуверени, нервни. Скри се зад завесата на една от вратите и притаи дъх. Когато той мина покрай нея, без да я забележи, тя въздъхна облекчено и се втурна в спалнята си. С треперещи пръсти превъртя ключа. После пристъпи към огледалото — лицето й беше съсипано, душата опустошена. Стоеше безмълвна, слисана и ужасена. Очите й бяха подпухнали, а сълзите все още се стичаха по страните й. Беше разгневена на самата себе си, на безпомощността си.

Спомни си първия път, когато го видя. Току-що беше пристигнал от Италия. Около месец и половина стоя при тях и всички го смятаха за принципен, мъдър, разсъдлив. Искаше на всяка цена тяхното одобрение и доверие, но най-много се интересуваше от Елизабет. Спомни си деня, когато видя ръцете му за първи път — нежни, бели, меки, като на жена. Дядо й все се оплакваше, че Тревор е просто едно наивно, глупаво и разглезено конте.

Сабрина се обърна с гръб към огледалото и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха и тя се хвърли на леглото. Ако му каже, че Тревор се е опитал да я изнасили две седмици след сватбата си с Елизабет, той сигурно ще побеснее от гняв. Мълчаливо преглътна мъката си и тихо зарида. Единствено дядо й можеше да застане между нея и братовчед й, но той вече бе прекалено стар. Изведнъж Сабрина се изправи, твърдо решена да отиде при Елизабет. Може пък двете да измислят какво да правят. Наплиска лицето си със студена вода и пак се погледна в огледалото — видът й все още беше уплашен. Е, поне така Елизабет ще има доказателство. Натъпка скъсаните си дрехи в ъгъла до шкафа и си облече старата кафява вълнена рокля.

Сестра й си беше в нейната спалня, седеше до малкото писалище и пишеше писма. Благодарствените писма за гостите, помисли си Сабрина. Обърна се към прислужницата и каза:

— Остави ни, Мери! Моля те!

Елизабет вдигна светлосините си очи, но не каза нищо, докато Мери най-сетне не излезе. Тогава остави писалката, приглади русата си коса към тила и отметна глава назад — нещо, което никак не й беше присъщо досега. И двамата с Тревор имаха меки руси коси, само очите им се различаваха — на Тревор бяха зелени, а на Елизабет — сини.

— Не беше необходимо да бъдеш груба с Мери. Тя е много чувствителна. Не се отнасяй друг път така към нея, няма да ми бъде приятно! Сега кажи какво искаш. Както виждаш, аз съм доста заета. Как да благодаря на виконтеса Ашфорд за отвратителния й подарък, а? Тази ужасна саксия с разпилените около нея сини лалета? Тревор непрекъснато се смее.

— Това не е толкова важно. Чуй ме, Елизабет! Трябва да поговорим! Знам, че това ще е голям удар за теб, но ти трябва да ми помогнеш. Отнася се за Тревор, Елизабет. Той се опита да ме изнасили…

Елизабет вдигна вежди въпросително, погледна часовника на полицата над камината и устните й се изкривиха в ужасно грозна усмивка.

— Първо беше груба към Мери, а сега ми казваш, че съпругът ми, с когото сме женени само от две седмици, се е опитал да те изнасили. Това някаква игра ли е, Сабрина? Толкова ли много се дразниш, че съм омъжена? Такова нещо едва ли е възможно да се случи, още повече, че сега е три часът следобед, нали?

Сабрина гледаше онемяла сестра си. Не искаше да повярва, че това са нейни думи, на собствената й сестра… Не искаше да признае колко чужд и леден бе гласът й. Не, Елизабет просто не разбираше. Сабрина се втурна към нея и сграбчи ръцете й.

— Погледни ме в очите, Елизабет! Виж лицето ми! Той ме удряше! Доставяше му удоволствие да ми причинява болка. Погледни ме, по дяволите!

Елизабет само вдигна рамене и каза безизразно:

— Е, лицето ти е зачервено. Нищо друго не виждам. Ти толкова стоиш на слънце…

— Сега е зима, Елизабет! Дни наред нямаше слънце. Едва днес се показа — Сабрина не можеше да повярва на очите си. Падна на колене пред сестра си и взе ръцете й в своите. Светлината озаряваше лицето й и тя знаеше, че така по-ясно се виждат червените петна по страните й. — Трябва да ме изслушаш, Елизабет! За Тревор няма значение дали е ден или нощ, разбираш ли? Аз отидох в стаята е портретите, за да рисувам. Тревор тръгнал след мен. Ти знаеш колко отдалечена е тази стая. Никой не би ме чул, ако викам за помощ. Ето защо ме е последвал. Виж лицето ми, Елизабет! Можеш ли да кажеш, че то просто е зачервено? Не, нали? Той толкова пъти ме удря! Той е жесток и порочен, Елизабет! Той няма никакъв морал, чест и достойнство! Той дори се осмели да ме заплаши, че ако кажа какво се е опитал да направи с мен, ще убие дядо. Ти трябва да ми помогнеш да решим какво да правим, Елизабет!

Елизабет нервно издърпа ръцете си, като че ли докосването на сестра й й беше неприятно. Стана бавно от стола си, изчака Сабрина също да се изправи и погледна безизразно към нея. Беше само три инча по-висока. Очите й останаха бледи, безучастни.

— Прощавам ти, Сабрина. Прощавам ти, задето говориш такива абсурдни безсмислици. Моля те, не забравяй, че говориш за съпруга ми, който е и твой братовчед. Нима за тебе нищо не означава фактът, че той ще бъде Графът на Монмаут след смъртта на дядо?

Сабрина остана смаяна и неволно отстъпи назад.

— Елизабет, не ме ли чуваш? Не разбираш ли какво ти казвам? По дяволите, погледни лицето ми! Можеш да видиш следите от пръстите по бузите ми! Лицето ми все още гори от плесниците! Всичко това е истина, Елизабет! Съжалявам, че е така, но ти трябва да ми повярваш! Тревор е жесток и порочен! Той се опита да ме изнасили! Не те лъжа! Той не те заслужава! Заплаши ме, че ако заключа вратата на спалнята си, ще ме нарани още повече! Моля те, кажи какво да правя!