Веднага след като затвориха вратата на библиотеката, Тревор се нахвърли върху съпругата си:
— Не си ли на двадесет и три години, мила?
Елизабет кимна учудено. Гласът му беше мек и кадифен. Това още повече я озадачи. Той продължи тихо:
— А Сабрина е само на осемнадесет, нали? Твоят провал ме учудва! Имала си на разположение цели пет години, мила, за да спечелиш благоволението на този стар джентълмен, преди да влезеш в обществото. Пълен провал от твоя страна!
Елизабет гледаше красивата дърворезба на стълбището и тихо добави:
— Сега вече е без значение — нея я няма. Отиде си. Най-накрая. Може би завинаги…
— И ти вярваш, че е така? Не, ти знаеш, че тя повече не се нуждае от каквито и да било грижи! Ето на това се надяваш!
Елизабет прехапа устни.
— Ако не беше такава глупачка, непрекъснато хленчеща за помощ, ако просто си беше премълчала, нямаше да е сега там, където е. Можеш ли да си представиш, че тя очакваше да се откажа от теб и да те отхвърля завинаги?
— Хайде, Елизабет, бъди откровена, признай си, че винаги си мразела Сабрина. Ако ти беше по-различна, ако беше на нейно място, щеше ли да премълчиш? Да не те познавах достатъчно, щях да помисля, че сърцето ти се къса от мъка, докато говореше, че тя сигурно вече е мъртва. Тя и без това доказа що за човек е — една малка долна пачавра. Това не те ли кара да бъдеш доволна от себе си?
Елизабет се обърна към него и се вгледа в лицето му — красиво лице. Но тя видя и презрението, и подигравателната му усмивка.
— И двамата знаем, че това не е истината. Кажи ми, Тревор, щеше ли да продължиш да я преследваш, докато най-накрая я изнасилиш? Как ли щеше да се чувстваш, след като я изнасилиш, след като получиш онова, което искаш от нея?
— Дори и тогава аз пак щях да бъда твой съпруг, но само за известно време. Ти много добре знаеш, че единственото, което искам от теб е лоялност и подчинение. Не желая да ме разпитваш и да бъдеш подозрителна спрямо мен!
— Аз мога да бъда лоялна, но не и ти. Хайде, Тревор, кажи ми истината — щеше ли да продължиш да я преследваш, докато я изнасилиш?
Тревор се засмя, а после се разсмя с глас.
— Истината е странно нещо, Елизабет. Ти мразиш сестра си, но й вярваш. Защо не вярваш и на мен, Елизабет? Аз съм твоят съпруг, аз ще бъда баща на децата ти и аз ще бъда до теб, когато легнеш да умираш, разбираш ли?!
За миг Елизабет се видя на смъртния одър, а той се бе втренчил в нея, очаквайки я да издъхне.
— Добре, хайде да спрем. Забрави думите ми, забрави всичко.
— Много добре! Ще забравя. Искам да бъдеш лоялна спрямо мен, дори и когато сме сами, Елизабет. От днес нататък ще бъде така. Никакви подозрения и недоверие! Само подчинение и съгласие! Искам винаги да си изправена мълчаливо до мен, съгласна с всичко!
— Виж, Тревор, реших да бъда лоялна към теб, защото това е и в мой интерес, но като бъдеща графиня на Монмаут не мога да ти позволя да петниш името Евърслей!
Тревор погледна насмешливо съпругата си. За него тя бе само една студена жена, която едва ли някой мъж би могъл да накара да крещи от възбуда. Той самият бе прекрасен любовник, но тя не обичаше да я докосва, нито пък да прави любов с него. Веднага след първата брачна нощ той престана да бъде нежен с нея и умишлено потискаше желанието си за близост. Тя не се обиди, нито се оплака. Това беше началото. Неговото време още не беше настъпило, но когато дойде, той ще й покаже кой е господарят. Засега просто му беше забавно да я наблюдава как се заблуждава, че тя го контролира. Елизабет дори не подозираше, че именно закрилата на стария граф я спасява за момента, а не някакви си празни приказки. Но щом старецът умре, той ще бъде свободен да прави каквото си поиска.
„Няма да му позволи да петни името Евърслей.“ Дори само заради тези думи заслужава да бъде наказана.
Тревор се усмихна, опитвайки се да изглежда загрижен, и каза нежно:
— Мила моя съпруго, мъжете понякога са слаби. Нали и баща ти е бил такъв? Нали е преследвал всяка жена, която му е отказвала? Не, няма нужда да ми отговаряш. Ти сигурно не знаеш. Или пък е добре скроена лъжа от собствения ми баща. Не се тревожи! Нали знаеш, че те обичам и те желая повече от която и да жена на света? А колкото до Сабрина, тя не струва и пукната пара пред теб, просто се опита да предизвика мъжкото ми достойнство. Само си помисли колко много си спечелила ти от този случай — мисля, че си ми длъжница, трябва да ми бъдеш благодарна, че тя си отиде…
Елизабет не каза нищо, дори не го слушаше. Вярно беше, че нейният баща не е бил светец, но не е бил и като Тревор. А тя бе омъжена за него. Само мисълта за това я накара да изтръпне. Не, тя ще се опита да го промени, ще го напътства, за да стане друг човек, от когото няма да се срамува за в бъдеще. Елизабет погледна към големия смарагд на брачната си халка, която все още беше на третия й пръст — трябваше да се гордее с него, защото бе именно онова нещо, за което толкова дълго бе мечтала. Напоследък си мислеше, че никога няма да има такъв пръстен, затова все още й беше чужд, толкова чужд, колкото предложението на стария граф преди два месеца…
Тогава беше повикана в библиотеката. Графът сложи пръстена на ръката й и каза:
— Ти ще се омъжваш, Елизабет. Смарагдът на Евърслей е вече твой. Надявам се да харесаш младоженеца, защото той е бъдещият граф на Монмаут.
Елизабет остана толкова озадачена и изненадана тогава, че едва беше успяла да продума:
— За моя братовчед ли, сър? Тревор?
— Разбира се, момичето ми. Желаех друг наследник, но господ не ме възнагради с мъжка рожба. Затова ще е Тревор. Поне не е чужд човек, а от семейството.
Но за Елизабет Тревор Евърслей беше чужд. Беше го виждала само веднъж, когато посети дома им след завръщането си от Италия. Ето че сега тя трябваше да се омъжи за него. Елизабет преглътна и попита дядо си:
— Той тук ли ще дойде, дядо?
— Разбира се, как иначе ще се венчаеш за него.
Дядо й изглежда не очакваше никакъв отговор от нея, защото точно тогава махна с ръка и посочи отсрещния стол.
— Седни, ще ти обясня всичко подробно. Както знаеш, Елизабет, Тревор е внук на по-малкия ми брат. Ти едва ли помниш баща му Винсент, защото той очерни и опетни името Евърслей и избяга на континента с една блудница. Няма да ти пълня ушите с излишни неща, нито ще ти разказвам за безотговорното поведение на майка му в Италия. Единственото положително нещо от цялата история е, че раждането на Тревор е законно, защото Винсент се беше оженил за нея. Стига ми това, че преди три месеца тя се зарази от шарка и почина в много окаяно и жалко състояние. Точно тогава братовчед ти ми писа. Нямам намерение да се съобразявам с живота на неговите предшественици. Все пак той е моят наследник и бъдещият граф на Монмаут. Аз остарявам, Елизабет. Желанието ми е Тревор Евърслей да дойде тук, в нашето имение, за да може да разбере какво се изисква от него за в бъдеще като граф. Ти сигурно знаеш, че аз съм в правото си да дарявам богатството на Евърслей. Казах на Тревор, че ще наследи всичко, ако се съгласи да се ожени за теб. Неговият отговор, разбира се, беше разумен. Той пожела да живее с теб тук. Поне до смъртта ми…
— Но аз дори не мога да си спомня дали моят братовчед Тревор дори и малко ме харесва, дядо?
— Изминаха цели пет години, откакто вие се видяхте. Сега той е почти на двадесет и осем години, напълно възмъжал, а ти, длъжен съм да отбележа, с всяко отминаващо лято няма да ставаш по-млада. Не искам никакви лигавщини, Елизабет! Уверявам те, че той ще се отнася добре с теб.
— Да, дядо — Елизабет кимна послушно с глава.
— Той пристига следващата седмица. Имената ви за встъпване в брак ще бъдат прочетени в църквата тогава.
След тези думи графът се обърна настрани, като че ли тя изобщо не беше в стаята, и каза:
— Сега можеш да си вървиш, Елизабет, за да обмислиш съдбата си. Изпрати Сабрина при мен.
Елизабет като че ли се понесе във въздуха, но успя да се овладее и да си наложи да върви бавно и спокойно. Усмивката й беше огряла цялото лице. Един от прислужниците я видя и се втренчи в нея. Тя пропъди всички лоши помисли за бъдещия си съпруг, защото много по-важно за нея бе самото омъжване, така щеше да стане бъдещата графиня на Монмаут, а това бе от особено значение за нея.
През последните години се беше отказала от мисълта, че някой джентълмен би я поискал за жена, без да гледа към привлекателното й наследство. Когато беше в Лондон при леля си Баресфорд, двама джентълмени поискаха ръката й, но очевидно само защото се нуждаеха от пари. А сега? Още няколко дни и завинаги ще се освободи от злобните и хапливи одумвания, че ще си остане вечната стара мома и ще спрат да я сравняват със сестра й Сабрина, което никога не й беше по-вкуса. Е, не беше за пренебрегване и фактът, че тя ще е бъдещата графиня на Монмаут, и то веднага след като старецът умре. Само мисълта за това я караше още повече да се гордее със себе си, а бледите й очи да блестят от задоволство.
Елизабет почувства нежните пръсти на Тревор, който галеше раменете й и му се усмихна. Чудеше се дали по-малката й сестра беше мъртва.
— Страхувам се за Сабрина — каза Елизабет достатъчно силно, за да спре ръката му, която бавно се плъзгаше по рамото й и се спускаше към гърдите.
Тревор рязко се отдръпна, обърна се с гръб и промълви:
— Аз също, въпреки че ми се искаше да не се беше случило по този начин. Наистина жалко, много жалко.
Брадичката й леко потрепера.
— Може би си е намерила подслон. Тя е красива… Жизнена… Всеки би могъл да й помогне… Не мислиш ли? Виждала съм много джентълмени да пълзят в краката й, а тя само им се присмиваше и ги предизвикваше.
— Значи ти искаш твоята малка сестричка да се прибере вкъщи при семейството си, така ли? Разбира се, ти би дала всичко само и само да я върнеш обратно, нали? А може би съвсем скоро тя ще се върне. Това ще ми хареса. Ще се опитам да й угодя много повече, отколкото ти би могла. Как мислиш, ще успея ли, Елизабет?
Елизабет се разтрепери. Той отново бе победил. Гласът й стана тих, но зъл:
— Ако тя наистина се върне, ако само посмее да се върне, уверявам те, Тревор, че няма да е за дълго!
Филип махна шалчето си, хвърли го на канапето и се отпусна в креслото до леглото на Сабрина. Купата със супа беше в ръцете му — не изглежда многообещаващо, помисли си той. Не можеше да прецени в какво точно беше сбъркал, но явно имаше нещо. Чудеше се дали въобще ще може да се нахрани с нея, но трябваше поне да опита.
Поднесе лъжицата към устата си. Ядеше, без да мисли, и изяде всичко. После остави празната купа на пода, облегна се назад и затвори очи. Колко ли щеше да мине, докато Чарлз започне да се безпокои за него? Дали щеше да изпрати хора да го търсят? После се засмя — въпросите му бяха глупави и безсмислени. По-скоро сега се шегуваха и нищеха клюки по негов адрес, вместо да се загрижат за него. Сигурно един след друг се изреждаха да го одумват в Морленд, полегнали около огъня. Може би обсъждаха връзките му в Йоркшир или говореха за някоя хубава прислужница. Колко жалко, че не можеше да бъде при тях и да участва в шегите им, помисли си отново Филип и се вгледа в Сабрина. Сънят й беше неспокоен. Хвърляше се ту на едната, ту на другата страна. Косата й беше разпиляна, но суха. Той се надигна и се надвеси над нея, поглади я и се опита да я пооправи.
Мислеше за семейството й. Сабрина говореше тихо. Езикът й беше изискан. Нямаше йоркширски диалект. Сигурно е имала лоша мащеха и слабохарактерен баща, който често отсъства от дома. Не можеше да си обясни как момиче като нея ще тръгне само в снежната буря през гората.
— Е, скъпа моя — говореше той на спящото момиче, — ще трябва да открия дали пък нямаш белег по рождение, и то много скоро. Готов съм да вляза в мислите ти…
Филип сложи ръка на челото й и изтръпна — кожата й беше суха и гореща. Треската, от която толкова много се страхуваше, беше започнала. Изведнъж момичето отвори очи, но изглежда нищо не виждаше, и започна да се бори със завивките. Погледът й бе насочен право към него, но не го забелязваше.
— Не, не можеш! Нямаш право! Дядо! Не! Бедният Диабло! Не!
Филип я хвана за раменете и я натисна назад. Сабрина продължаваше да се съпротивлява, но после силите я напуснаха. Тя го погледна отново, но все още не го виждаше.
— Сабрина, чуваш ли ме? Всичко е наред! Ще се оправиш! Имаш треска, но ще се оправиш. Кълна ти се!
Тя се успокои, притихна и затвори очи. Филип я пусна да си легне, но точно тогава тя извади ръцете си от завивките и започна да го удря в гърдите крещейки:
— Копеле такова, пусни ме, чуваш ли! Пусни ме!
Какво беше това? Дали не виждаше отново онзи Тревор? Сабрина се разплака. Сълзите потекоха по страните и. Филип я привлече към себе си, прегърна я и тихо й заговори:
— Всичко ще бъде наред, Сабрина! Повярвай ми! Няма да позволя на никого да те нарани отново! Кълна се! Сега си почивай, за да можеш да се възстановиш. Пък щом се оправиш, можеш да ме удряш колкото си искаш.
Момичето отново се успокои и Филип помисли, че ще заспи. В този момент обаче тя рязко се дръпна назад, за да може да се освободи от прегръдката му, втренчи поглед в него и се развика:
— Толкова е горещо тук. Защо е толкова горещо? Не ми харесва това! Не чувстваш ли? Дори си запалил камината! Защо?!
Филип реши, че това е от треската. Точно така беше изгарял от температура и Лусиус.
— Ще се опитам да те поразхладя малко, но ти не мисли за горещината, чу ли?
Даде й малко вода. Сабрина се опита да преглътне бързо, но се задави от кашлица. Дишаше все още трудно. След малко кашлицата утихна, тя се успокои, легна назад и се втренчи във Филип — по всичко личеше, че не го вижда.
— Моля те, Мери, опитвах се да не мисля за горещината, но не стана. Моля те, отвори прозореца! Толкова е горещо тук… прекалено горещо…
Сега вече знаеше, че умира. Много пъти се беше чудила как ли точно ще стане, но никога не си беше и помисляла дори, че ще гори жива. Колко странно! Горещината бавно и мъчително я унищожаваше отвътре. Чуваше някакъв глас, мъжки глас, много тих и далечен, но знаеше, че е на Филип. Кой беше този Филип? Някъде дълбоко в душата си знаеше кой е Филип, но не можеше да си спомни.
— Лежи спокойно, Сабрина! Болката ще намалее. Горещината ще премине.
Дали беше възможно това? Та нали тя умираше точно от този огън, който я изгаряше отвътре? Изведнъж усети на лицето си студена и мокра хавлиена кърпа. Този път мъжкият глас се чуваше много по-ясно.
— Не, не, не се съпротивлявай! Само изтърпи малко. Не ти ли е по-добре?
Трябваше да помисли малко, преди да му отговори. После изведнъж почувства хладния въздух, — като че ли идваше от мократа кърпа. Изви гърба си и се надигна. Искаше й се този въздух да бъде много повече, за да може да загаси огъня в цялото й тяло, но тогава усети ръцете му на кръста си. Филип се опита да я обърне. Тя се съпротивляваше. Най-сетне успя. Започна да я разтрива с мократа кърпа по гърба и краката. Горещината постепенно намаля.
Когато по-късно сложи ръка на челото й, Филип се усмихна доволен — усилията му не бяха напразни. Треската почти беше преминала. Сабрина като че ли дори му се усмихна малко преди да затвори очи и да се унесе в спокоен сън.
Сега вече можеше да си почине. Той свали дрехите си, издърпа едно от одеялата, което беше на леглото, простря го на креслото до камината и се отпусна.
Отвън вятърът продължаваше да вие и да засипва прозорците със сняг. Странно, но точно този звук сега му действаше успокояващо и отпускащо. Не се страхуваше, че Сабрина може да се събуди през нощта, защото обикновено спеше леко. Стана му навик още от времето, когато беше в Пенсилвания — дълбокият сън там често костваше нечий живот. Французите бяха изпратили войници, преоблечени като просяци, за да се доберат до английските лагери и да унищожат колкото се може повече противници. Обикновено се движеха много тихо на малки групи. Още помнеше ужасното задушаващо хъркане на неговия сержант, когато му прерязаха гърлото. Той беше най-добрият му приятел. Познаваше го още от Девъншир. Филип успя да залови убиеца и да го удуши със собствените си ръце, но за съжаление твърде късно — сержантът беше вече мъртъв. Отново почувства ярост, задето не беше успял да му помогне. Спомни си как стоеше безпомощен до него, докато той издъхваше.
Сега беше уморен до смърт, но тя бе все още жива. Протегна се, за да загаси свещта. Погледна за миг ръцете си — бяха нежни, с прилично оформени нокти, на истински джентълмен, на човек, който няма нищо общо с кръвопролитията и жестоките битки в Пенсилвания…
Загаси свещта, въздъхна дълбоко и се отпусна в креслото. Колко странно, че това болно момиче беше съживило всички онези ужасни спомени, които той отдавна смяташе за завинаги погребани в паметта му…