Сабрина

Глава 15

Филип също усети, че Сабрина трепери. Опитваше се да се овладее и изведнъж изруга. Това като че ли я изплаши.

— Ей сега ще свърши всичко. Почти си готова. Само още малко постой изправена, Сабрина.

— Опитвам се — каза тя и вдигна очи нагоре. Вгледа се в неговите и тогава почувства онова странно силно желание да го целува, докато дъхът й спре. Господи, та нали точно от това се страхуваше! Сигурно стана така, защото тя все още беше болна, безпомощна, а му имаше доверие. Поне в това… В какво?!

Филип също бе обхванат от нежни чувства. Не, той никога не би се възползвал от нея! Тя трепереше от страх, от студ и от още нещо… Без да я погледне повече, й помогна да си облече халата и я отнесе на ръце в креслото до камината.

— Време е твоят слуга да пристъпи към следващото си задължение.

Филип се обърна чевръсто и без да дочака отговор от нея, издърпа одеялата и чаршафите от леглото.

Сабрина го наблюдаваше. Изглеждаше красив, въпреки намачканата риза, която беше разкопчана почти до кръста. Гърдите му бяха покрити с тъмни косми. По-добре да гледа огъня. Това вече е друго. Той не беше тук, за да я кара да си мисли за глупости, да кара тялото й да усеща тези странни неща. Какво точно й беше станало, когато той я беше докоснал по коремчето? Спомни си Тревор. Дори си го представи. Това, което почувства в мига, в който образът му изплува пред очите й, беше ужасно. Ето това трябваше да чувства към мъжете, а не тези глупави мисли… Така беше по-добре и по-сигурно за нея. Повече никога няма да позволи да я обсебват подобни усещания. Тя тръсна глава. Филип идваше към нея, за да й вчеше косата.

Спа целия следобед и се събуди едва при залез слънце.

Остана още малко в леглото — завивките миришеха на лавандула, жасмин и чистота. Благодарение на банята. Сабрина вдигна ръка към косата си и внимателно я оправи — беше суха и мека. Нямаше и следа от мазната мръсна плитка. Спомни си как мрънкаше на Филип, докато я вчесваше, а той само се усмихваше. После и тя се разсмя, но това веднага събуди кашлицата й.

Отново я задушаваше. Опита се да се подпре на лакти и да се изправи поне малко, за да си поеме въздух. Отвън се чуха стъпки. Беше Филип.

— Изпий това, Сабрина. В него има мед. Ще облекчи гърлото ти. Изпий го бавно. Точно така.

Беше силен и горещ чай, а медът наистина й помогна да преглъща. Сабрина се облегна на възглавницата и замислено погледна Филии.

— Мисля си за онова момиче. Сигурно е била луда…

Филип остави чашата от чая на нощното шкафче и седна на леглото до нея. Съвсем несъзнателно протегна ръка и оправи къдриците, които опираха в очите й.

— Кое момиче? Аз познавам ли го?

— Момичето, за което си бил сгоден. Спомена я вчера, когато се мъчеше да изкопчиш нещо от мен, да разкриеш тайните ми и съвсем без да искаш каза името й.

— Не, тя съвсем не беше луда, но сега сигурно е полудяла. Кой знае, човек трябва да мисли и за бъдещето си…

— Каква беше тя? Какво се случи?

— Нямаше никакво достойнство, ако въобще можеш да се досетиш какво искам да кажа.

— Това, което винаги съм смятала за правилно, е, че ако дадеш обещание на някого, длъжен си да го изпълниш, освен ако този някой не те измъчва и тормози толкова много, че да бъдеш принуден да се откажеш.

— Ето това е и за мене да имаш чест и достойнство.

— Не чезнеш по нея, нали, Филип?

— Да чезна? Каква неуместна дума. Не, разбира се, почти не се сещам за нея. Само когато е в Лондон и я видя случайно… Понякога е хубаво да си спомняш някои неща… Спомените те правят по-разсъдлив и по-мъдър. Можеш да ги преосмислиш и така да избегнеш някоя грешка. А ти защо реши, че трябва да е била луда?

— То е очевидно. Ако е имала теб, е щяла да живее много икономично. Дори нямаше да има нужда от прислуга.

— Аз съм добър слуга, нали? През живота си съм се сблъсквал с толкова много проблеми, но не ми се беше налагало да бъда до такава степен загрижен и притеснен. Ако трябва да бъда откровен, сега съм спокоен, че мога да приготвям и храна. Само един провал имам.

— Не, в никакъв случай не беше провал. Дори хлябът, който според теб беше лош и безвкусен, ми хареса.

— Нямаш ми доверие, Сабрина. Това е провалът ми. Направих всичко, което можах, за да ми повярваш. Използвах какви ли не аргументи, но ти не ми се довери. Разказах ти много неща за мен. Повечето не бях споделял с никого досега. Разкрих ти целия си живот, но и това не помогна. Ти все още ми нямаш доверие. Нищо не ми казваш, за да се опитам да ти помогна. Значи умееш да лъжеш добре, но на мене не ми трябват лъжи.

Тя поглади с ръка завивките, придърпа ги към себе си и наведе глава. Отново се затвори. По дяволите! Този път Филип наистина се ядоса.

— Трябва да знаеш — започна той, но гласът му не беше същият, — че слугите, които се грижат за тази вила, ще се върнат всеки момент. Времето се стопли и снегът почти се стопи. Ако трябва да те върна у дома, който и да е той, ще трябва да ми обясниш всичко най-подробно. Конят ти Диабло ли се казваше, Сабрина? Дядо ти ли го простреля?

Сабрина се стресна и Филип едва не се разсмя, но не го направи, а продължи да я гледа сериозно.

— Ти откъде знаеш за Диабло? Тогава съм била почти на десет години. Сестра ми го беше взела, без да ме попита, и той се беше препънал в оградата — спомените отново я връхлетяха и пламъкът в очите й угасна. Това беше само преди осем години. Нещо я стегна в гърлото…

— Какво се случи тогава?

— Конят си счупил крака, докато прескачал оградата. Не можеше да живее така. Откъде знаеш за Диабло?

— Когато имаше треска, ти много често бълнуваше. Дори плака за коня.

Този път в очите й се появи страх, но Филип искаше на всяка цена да продължи с фактите, които биха я шокирали.

— А нещо друго казах ли?

— Да, говореше за Тревор.

— Тревор… — повтори тя и се обърна настрани.

Филип искаше да я прегърне, но не можеше. Когато бъде достатъчно добре, сигурно би могъл да продължи разговора, но тогава вероятно ще бъде твърде късно. Той стана и я погледна.

— Ако не ми кажеш истината, Сабрина, ако не бъдеш искрена с мен и не ми се довериш, за да мога да ти помогна, значи не ме уважаваш достатъчно и не съм заслужил доверието ти. Чуй ме, няма значение какво се е случило, аз обещавам да ти помогна, но трябва да знам истината.

— Това няма нищо общо с теб, разбираш ли? Това не те засяга. Филип. Аз съм добре. До утре сутринта ще бъда още по-добре. Ако успееш да ме отведеш до Борамууд, аз ще взема дилижанса и повече никога няма да ти бъда в тежест.

— Не мога да направя това, Сабрина. Трябва да ме разбереш, че не мога. Ти си млада дама, само на осемнадесет години. Не мога да се съглася да избягаш от семейството си и да ти помогна да се качиш на най-обикновен дилижанс до Лондон. Можеш ли да си представиш що за мъже бродят наоколо? А знаеш ли какви хора пътуват в дилижансите? Не, не искай това от мен, Сабрина. Забрави го! По-добре ми кажи истината.

Филип можеше да отстъпи малко, но в никакъв случай нямаше да се предаде. Само й даваше лека преднина. Тя обаче не го погледна, само поклати глава.

Филип отиде до кухнята, за да приготви вечерята. Сабрина отново се замисли. Какво можеше да му каже? Какво трябваше да измисли? Нямаше да бъде честно от нейна страна да го въвлече в собствените си неприятности. Не, разбира се, че не би си и помислила дори, че един честен и доблестен мъж ще я остави да пътува сама с дилижанса до Лондон.

Вечерта Филип беше умислен. Говореше съвсем малко, но тя знаеше, че мисли за нея — усещаше, че той я наблюдава колко парчета задушено месо е изяла, колко пъти си е отчупила от хляба. Наистина се тревожеше за нея. Сабрина дори малко се изненада, после си спомни за ужасния хаос, който цареше в имението Монмаут. Не, тя нямаше да му позволи да я върне там!

— Ти ми беше казал, че си отивал да гости на приятели тук в Йоркшир — започна Сабрина, тъй като не можеше да понася повече тази ужасна тишина, която носеше несигурност и подозрение.

— Да, това е самата истина.

— И кой е този твой приятел?

Филип продължи да гледа надолу.

— Без съмнение той е и твой приятел — сър Чарлз Аскбридж.

Чарли! Трябваше да се овладее, да запази спокойствие, да реагира сякаш й е безразлично. Сабрина се усмихна и каза:

— Може и да съм чувала това име… не си спомням.

Този път Филип не се сдържа и троснато отвърна:

— Както добре ти е известно, Сабрина, имението на Чарлз в Йоркшир се нарича Морленд. Въпреки упътването, което той ми даде, аз се озовах в гората Епингъм, където те открих. Съмнявам се, че твоят дом е много далеч оттук.

А Морленд беше на не повече от седем мили. Чарлз от момче обичаше да ходи на лов в гората. Познаваше и Филип много добре. Колко ли път имаше до имението му? Сабрина трепна и се опита да се успокои, преструвайки се, че гледа пръстите си.

— Предполагам много харесваш Чарлз. Всички го харесват. Какво мислиш за сестра му Маргарет? Тя е почти на твоята възраст.

Маргарет беше на двадесет години, на възраст между Сабрина и Елизабет, но Сабрина тръсна глава и се опита да разгадае изражението на Филип — изглежда се беше ядосал от нещо, но успяваше да го прикрива. Това много я впечатли.

— Ти яздеше сам. Това не е ли необичайно за един виконт?

— Оставих прислугата в Лийдс. Реших да тръгна сам, чувствах се силен и независим, готов на всякакви приключения. И ето какво ми се случи. Искаш ли да ти разкажа подробно преживяванията си по време на пътуването? Разбира се, че искаш. Предполагам знаеш какво представляват празниците по Коледа извън Лондон. Въпреки че искаш да ми кажеш, че не знаеш, аз съм сигурен, че си съвсем на ясно. Недей да ме подвеждаш! Признавам, че си чудесна актриса. Както и да е. Чарлз ме покани в Морленд и ми описа пътя. Изпратих слугата си с багажа напред. Исках да остана насаме с природата. Мислиш ли, че е много странно? Както и да е, странното сега е, че и твоето семейство, и Чарлз ни търсят. Мисля, че до ден-два ще ни открият.

Филип наистина се беше променил, дори гласът му сега звучеше по съвсем друг начин — напълно сериозно. Сабрина го оправдаваше, но все още не можеше да се реши да проговори. Чудеше се какво да каже. Изведнъж измисли — протегна се, прозина се и каза:

— Твоята вкусна вечеря ме успокои. Мисля, че ми се спи.

Филип погледна нагоре, после се наведе към нея — очите му бяха мрачни и пусти.

— Благодаря на Господ, че ме е избавил от тежката участ да имам сестра! Светът не е само в тази стая, Сабрина, той е извън нея и все още съществува. Помисли върху това. Лека нощ. Спи спокойно.

Тя искаше да му благодари, но не можеше. Не сега.

— Лека нощ, Филип.

Филип угаси свещта, излезе от спалнята и слезе в гостната. Тя вече нямаше нужда от грижи през нощта и още предишната вечер Филип реши да спи в друга стая. Там поне имаше легло, което беше много по-удобно от креслото при Сабрина.

Тя лежеше тихо в леглото и обмисляше плана си. След като снегът се беше стопил, дядо й, без значение какво си мислеше за нея, щеше да изпрати цяла армия мъже да я търсят. Как щеше да преживее кървавите разправии в имението Монмаут, ако случайно я открият и я върнат обратно? Дядо й беше вече прекалено стар за такива премеждия. Знаеше, че няма да може да скрие истината от него — ще трябва да му каже и за предателството на Елизабет, и за опита на Тревор да я изнасили. Всичко щеше да излезе на бял свят. Можеше ли да поднесе такова голямо разочарование на дядо си? Можеше ли да провали всичките му планове? Дали Тревор наистина щеше да се опита да го убие? Как да разбере? Не можеше да си отговори на всичките тези въпроси, но знаеше, че не бива да се връща вкъщи. Не, нима да плаче. Това няма да й помогне. Трябваше да вземе някакво решение. Беше скроила план — много обикновен, но навременен. Какво значение имаше дали е все още слаба физически? Е, не беше чак толкова слаба.

Сабрина тихо се измъкна от леглото, запали свещта на нощното шкафче и отиде боса до бюрото. Намери писалка и няколко листа. Написа думите, които се въртяха от няколко часа в главата й, но когато стигна до последното изречение, почувства тъга, а пръстите й се разтрепериха…

Реши, че веднага, щом стигне в Лондон, ще напише писмо и на дядо си. След това намери дрехите си и наметалото. Бяха намачкани, но сухи, закачени в гардероба. Сложи на закачалката халата, с който беше облечена, и издърпа своите дрехи. Засега се чувстваше добре — имаше достатъчно сили. Този път ще успее. Взе трите лири, които Филип беше оставил на шкафчето, и ги пъхна в джоба на наметалото си. Издърпа и одеялата, за да може да се загърне в тях, ако й стане студено по пътя, и тръгна.

Ботушите й не издаваха никакъв звук. Сабрина тихо слезе по стълбите, придържайки се с двете ръце за перилата. Все още се чувстваше достатъчно силна, за да може да продължи. Беше уверена в себе си. Когато стигна вратата на кухнята имаше чувството, че може да тича през цялата гора, за да стигне до Борамууд. Колко странно, че отново се чувстваше силна!

Вратата се отвори и леко изскърца. Сабрина се изплаши и веднага се обърна назад, за да огледа къщата. Не, не беше чак толкова силно, че да събуди Филип. Тя смело пристъпи навън и дръпна вратата, за да я затвори след себе си.

Спря се и почака. Беше студена нощ. Нямаше луна. Сабрина политна към бряста. Кората му беше грапава, сладка и студена. Помисли си за Филип, за нежността, с която я обграждаше, за уважението и грижите му. Познаваше го от толкова малко време, а той вече бе станал част от живота й. Не, не част от живота й, а център на живота й. Сабрина тръсна глава. Не трябваше да мисли за него сега.

Тя се отдръпна от дървото и удивено забеляза, че силата й не е чак толкова голяма, колкото си е мислела. Но това беше абсурд! Не, силите й ще се върнат. Трябва да спре да мисли! Трябва да спре да хленчи!

Тръгна към конюшнята.