Сабрина

Глава 5

Филип отиде до съседната стая, взе още няколко одеяла, зави момичето и отиде в кухнята, за да запали огън. Беше станал неузнаваем. Всичките му приятели го познаваха като небрежен, немарлив, нехаен и ленив човек, но сега Филип беше съвсем друг.

Огънят се разгоря. Той погледна пак „пациентката“ си, но нямаше никаква видима промяна. Тогава реши да отиде да нагледа Таша. Въпреки че разстоянието от къщата да конюшнята беше съвсем малко, Филип трябваше да закрива очите си с ръка, за да се предпази от снега. Виелицата се беше усилила.

Когато влезе вътре, кобилата изпръхтя — явно искаше да му покаже, че го приветства. Таша ядеше сено от препълнения хамбар. Поне нямаше да се безпокои за нея. Потупа гривата й, отвърза пътната си чанта, която все още лежеше на седлото, и тръгна обратно към къщата.

Щом влезе вътре, усети уюта — приятната топлина вече се чувстваше и в спалнята. Извади дрехите си и внимателно ги сложи на един стол. Тогава реши, че няма да бъде лошо, ако намери нещо и за момичето. Отиде до един от шкафовете, дръпна чекмеджето, но вътре имаше само мъжки дрехи. Странното беше, че бяха прекалено малки. Под тях обаче намери два остарели домашни халата.

Върна се при момичето, сложи ръка на челото й и потърси пулса. Дишаше. Бузите й бяха станали малко по-топли, устните й вече не бяха сини. Внимателно повдигна главата й, за да провери, дали няма някакви подутини или рани, но не откри нищо. Допря бузата си до нейната. Дишането й беше накъсано. Чуваше се някакво хриптене. Филип се разтревожи. Спомни си, че същият звук издаваха болните дробове на Лусиус.

Изведнъж момичето се размърда и леко повдигна ръцете си, но след това тялото й силно се разтресе. Филип побърза да й облече един от халатите, който бе извадил от шкафа. Обви тялото й и завърза колана. Реши за всеки случай да й облече и другия. После потърка леко бузите й и се опита да я разбуди. Беше спала прекалено дълго.

— Хайде, отвори си очите! Направи го заради мен! Можеш да го направиш! Отвори си очите, моля те!

Момичето измънка нещо и извърна глава на другата страна.

— Недей да бягаш от мен! Аз съм по-настойчив и от часовник. Събуди се!

Отново измънка нещо. Звукът бе гърлен и приглушен.

— Обзаложих се с моята кобила Таша, че очите ти са зелени, за да подхождат на червеникавокестенявата ти коса. Не, не кестенява, по-скоро червена… като на порочните жени. Хайде, събуди се! Искам да видя очите ти! Искам да спечеля облога!

Ръката й леко помръдна, но после пак се отпусна.

— Време е да погледнеш света! Той отдавна те чака. Аз също. Не съм чак толкова лош човек. Аз съм ти приятел. Хайде, събуди се!

Спомни си отново онези дни, когато стоеше до премръзналите мъже и чакаше с надежда да дойдат в съзнание. Трябваше да направи нещо.

— По дяволите! Събуди се! Чуваш ли какво ти казвам!

Филип хвана момичето за раменете и силно го разтърси. То изхленчи, като че ли проплака насън, после размърда ръце, като че ли се бранеше от някого.

— Отвори си очите и ме погледни или ще стана лош! — продължаваше да крещи Филип и да я разтърсва.

Сабрина чуваше някакъв глас, който идваше от далечината. Опита се да отвори очи, но й беше много трудно. Гласът обаче продължаваше да чува. Някой й се караше. Премигна няколко пъти и погледът й се проясни — някакъв мъж се беше навел над нея. Ръцете му бяха на раменете й. Сабрина изкрещя, после тихо прошепна:

— Не, моля те, Тревор, остави ме да си отида! Пусни ме, Тревор, моля те!

Филип гледаше очите й — бяха сини, теменужено сини, почти виолетови; бяха леко притворени, с гъсти извити мигли, малко по-тъмни от косата й. В погледа й имаше страх, не, по-скоро неописуем ужас. Филип се наведе още по-близо до лицето й и спокойно отвърна:

— Аз не съм Тревор. Няма да ти сторя нищо лошо. Този човек не е тук. Тук сме само аз и ти. Няма да ти сторя нищо лошо. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя премигна и отново го погледна. Гласът на този мъж й беше непознат. Опита се да си спомни кой е той.

— Ти не си Тревор?

— Не, тук сме само аз и ти — Тревор го няма. Не се страхувай от мен. Тук съм, за да ти помогна.

— Господ ли те изпрати?

Филип се замисли, но след това се усмихна.

— Може би. Бях се изгубил и случайно те видях да лежиш на снега в онази гора.

— Ти не приличаш на пратеник на Господ.

— Баща ми казваше, че пратениците на Господ са различни, а освен това могат да се появяват в най-различни одежди. Не ме пренебрегвай само защото не приличам на преподобен отец.

— Косата ти е черна като водите на Ирландско море при буря. Не — мисля, че проповедниците имат такива коси. Нека да помисля… не, не съм виждала такъв проповедник досега.

— Да, аз съм грешник, но аз съм и човекът, който те спаси — каза Филип и пак се усмихна.

Знаеше, че остроумието му едва ли щеше да я впечатли. Момичето беше все още замаяно, но въпреки това мислите й бяха подредени. Той леко докосна бузата й с длан. Беше топла, но не много. Тя не се отдръпна.

— Ако бях мъж, бих искала да изглеждам като теб. Висок ли си?

— Почти гигант.

— Повечето мъже изглеждат като гиганти в сравнение с мен. Винаги съм била ниска, но дядо казваше, че това няма никакво значение. Казваше, че съм съвършена.

— Дядовците винаги са прави.

— Може би… Той ме обича… Би ли ми помогнал? Моля те! Завивките са много тежки…

— Чакай малко. Ще ти помогна.

— Пречат ми да дишам.

— Знам, ще побързам — каза Филип, въпреки че знаеше, че това няма да й помогне. Все още беше рано за нея да диша свободно и спокойно, но той обеща пред себе си, че ще направи всичко възможно, за да се почувства тя добре.

— Сега по-леко ли ти е?

Момичето размърда глава отрицателно и продължи да се бори със завивките — две от одеялата паднаха на пода. Филип хвана ръката й и нежно я стисна.

— Остави завивките. Трябва да се стоплиш. Съжалявам, че е така, но и без одеялата ще ти бъде трудно да дишаш. Не се съпротивлявай. Дишай по-начесто. Да, точно така — изрече бавно Филип и си спомни нощите, когато, седнал до леглото на Лусиус, го караше да диша. Същите думи сега казваше на момичето. — Вдишвай бавно. Добре. Ще се оправиш. Обещавам ти!

— Помогни ми, моля те! — едва успя да промълви тя и затвори очи. Ръцете й се отпуснаха.

Филип отиде пак до вградения гардероб, взе няколко хавлии и застана до решетката на камината. След няколко минути вдигна хавлиите внимателно и ги отнесе до леглото — бяха добре затоплени, дори горещи. Докато отместваше завивките, за да сложи топлите хавлии, Филип успокояваше момичето:

— Отначало ще те заболи малко, но ще ти помогне да дишаш по-лесно.

— О, Господи! — простена тя, борейки се със задуха, докато Филип слагаше топлите хавлии върху гърдите й.

Той задържа ръцете й в своите, загърна я отново с халатите и дръпна одеялата до лицето й. Тя не каза нищо, но сълзите й продължаваха да се стичат по бузите. Филип изтри лицето й и нежно я помилва. Взе отново ръцете й в своите и се опита да я успокои:

— Съжалявам, но това е единственият начин да ти помогна. Съвсем скоро ще се оправиш, ще видиш. Защо не ми кажеш как се казваш?

— Как се казвам — повтори момичето, но гласът му беше изпълнен с болка и мъка. — Опитваш се да ме разсееш, нали?

— Разбира се.

— Добре тогава. Казвам се Бри.

— „Бри“ е вид френско сирене, меко, почти разтопено през лятото. Никога не съм го харесвал. Майка ми го обожаваше. И досега не мога да разбера защо французите толкова много го обичат. Но ти не си французойка, нали? Защо родителите ти са избрали тази френска дума за твое име?

— Това не е истинското ми име, просто така ме наричат. Казвам се Сабрина.

Филип я погледна и се усмихна. После нежно докосна с върха на пръстите си нослето й.

— Подхожда ти това име, а каква е фамилията ти?

Очите й станаха неспокойни. Филип го забеляза. Не му се искаше да се страхува от него, не би си позволил да я нарани.

— Аз не съм Тревор.

— Моля се да не си като него.

— Разбира се, че не съм. Можеш да ми вярваш.

Очите й все още бяха вперени в неговите, като че ли не разбираше какво й казва, но после постепенно страхът започна да изчезва. Той се усмихна и я погали по бузата.

— Конят ми спечели облога. Очите ти не са зелени, а аз бях решил, че единствено този цвят е подходящ за косата ти. Искам да кажа, че имаш красиви виолетови очи. Никога досега не бях виждал такива очи…

— Такива са били очите на баба ми. Казвала се е Камила. Дядо ми много я е обичал. Никога не я е наранявал. А твоите очи са зелени, но не са скучни — приличат на мокър мъх.

— Мокър мъх и френско сирене…

— Болката малко намаля… Сега се чувствам по-добре.

— Готова ли си за нова затоплена хавлия?

— Не, почакай малко, моля те! Сега не ме боли чак толкова непоносимо.

— Казвам се Филип Мерсералт.

— Не живееш тук, нали?

— Не, изгубих се. Тогава те открих. Чарлз ми обясни пътя до неговия дом. Той живее в Морленд. Бях се насочил натам.

Тя знаеше кой е Чарлз. Беше изписано на лицето й. Може би затова нямаше да му каже коя е. Страхуваше се. От кого? Защо искаше да се скрие?

Филип се замисли и реши, че това няма никакво значение засега. Харесваше му мистерията, с която бе обгърната. Беше сигурен, че това момиче има толкова тайни, колкото една монахиня.

— Познаваш ли ме отнякъде? Виждала ли си ме преди?

Тя поклати глава отрицателно, но нищо не каза.

— Е, няма значение. Сега съм тук и ще се погрижа за теб. Хайде да сложим друга топла хавлия.

Момичето кимна в знак на съгласие, изненадана от това, че болката в гръдния кош бе значително отслабнала — като че ли топлината от хавлиите попиваше в тялото й и не позволяваше на студа да я превземе отново. Тя се вгледа в лицето на човека, надвесен над нея — красиви, правилни черти, младежка кожа. Не би могъл да бъде повече от двадесет и шест-двадесет и седем годишен. Погледът му беше властен.

— Отивам за друга хавлия — каза Филип, но не се отмести.

Тя извади ръката си изпод завивките и я вдигна към лицето му. Филип стоеше безмълвен, неподвижен. Усещаше лекото докосване на пръстите й по страните си, брадичката, носа.

— Ти не си като Тревор, не приличаш на него. Благодаря ти, Господи! — гласът й беше тих, трудно беше да се разберат думите й.

Колко малко сили имаше! Беше вдигнала ръката си, но после безпомощно я отпусна до себе си.

— Не, Сабрина, не съм като Тревор.

Филип взе ръцете й в своите и погледна нежните й пръсти — бяха като изваяни, приличаха на восъчни. По лицето на Сабрина премина сянка. Извърна глава не искаше той да си помисли, че се страхува от него, че е слаба и безпомощна. Но не предвиди кашлицата, която отново се надигна в гърдите й. Тялото й се изви като дъга.

Филип скочи и донесе друга хавлия. Докато я слагаше, усети колко силно се тресе тялото й. Зави я добре и отиде да потърси някакви лекарства, нещо, което да облекчи болката й. Слезе надолу и тръгна по коридора. Стигна до някаква малка стая. Приличаше на килер. Вътре имаше най-различни мехлеми, бинтове, няколко шишенца със спирт и лауданум. Точно това очакваше да намери. Отмери няколко капки от опиумната тинктура в една стъклена чаша и тръгна обратно към спалнята.

— Ето, Сабрина, това ще ти помогне. Изпий го! Ето така.

Сабрина преглъщаше бавно и внимателно, но въпреки това отново се задави от силна кашлица. Филип я изпрани и леко я потупа по гърба.

— Успокой се. Ще мине. Просто лекарството е попаднало не където трябва. Така… Дишай бавно… Не, не се съпротивлявай…

Филип продължи да я придържа изправена, докато дишането й постепенно се възстанови. След това отново поднесе чашата към устните й. Сабрина се опита да изпие и останалото, като спираше от време на време, за да си поеме въздух. Когато свърши, Филип внимателно я остави да си легне и да поспи. Той остана до нея, седнал в края на леглото й. Оглеждаше я внимателно, като че ли изучаваше всяка нейна черта. Странно желание за закрила го беше обзело, чувстваше се задължен да се грижи за нея. Сабрина сигурно беше на около осемнадесет години. Нямаше годежен пръстен на лявата си ръка. Филип се чудеше кой ли е този Тревор, що за копеле е, след като е успял да я принуди да избяга от дома си.

Беше почти сигурен, че това е единствената причина за бягството й.

Сабрина вече беше заспала. Красив кичур от червеникавата й коса небрежно падаше над веждите и закриваше очите й. Филип нежно го приглади. Дългите й мигли потрепнаха. Беше наистина красива!