Сабрина

Глава 26

Сабрина стоеше безмълвна до прозореца на малката приемна в апартамента си в хотел Кавендиш и гледаше червените покриви на сивите сгради по Бонд Стрийт. Въпреки че прозорецът беше плътно затворен заради студения зимен вятър, така се чувстваше по-малко самотна и изоставена. Можеше да вижда хората, които се разхождаха и разговаряха по улицата. Сигурно си бърбореха за най-обикновени неща, за всичко, което хората обсъждат, когато не са самотни. Със сигурност обаче разговорите им бяха учтиви, приятни и дружелюбни.

Сабрина се отмести от прозореца, когато дочу стъпките на новата си прислужница в съседната стая. Е, поне не беше съвсем изоставена. Разбира се, не можеше да приеме Хикълс като човек, на когото да се довери, но и това й стигаше — не беше сама. Сабрина малко се намръщи, когато мярна прислужницата. Тя беше пълничка стара мома и винаги се опитваше да изглежда невинна и непорочна дори когато се усмихваше.

Нещата щяха да стават още по-сложни, но все още не можеше да каже, че е изпаднала в бедствено положение. Когато отиде в банката на Хор, за да се увери, че наследството й е непокътнато, имаше чувството, че всеки мъж знае коя е и че мястото й е в някоя долнопробна кръчма. Все пак успя да запази самообладание и държа брадичката си изправена, докато настояваше мистър Бонифас да я приеме. Той беше лицето, което отговаряше за парите й. Най-сетне всичко беше приключено. Собствеността й беше прехвърлена на нейно име. Леля й Баресфорд не можа да направи нищо. Сабрина беше убедена, че тя вече се беше опитвала да й навреди, защото мистър Бонифас беше изпратил един от чиновниците си да й разкаже за някои машинации.

Тя седна в брокатеното кресло и втренчи поглед в отсрещната стена. Там висеше една не много добре нарисувана картина. Сабрина се усмихна на себе си. Спомни си какви надежди имаше дори след съкрушителния разговор с Тереза Елиът. А беше само преди пет дни… Леля й я беше погледнала доста странно, но тя се извини, че има главоболие и я помоли да се приберат вкъщи.

Колко сляпа е била да вярва, че може да промени света! Беше решила, че никой няма правото да й причинява болка и страдание. Още на следващата сутрин забеляза презрителните погледи на дами, които въобще не познаваше и никога дотогава не беше виждала. Трябваше да приеме и факта, че е пренебрегната от най-близките приятелки на леля си. Един джентълмен, когото беше забелязала същата онази катастрофална вечер на бала, буквално я изпи с поглед и потърка длани от удоволствие, когато я видя.

Същия следобед Сабрина разговаря с леля си. Беше решила да й каже цялата истина и да не скрива нищо, но там беше лейди Мортън. Лицето й беше застинало в презрение и отвращение. Сабрина влезе в библиотеката с вдигната глава — все пак тя беше внучка на граф, а не просто една обикновена роднина. Може би леля й щеше да се опита да изглади отношенията й с обществото.

— Седни, Сабрина! — Беше казала лейди Баресфорд. Сабрина се огледа безпомощно и срещна очите на леля си. Те бяха студени и безизразни.

— Значи лейди Мортън вече е говорила с вас, лельо — започна тихо и смирено Сабрина, опитвайки се запази спокойствие.

Отново се огледа с надеждата да види въпросната дама, но тя вече си беше отишла. Колко странно, че една такава стая, пълна с египетски украшения, претенциозни мебели и тежки завеси, се наричаше библиотека!

— А ти какво си помисли? — попита лейди Баресфорд.

— Лельо, мога да ви обясня всичко. Трябваше да ви кажа още миналата вечер, но реших, че едва ли някой ще обърне внимание на приказките на Тереза Елиът. Сега обаче знам, че е необходимо да ви кажа цялата истина. Щях да дойда още по-рано, но лейди Мортън се забави, а аз не исках да присъства никой друг. Съжалявам! Моля ви да ми разрешите да ви обясня.

— Добре. Съгласна съм. Трябва да ми обясниш всичко, до най-малката подробност. Сигурно затова толкова много се смееше, докато показваше на света, че си блудница? Господи, най-напред ме унизи Елизабет, а сега и ти! Сестра ти поне не посмя да се появи в дома ми, след като се показа парцал!

— Лельо, не зная какво ви е казала лейди Мортън, но вие трябва да ме оставите да ви обясня. Трябва да ми повярвате, че всичко казано от Тереза Елиът е лъжа, измислена изцяло от нея.

Лейди Баресфорд се изправи. Лицето й пламтеше от гняв, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Значи ти отричаш, че си избягала от имението Монмаут?

— Не, разбира се, че не отричам това, но аз трябваше да избягам. Тревор се опита да ме изнасили. Не можех да остана повече там, защото Елизабет реши да защити него, а не мен. Той ме заплаши, че ще дойде вечерта в спалнята ми. Бягството беше единственият начин да се спася.

— Значи Тревор се е опитал да те изнасили, така ли? Това ли е твоята версия? Не, момичето ми, не можеш да ме излъжеш. Та той е женен за Елизабет само от месец. А аз предположих, че ще ми кажеш, че не си прекарала цели пет дни съвсем сама с Филип Мерсералт.

— Бях болна. Тежко болна, лельо. Той ме е открил в гората Епингам. Била съм в безсъзнание. Исках да избягам в Борамууд и оттам да взема дилижанса до Лондон, за да дойда при вас. Филип спаси живота ми. Това е, лельо, повярвайте ми! Той се грижеше за мен като за по-малката си сестра. Нищо друго не е направил. Трябва да ми повярвате! Бях толкова болна, че едва можех да се храня. Чарлз Аскбридж каза, че така Филип е компрометирал името и честта ми, но нищо такова не се е случило. Не съм направила нищо лошо! Нито пък той.

Лейди Баресфорд я гледаше, но не можеше да й повярва.

— А виконтът? Съгласен ли е, че е компрометирал името ти? Да не искаш да кажеш, че ти е направил предложение за женитба? В това ли искаш да повярвам сега?

— Да, той ми направи предложение — отговори тихо Сабрина, — но аз му отказах. Той не се е възползвал от мен и от безсилието ми. Той спаси живота ми. Защо трябва да се чувства задължен да се жени за мене? Не е направил нищо лошо, с което да ми навреди. Аз също не съм направила нищо нередно. Та ние дори не се познавахме!

— Ти, малка нещастна лъжкиня! — разкрещя се лейди Баресфорд и размаха юмрука си пред лицето на Сабрина. — Нито едно момиче не е толкова глупаво, че да откаже на виконт Деренкорт, още по-малко ти, която си прекарала цели пет дни в неговата компания! Били сте съвсем сами, нали? Какво повече можеш да кажеш, а? Или той те иска за любовница? Такова ли предложение ти е направил?

— Не, той не би постъпил така с мен. Та аз съм внучка на граф. Аз съм дама. Не ви разбирам, лельо.

— Ти си го прелъстила и той ти е предложил да продължите връзката си. Така е нали? Той е много умен и красив. Всички дами го преследват, за да се омъжат за него, а ти си само едно глупаво момиче.

— Филип не заслужава такова отношение. Най-напред го унижавате и обиждате, а след това го наричате умен и красив? Освен всичко друго, той е и много грижлив и любезен. Толкова се грижи за мен!

Лейди Баресфорд поклати глава от отвращение.

— Не го обвинявам, но да го нарича „грижлив“ може само една провинциалистка като тебе. Той има много завоевания, но никога не е искал да се жени. Филип може да получи всяка жена, която пожелае, и всички го знаят, но е само на двадесет и шест години. Едва ли ще ти предложи брак. Ти ме лъжеш и аз няма да се хвана на въдицата ти. Е, всичко, което трябваше да си кажем, си казахме. Ти все още обаче си внучка на граф. Какво да правя с теб?

Още един човек, който се чуди как да разреши съдбата ми, помисли си Сабрина и се загледа в пръстите на ръцете си.

— Ще трябва да се върнеш в Йоркшир — отсече изведнъж лейди Баресфорд. — Ще се опиташ да се помириш с Тревор и Елизабет заради дядо си. Длъжна си да се погрижиш за него. Нали не искаш да се разболее още повече? Ще се отнасяш добре към всички, ще бъдеш учтива и вежлива, ще се извиниш. Надявам се, че Тревор и Елизабет ще ти простят.

Сабрина вдигна безпомощно очи към леля си и каза с плачевен глас:

— Не мога да се върна в имението, лельо. Тревор се опита да ме изнасили! Ако се върна там, няма да има кой да ме защити. Ако той отново се опита да ме изнасили, ще го застрелям, но тогава нашият род ще изчезне, тъй като няма да има кой да го продължи. Колкото до Елизабет, тя също се е променила — не бих могла да живея в един и същи дом с нея. Тя не ме обича.

— Да не би да обвиняваш нея за случилото се? Ти си се опитала да съблазниш съпруга й, с когото са били женени само от един месец!

— Не, не съм го съблазнявала. Защо не искате да ми повярвате?

Лейди Баресфорд изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се нахвърли срещу Сабрина.

— Да ти вярвам! Каква глупост! Ти може и да си наивна, Сабрина, но аз не съм! Господи, какво възнамеряваш да правиш с живота си, Сабрина? Трябва да знаеш, че след всичко това, ти не можеш да останеш повече тук!

Сабрина се изправи.

— Грешите, лельо! Дори не искате да осъзнаете, че ви казвам истината. Защо? Казахте ми, че това са безсмислици, но не е така и аз ще ви го докажа.

— Не бъди смешна, Сабрина. Дори слепец би видял лъжата в думите ти. Ти си била в компанията на Филип Мерсералт цели пет дни! Със сигурност те е вкарал в леглото си!

— Повече нямам какво да ви кажа. Ще напусна дома ви колкото мога по-скоро.

— И къде смята да отиде госпожицата, ако смея да запитам?

— Разбира се, че не на улицата, ако за това се тревожите. Забравили сте, че парите, които така щедро пилеете, всъщност принадлежат на мен. Е, сбогом, лельо.

— Мис Сабрина?

Сабрина отмести поглед от стената и погледна пълното лице на прислужницата си, което й приличаше на огромна поничка.

— Аз съм лейди Сабрина. Така би трябвало да се обръщаш към мен.

Хикълс сигурно беше разбрала, но това обръщение си беше истински ужас за нея. Тя беше направо отегчена. За нея „лейди“ означаваше дама под покровителството на благородник, който непрекъснато се разхожда из апартамента, но досега не се беше появил такъв. От няколко дни бяха само двете, а госпожицата все мълчеше отчаяна. Хикълс все пак се примири и каза:

— Лейди Сабрина, чаят е готов. Искате ли да ви сервирам?

— Да, благодаря ти, Хикълс.

Сабрина забеляза как в очите й проблясват пламъчета и усети престорената сервилност в гласа. Колко странно, помисли си тя, загледана в жената. Дори слугите се досещаха за нейния позор. Дали Хикълс знаеше нещо?

Сабрина погледна часовника над камината. Стрелките бавно се движеха. Приближаваше вечерта. Нямаше смелост да напусне хотела, за да не срещне някой познат. Спомни си за онзи джентълмен, който й се засмя, потривайки ръце. Искаше й се сега да е тук, за да може да го удари през лицето.

Когато часовникът отбеляза четири следобед, тя се сети, че е вторник. Беше обещала на Филип да пояздят заедно и трябваше в понеделник да отиде в парка. Чудеше се дали той бе ходил да я търси у дома й, дали знаеше какво се е случило.

Филип подозираше, че ще стане така и я беше предупредил, а тя се беше изсмяла в лицето му. Сега можеше да се изсмее сама на себе си. Сабрина се погледна в малкото огледало до камината. Лицето й беше неузнаваемо слабо, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Е, стана ли ти ясно, че си голяма глупачка — попита тя образа от огледалото. — Много голяма глупачка. Глупачка без бъдеще. Всичко, което имаш, са самотните дни, месеци, години…

Сабрина почувства внезапен гняв към несправедливостта, която владееше света, и сви ръката си в юмрук, който стовари в огледалото. Стъклата се пръснаха и кръвта се застича по пръстите й.

Някъде към полунощ, след като беше стояла замислена дълго пред камината, реши да предприеме нещо. Вярно, че светът не се беше променил, но тя пък беше станала друга. Бъдещето беше пред нея и тя нямаше да го пропилее в самосъжаление.

Най-после беше открила решението на проблемите си. Оставаше да го осъществи. Знаеше, че може да го направи.

Малко след това Сабрина заспа дълбоко.

Филип не се завърна от имението Динуити в понеделник, както очакваше, а пристигна в Лондон още в събота. Истината беше, че тя му липсваше и непрекъснато се ругаеше заради спомена, от който не можеше да се отърве — виолетовите очи. Не можеше да спре да мисли за нея, тревожеше се какво прави в момента, дали се храни добре, дали ще хареса кухнята на неговия готвач…

А сега беше наистина загрижен и обезпокоен. Беше сряда. Филип седеше в библиотеката си замислен и гледаше празното пространство.

Беше решил да не й предлага отново брак, докато тя напълно не осъзнае, че това е единственият й изход, но очакванията му не се оправдаваха. Беше научил за провала й. Дори дочу слугата си да коментира събитията с другите слуги. Това беше вече много лошо. Филип предположи, че след като тя беше отишла в хотел Кавендиш в събота вечерта, значи е била много ядосана. Как ли се е чувствала, след като не е могла да докаже невинността си? Дали обвинява и него? Разбира се, че ще го вини…

Някой пъхна бележка под прозореца.

Той я разгъна и я прочете. После отново я прочете. Най-после! Нямаше да издържи дълго, без да я вижда. Имало нещо важно, което тя трябвало да обсъди с него. Какво ли е то? Поне беше запазила чувството си за хумор. Едва сега Филип се увери, че е постъпил правилно, като не е отишъл направо при нея, а е изчакал тя да се обади. Сега беше неин ред. Най-после бе проумяла истината! Филип се зачуди дали Дамблър ще му помогне да намери такива дрехи, каквито тя му беше написала да облече.