Сабрина

Глава 39

Сабрина бавно се надигна от писалището и остави писалката. Обърна се и погледна писмото, над което беше прекарала почти четири часа.

През прозореца на спалнята й се прокрадваше леката утринна светлина. Погледна часовника над камината и се обърна, за да продължи стягането на багажа.

Когато всичко беше готово, издърпа чантата си до вратата, погледна назад към писалището и за последен път реши да прочете писмото, което беше оставила.

Сабрина огледа стаята за последен път и излезе. Когато се спусна по стълбите, Грейбър се изправи срещу нея.

— Каретата ми готова ли е? — попита хладно тя.

— Няма ли да е по-добре да изчакате милорда, милейди? Той всеки момент ще се появи. Защо не изчакате още малко? Много е студено, опасно е в такова време да се пътува…

— Сбогом, Грейбър, ти беше много мил към мен. Трябва да вървя. Сигурно ще ме разбереш.

Тя изнесе багажа си, а Грейбър стоеше на прага, без да знае какво да направи, за да я спре.

Сабрина се качи в каретата си и махна на кочияша да тръгва.

Конете потеглиха в галоп. Все по-далече и по-далече. Тя седеше завита с одеялото и гледаше в празното пространство пред себе си.

Каретата спря пред главния вход на имението Монмаут. Беше четири часа следобед. Сабрина огледа високата каменна сграда, която наполовина приличаше на замък, наполовина — на имение. От комините излизаше пушек. Игриви пламъчета се отразяваха в стъклата и правеха прозорците приказно красиви.

Сабрина се изправи пред огромната дъбова врата и стомахът й се сви. Помисли си как ли щеше да я погледне Тревор, но това вълнение бързо премина. Беше решила, че трябва веднъж завинаги да преодолее страха си от него. Ако той само я докоснеше, тя щеше да го убие със собствените си ръце.

Рибъл отвори вратата и се вцепени от изненада, после се разкрещя с цяло гърло:

— Лейди Сабрина! О, милото ми дете! Вие отново сте вкъщи! Влезте, влезте! О, слава на господа, че ви виждам отново!

Рибъл я прегърна и Сабрина се разплака.

— Толкова е хубаво да те видя отново, Рибъл. Колко добре изглеждаш! Дядо как е? От една седмица нямам никакви вести от него. Моля те, кажи ми, че е добре.

— Да, той се възстановява с всеки изминал ден. Сега вече всички ще бъдем добре. Вие сте вкъщи и това е достатъчно. Къде е Негово благородие? След вас ли е?

— Не, не е с мен.

— Сабрина?

Сабрина вдигна глава и видя Елизабет, която слизаше по стълбите.

— Здравей, Елизабет. Извини ме за момент — каза тя и се обърна към Рибъл, за да го помоли да донесе багажа й от каретата.

После се обърна към Елизабет, която все още стоеше на последното стъпало. Сестра й не изглеждаше здрава, беше отслабнала, само косата й си беше същата, но Сабрина реши да не й го казва.

— Изглеждаш добре, Елизабет, надявам се да се чувстваш по същия начин.

— И защо да не се чувствам добре? Да не би аз да съм бягала от къщи в снежната буря?

— Не, разбира се, много си хубава. Роклята ти също. Модерна е и ти стои добре.

Елизабет слезе от последното стъпало и застана на крачка от сестра си.

— Какво правиш тук? Не си спомням да съм те канила. Дядо също. Е, може би старият глупак е успял да скрие някое писмо от мен или от Тревор, макар че всичките ги проверяваме.

— Не, дядо не ми е писал. Аз сама реших да дойда. Бих искала да ми позволиш да остана известно време.

— Е, сега, когато вече си тук, мисля, че няма да мога да те отпратя. Поне не тази вечер. Къде е съпругът ти?

— Той е все още в Лондон. Исках да видя дядо. Чувствах се безпомощна и исках да го видя.

— Без съмнение и той ще иска да те види преди смъртта си, Сабрина. Надявам се този път да се държиш достойно като дама.

— Значи да се държа като дама. Кажи ми, Елизабет, това означава ли, че трябва да си лежа тихо и кротко в покоите и да чакам зет ми да дойде и да ме изнасили? Това ли имаше предвид? Мълчиш, нали? Чуй ме, Елизабет, престани да отхвърляш истината! Поне не пред мен!

За нейна изненада Елизабет мълчеше, навела глава. Изведнъж тя я дръпна за ръкава и изсъска в лицето й:

— Малка, долна мръсница! Не смей да ме поучаваш! Откъде събра толкова смелост, че да се върнеш тук? От съпруга си ли, който е все още в Лондон? Нищо не може да те спаси от Тревор, ако въобще искаш да се спасяваш, разбра ли!

— Много е просто, Елизабет. И двамата с Тревор сте наясно, че само да ме докоснете, и Филип ще ви убие без да му мигне окото, така че ме пусни!

— Господи, кого виждат очите ми! Не е ли това малката ми сестричка?

Сабрина забеляза как Елизабет се изпъва като струна и погледът й става още по-суров.

Обърна се и видя Тревор, който слизаше надолу, поклащайки се. Изглеждаше много смешно.

Тревор не откъсваше очи от лицето й.

— Да, аз съм, Тревор. Дойдох да видя дядо.

Той спря по средата на фоайето и не помръдна от мястото си.

— И къде е скъпоценният ти съпруг?

Елизабет отговори вместо нея:

— Виконтът е останал в Лондон. Той ще пристигне по-късно. Тя каза, че е дошла да види дядо.

— Колко очарован ще бъде старецът! Неговата малка безценна Сабрина се е върнала, за да го навести. Ще разбереш, че много се е променил, сестричке, но все още е жив.

— Да, сигурна съм, че е добре. И Филип, и Ричард Кларъндън ме увериха, че се възстановява, а и ти се грижиш за него, Тревор.

— Как може някой да не се грижи за него? Та нали той е моят вуйчо? Аз имам всички качества на племенник, който носи отговорност за него. Да, той наистина ще надживее всички ни.

Сабрина кимна и каза на Елизабет:

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида при него. Може да му занеса вечерята и да постоя малко.

— Ако има нещо останало.

— Но, скъпа Елизабет, ние все още не сме вечеряли. Разбира се, че има достатъчно храна. Можем дори да нахраним нашата малка сестричка. Аз ще й занеса подноса и ще остана да си побъбрим, докато тя се храни.

Сабрина не усети никакъв страх. Остана спокойна и това много я учуди. Може би силата й идваше от закрилата на Филип, от когото без съмнение Тревор много се страхуваше. Е, разбира се, тя и сама би могла да се защити. Би могла и да го убие дори. Защо ли да не му го каже?

— След като ще бъда при дядо, Тревор, ще си побъбря е него.

Тя кимна и на двамата и се отдалечи. Тревор не се стърпя и извика подире й:

— Попитай стария господин дали иска да види мен или Елизабет. Доста отдавна не се е радвал на компанията ни.

После отиде при жена си, усмихна се и нежно я погали по лицето. След това хвана ръката й и я изви назад.

— Не смяташ ли, че на сестра ти й е много приятно да ме види? Имаме прекрасната възможност да станем добри приятели, нали, Елизабет?

Елизабет гледаше надолу към обувките си, чиито върхове се показваха под роклята й и кимна.

— Попитах те нещо, Елизабет!

Сабрина дочу гласа на Тревор и се обърна. Кръвта забушува във вените й, когато го видя как причинява болка на сестра й и едновременно с това я гали по лицето.

— Не смей да я докосваш, мръсно копеле! Не смей да й причиняваш болка!

Елизабет стоеше спокойна, без да се съпротивлява.

— Успокой се, Сабрина. Върви при дядо. Остави ни сами.

После тя се усмихна на Тревор.

— Прав си, Тревор.

— Може би — отвърна замислен той. — Сабрина, може би ще имаме възможност да пием чай, след като Елизабет се оттегли в покоите си. Какво ще кажеш?

— Бих казала, че искам да станеш човешко същество, но това едва ли е възможно.

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите.

— Тогава до утре, сестричке — извика Тревор.

Нещо в гласа му я накара да настръхне, но тя имаше другар — беше взела малкия пистолет на Филип.