Сабрина

Глава 4

— Господи! Проклет да си!

Филип Едмонд Мерсералт, виконт Деренкорт, дръпна силно юздите на дорестата си кобила Таша, огледа се, но освен сняг и дървета нищо друго не се виждаше наоколо и той продължи да ругае. Проклет да е този Чарлз! Истина е, че го харесваше, познаваха се от толкова много години, че вече не си спомняше колко точно, но защо трябваше да постъпи така? Това вече беше прекалено от негова страна! Бяха тръгнали към имението му, което се намираше в Морленд, а взе че изостави Филип някъде насред гората, без дори да се замисли, че той не познава тази местност. Вятърът се усилваше и снегът се носеше във въздуха. Всеки момент щеше да се извие виелица. Ако го видеше, Филип сигурно щеше да го застреля. Ако въобще можеше да го види в този сняг…

Не, това наистина беше невероятно. Таша беше силен и бърз кон. Знаеше, че трябва да върви на изток. Просто трябваше да излезе от тази проклета гора, и то съвсем скоро, но нищо не се виждаше. Поне да зърнеше в далечината селото или някой от чифлиците на Борамууд. Така му се искаше да изпие чаша кафе и да се стопли. Наоколо се виждаха само дървета и сняг. Никакви постройки. Филип отново изруга. Нямаше и един ров наблизо, за да скрие Таша от вятъра, който все повече се усилваше.

Какъв глупак беше, че се съгласи да пусне слугата си Дамблър напред с багажа. Въпреки всичките си недостатъци, Дамблър се ориентираше много по-добре от него. И сега сигурно вече си седеше на топло в кухнята до печката в Морленд. А неговият господар се скиташе на студа, гладен и премръзнал.

Какво го беше накарало да се съгласи на това налудничаво пътуване? Ловът? Коледните празници в Морленд? Дали въобще щеше да се добере дотам преди Коледа?!

Филип потупа Таша по гърба, погали я нежно и я подкани да тръгне. Снегът премрежваше погледа му и му пречеше да говори:

— Хайде, Таша! Ако останем още малко тук, проклетият Чарлз ще ни открие чак през пролетта, когато се стопят снеговете!

Надяваше се, че се движи на изток. Здрачаваше се. Скоро щеше да стане съвсем тъмно и той едва ли щеше да открие пътя и да се добере до Морленд. Изведнъж Таша се изправи на задните си крака и обърна главата си наляво. Съвсем наблизо се виждаше малка къщичка, сгушена до хълма в средата на самата гора. Първото нещо, което си представи, бе чаша горещо кафе и Филип пришпори коня.

Когато приближи, видя, че това не е къщичка, а двуетажна сграда от червени тухли. По лицевата й част пълзеше бръшлян, който бе затрупан със сняг. Филип скочи енергично от коня и се запъти към входа. Изтупа снега от дрехите си, изправи се пред колоните и почука настойчиво. Никакъв отговор. Възможно ли беше да няма никой? Сградата приличаше на ловна хижа. Собственикът вероятно бе заминал някъде да прекара зимата и щеше да се върне чак напролет. Филип застана до коня, облегна се на седлото и се замисли.

— Ех, Таша, а аз ти обещах много овес, след като ме отведеш до Морленд. Вместо това, ето ни сега тук. Как ще си отмъстя на Чарлз?

Филип махна едната си ръкавица, пъхна ръка под палтото си и извади часовника. Беше почти четири следобед. Погледна снега, който падаше като мрежа пред очите му, после Таша и накрая пътеката, по която бяха дошли. Ако не успееше да намери пътя, за да се измъкнат оттук, щеше поне да се върне обратно в хижата. Трябваше му още поне половин час светлина, за да се опита да излезе от гората.

Въпреки че палтото му беше дебело, вятърът като че ли стигаше чак до костите му и студът го сковаваше. Потръпна и сгуши глава в яката си. Снежинките падаха на върха на носа му и премрежваха погледа му. Пристегна палтото си, вдигна шала почти до очите и се наведе към Таша, за да се затопли поне малко. Пътеката се разклоняваше. Вдигна отново очи към небето, но нагоре се виждаха само снежинките. Не знаеше накъде да поеме. Тогава се сети за монетата. Извади я от джоба си, подхвърли я нагоре и пое по лявата пътека. Не трябваше да забравя пътя към ловната хижа, ако въобще беше възможно да го открие отново сред тази снежна гора. Дали щеше да успее да се върне, ако не намери пътя към Морленд…

Изведнъж му стана смешно. Сети се за приятелите си. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че се е загубил в снежната буря в гората някъде около Йоркшир? Дали въобще щяха да си спомнят за него? Сигурно само Роан Карингтън, най-добрият му приятел, щеше да се загрижи за него. Като че ли и сега го чуваше: „А, Филип, ти можеш да обходиш цяла Шотландия и винаги ще откриеш верния път, но когато стане въпрос за Йоркшир, се загубваш, без да има причина!“

После изведнъж се сети за Мартине. Виждаше я на леглото, облечена в нещо прозрачно, толкова тънко, че всичко се виждаше. Това винаги го беше изпълвало с такава похот, че, честно казано, въобще не го интересуваше дали тя му се присмива.

Снегът ставаше все по-дебел. Беше ли възможно да падат такива големи парцали! Пътят вече не се виждаше на три-четири фута напред. Таша ускори ход.

Дали не беше по-добре да се върне назад, в онази ловна хижа, докато все още можеше да се добере дотам? Съвсем скоро щеше да се стъмни. Можеше да продължи в тази посока не повече от пет-десет минути. Винаги бе преценявал съвсем точно времето, дори Мартине му се чудеше как успява да познае колко е часът, без да поглежда часовника. Да, той винаги можеше да разбере кога трябва да свърши това или онова. Филип се усмихна на себе си и извади часовника. Да, можеше да си отпусне още десет минути, после наистина трябваше да се върне обратно в хижата.

Мартине, неговата винаги уморена, но знаменита любовница! Образът й отново изплува пред очите му. Мисълта за нея стопляше кръвта му. Когато й каза, че смята да замине на север за Коледните празници и няма да бъде в Лондон известно време, тя се надигна на лакти, помилва раменете му и се засмя: „Красивият ми кавалер значи предпочита да умре от студ в снежната виелица, отколкото да остане при мен, така ли? Но това е абсурдно!“

Филип се усмихна. Разбира се, че щеше да предпочете да остане при нея и ако имаше как, сега щеше да си бъде на топло, разсъблечен в нейното широко легло, с лице, заровено във великолепните й гърди, без да бърза за където и да било.

Снегът продължаваше да вали и Филип пришпори отново Таша. Но изведнъж видя съвсем наблизо голяма тъмночервена купчина. Разтърка очи. Купчината си остана там.

Какво беше това, по дяволите? Как е могло да остане непокрито от снега? Дали щеше да го забележи, ако се беше забавил още пет минути?

Филип обърна Таша и се насочи към купчината. След това дръпна поводите и конят спря. Известно време само наблюдаваше. Кадифена рокля, която вероятно покриваше някакво женско създание.

Скочи от коня и клекна. Какво, по дяволите, беше станало? Какво търсеше това създание тук, насред гората, в тази ужасна зимна виелица? Внимателно я обърна и се вгледа в лицето й — съвсем младо момиче, бледо като снега, около устните му имаше синя ивица, покрита със скреж. Кожата й беше толкова прозрачна, че се виждаха вените й. На бузата си имаше две дълги драскотини. Кръвта по тях бе замръзнала и покрита със сняг. Голям кичур коса падаше на челото й.

Филип махна ръкавицата си и пъхна ръката си до сърцето й — беше все още жива. Леко я плесна по бузата, но тя не реагира. Удари я по-силно, разтърси раменете й. Беше виждал измръзнали хора преди две години, когато прекара зимата в Полша. Тогава французите нападнаха Русия и той бе принуден да остане там. Пред очите му умираха хора от студ и Филип знаеше, че те обикновено не идваха в съзнание.

Нямаше повече защо да се бави. Взе я на ръце, загърна я, колкото успя, с палтото си и се обърна да види къде е Таша. Единствената възможност да се прибере на топло бе ловната хижа. Дори и собственикът да отсъстваше, поне щеше да има къде да се подслони.

Притисна момичето до гърдите си, за да може поне малко да я стопли, и пришпори Таша.

— Е, Таша, животът става по-сложен.

Кобилата мръдна уши и изцвили.

Филип слезе от коня пред малката конюшня до ловната хижа и въведе Таша вътре. После внимателно свали момичето и го положи на купчината сено. Трябваше да разседлае Таша и да я завие с одеялото. Потупа я по гърба и каза:

— Ще се върна, миличка, след малко!

Взе отново момичето на ръце и се запъти към вратата на хижата.

Входът беше заключен и това никак не го учуди. През цялото време си мислеше как ще отвори. Ботушите му скърцаха по снега, докато отиваше към задната врата. Тя беше по-малка. Филип се засили и я ритна. Дървото изскърца, но не поддаде. Филип отново се засили и едва не падна заедно с вратата. Взе момичето и влезе в малката кухня.

Реши да вдигне вратата и да я подпре с една маса, за да не влиза студ и сняг. Помещението беше уютно, миришеше на мед. Имаше някои лични вещи на масата и по лавиците — сигурен знак, че къщата не е изоставена за цялата зима. Голяма купчина с дърва, грижливо подредени, стоеше до камината. Въпреки че нямаше време да провери килера, Филип беше сигурен, че там има достатъчно храна, за да не умрат от глад.

Отново взе момичето на ръце и тръгна по тесен коридор, който водеше към вътрешната част на къщата. Хвърли поглед към малката всекидневна и премина през големия салон. Цялата мебелировка бе покрита с бели покривки.

Филип усещаше студенината на мократа й рокля. Искаше да стигне по-бързо до стълбите и да я отнесе в една от спалните, които по всяка вероятност се намираха на горния етаж. Така и се оказа. Приближи широкото легло и отметна тежката кувертюра. Свали наметалото й — беше цялото мокро. Роклята — също. Сложи момичето да легне по гръб и започна да разкопчава малките перлени копчета. Не беше трудно да забележи качеството на плата на роклята и стилния начин, по който бе ушита. Явно не е дъщеря на някой фермер. Когато видя ботушите й, малко се намръщи. Бяха подходящи за езда, но не и за разходка в снега, и то през гората. Къде тогава беше коня й? Дали не я беше хвърлил, а после избягал обратно в конюшнята? Но защо беше излязла да язди точно в такъв ден?

Свали роклята и ризата й — красиви дрехи от фина коприна, целите в бродерия. После се зае с чорапите — те също бяха мокри и студени. Погледна лицето й, но разбра, че няма никаква надежда да се събуди. Оглеждаше я внимателно. Опипваше ръцете и краката й — искаше да разбере дали няма счупени кости. Провери пулса. Сърцето й едва биеше, като че ли всеки момент щеше да спре.

Забеляза, че момичето е красива млада дама с дълги крака. Но не беше време сега за това, трябваше да се погрижи за нея. Филип бързо я зави и приглади косите й. Имаше красива коса, червена като на проститутките. Но какво говореше той! Отново се загледа в лицето й. Приличаше на ангел, а косата й беше като ореол. Мъртъв ангел…

Филип седна до момичето, сложи ръка на челото й, после на бузите. Ледено студени. Надяваше се, че когато се стопли, треската й няма да продължи дълго, в противен случай това би й коствало живота. Точно както стана с Лусиус. Споменът нахлу в мислите му. Лусиус му беше почти като брат. Беше французин, сметнал за свой дълг да последва Наполеон в дивите полета на Русия. Силен и едър мъж, преминал през хиляди битки и трудности. Отново се вгледа в лицето й и за миг му се стори, че пред него лежи не тя, а самият Лусиус — със слабо, изпито лице от непрекъснатия глад и тежката зима. Беше се насочил към Полша, когато Филип го откри.

Ръцете му се разтрепериха. Подпъхна завивките около момичето. Искаше да се отърве от лошите спомени, които му причиняваха неизмерима болка. Понякога се прокрадваха и в съня му. Отново я погледна — лицето й изглеждаше спокойно, но беше бледа, а устните й синееха. Сложи ръка на сърцето й, за да провери дали все още диша. Дишаше, но едва-едва. Не беше успял да спаси Лусиус, но проклет да бъде, ако не успее да спаси това нежно създание, проклет да бъде, ако му позволи да умре…