Сабрина

Глава 34

— Моят секретар Пол Блекадор много пъти ми е казвал, че дяволиите са в подробностите. Ти какво мислиш, Сабрина?

— Не знам какво точно имаш предвид.

Беше светла зимна утрин. Слънцето се процеждаше през прозорците на трапезарията. Филип се усмихваше, хранеше се и говореше безсмислици. Сабрина беше уморена и все още усещаше болката вътре в себе си, но го обичаше, въпреки че се ядоса, задето не я попита как се чувства. Беше й причинил болка, а сега й говореше глупости за някакви дяволии.

Не можеше ли поне да й каже, че я обича?

— Това означава, че ако един мъж не е достатъчно внимателен, малките неща ще го победят. Стига да позволи.

— Все още не мога да разбера за какво говориш.

— Много е просто, Сабрина. Не искам да ме обичаш — каза той и продължи да дъвче парчето бекон.

Можеше поне да спре да се храни!

— Това не мога да го направя.

— Ти ми каза през нощта, че си разбрала, че ме обичаш още в Морленд, когато си се събудила и си ме видяла да седя там и да те наблюдавам. Не ме подвеждай! Аз те обичам. Много силно те обичам, но нещата няма да се променят.

Филип си припомни мига, когато ръцете му бяха на гърдите й. Изпитваше към нея такива чувства, каквито не беше изпитвал досега към никоя жена. А когато беше вътре в нея, когато тя стегна мускулите си… Не, сега нямаше да мисли повече за това. Беше само секс. Филип вдигна глава и я погледна, но разбра, че я желае отново, веднага, през целия ден… Затвори очи.

— Какви неща?

Той се сепна.

— Много ми хареса миналата нощ. Благодаря ти, че дойде при мен. Надявам се не те боли чак толкова силно тази сутрин?

Филип отново си спомни колко трудно му беше да проникне в нея. Тя беше толкова малка. Плътта й не се поддаваше. Разбира се, това беше изцяло по негова вина.

Трябваше да й даде повече време, да бъде по-търпелив. Всичко беше заради отвратителното бренди.

— Боли ме, но не много силно. Нямах и представа, че мъжете правят тези неща толкова много пъти.

Филип се ококори. Ако трябваше да бъде откровен, той веднага би захвърлил чиниите на пода, би я взел на ръце и би я обладал тук на масата. Искаше му се тази сутрин отново да я има, да я научи да усети удоволствието, да я чуе да стене, но не от болка, а от наслада.

Но той беше решил, че няма да приеме любовта на едно момиче, което само се предлага.

— Мъжете правят много други неща. Жените също.

Сабрина не отговори.

— Много скоро ще ми повярваш, Сабрина. Трябва да се избавиш от това сляпо момичешко увлечение. Това е всичко и ти го знаеш. Аз съм твоят герой и ти си мислиш, че трябва да ме обичаш. С такива глупости са пълни всички книги, Сабрина, но не и истинският живот — каза Филип, захвърли салфетката си и стана.

Когато отиде при нея, той се спря до стола й, наведе се и нежно я целуна по устните.

— Ти си много красива, Сабрина, и аз много харесах миналата ни нощ. Е, не чак толкова много. Аз съм мъж и мога да получа удоволствие дори от жена, която лежи неподвижно като отсечено дърво. Това ще се промени. Обещавам ти! Двамата ще се справим чудесно — всеки по свой собствен начин — довърши Филип и излезе от трапезарията.

Сабрина запрати чинията си в затворената врата.

Филип се досети по звука какво беше направила и се усмихна. Нека чупи чинии, ако това ще й помогне да различи реалното от нереалното, истинското от фалшивото. Той щеше да й даде удоволствие и това щеше да коригира отношението й към него. Една жена винаги обича мъжа, който й доставя удоволствие и наслада. Винаги е склонна да му прости.

Филип затананика и удари Таша, за да тръгне в галоп към Хийтроу.

— Тук ли е Нейно благородие, Грейбър?

Беше късно следобед. Цял ден Филип се наслаждаваше на ездата и сега нямаше търпение да види младото създание, което беше негова съпруга, младото създание, което бе решил още тази вечер да научи как да изпитва удоволствие от интимността им.

— Мисля, че Нейно благородие е при мистър Блекадор, милорд. Обсъждат менюто за официалната вечеря.

— Господи, съвсем бях забравил.

— Няма да е лошо да си припомните, милорд. Мистър Блекадор вече изпрати поканите. Вие сам подписахте листа вчера.

— Да, да. Това парти ще накара милейди да заблести с цялата си красота — каза той и потри ръце. — И още нещо, Грейбър, кажи ми тя целия ден ли беше весела и щастлива?

Грейбър го погледна удивен. Разбира се, той беше разбрал, че милейди вече не е девица. Прислужницата информира всички за кръвта по завивките и мисис Хоули го потвърди най-официално. Не за първи път на Грейбър му се прииска да зашлеви господаря си, но никога не би се осмелил и затова само го изгледа безизразно.

— Реших тя да дойде при мен, в моята спалня. Така ще бъде по-лесно за дърводелците. Повикай ги и им нареди да подберат мебелите и тапетите. После ми съобщи какво е станало. Или по-добре ще бъде да говорят с милейди. Въпреки че е много млада, мисля, че е достатъчно компетентна.

— Милорд, тя е ваша съпруга.

— Да, сега вече наистина е моя съпруга — отвърна щастлив Филип и отиде да потърси Сабрина.

Намери ги и двамата в библиотеката. Пол седеше близо до Сабрина, пред него имаше лист, а в ръката му — писалка.

— Здравейте, Пол, Сабрина — каза непринудено Филип, докато прекосяваше стаята. — Виждам, че и двамата сте заети с организирането на вечерта. Всичко наред ли е?

Още докато говореше, Филип забеляза, че Сабрина е много бледа. Въпреки красивата рокля, която беше облякла, въпреки пленителните нюанси, които проблясваха в червеникавите й коси, лицето й беше много бледо, а под очите й имаше тъмни кръгове. Господи, не трябваше да я кара да му се отдава толкова много пъти през нощта! Та тя беше млада и девствена! Но какво можеше да направи, като толкова много я желаеше. Тя му се отдаваше всеки път, когато я прегърнеше. Каза му, че го обича и че го обичала още от мига, в който го била видяла там в Морленд. Глупости…

Гласът й звучеше странно. В него се долавяше и гняв, и поражение — много необичайна комбинация.

— Добър ден, милорд. Удоволствие е да ви видя отново. Човек трудно би си помислил, че този дом е ваш, толкова малко време прекарвате тук, но кой го интересува.

— Вас не със сигурност, мадам — каза той, но после смекчи гласа си, защото Пол беше там и изглеждаше много изнервен. — Виждам, че и двамата сте заети с вечерта.

— Да, обсъждаме менюто. Пол има чудесно предложение.

Пол никога не му беше предлагал нещо, просто винаги изпълняваше това, което му бъде наредено.

— Можем ли да го обсъдим, докато пием чай, Сабрина?

— Не съм жадна, милорд, а и има доста неща да се решават. Много сме заети с Пол.

— Тогава ела да хапнеш малко лимонов кейк. Ела, Сабрина. Не бих те помолил отново.

Тя много искаше да му каже да върви по дяволите заедно с всичките си детайли и подробности, но Пол беше там.

— Добре, милорд. Пол, би ли продължил без мен?

— Разбира се, имам доста опит в това, милейди.

Той погледна най-напред господаря си, после господарката. Бузите й бяха покрити с червенина.

Докато Сабрина наливаше силния черен чай, Филип подхвана:

— Надявам се не ми се сърдиш вече за наследството си.

— Не — отвърна тя и му подаде чашата. — Реших, че трябва да бъда напълно независима финансово. Не искам да ме дърпат за конците. Благодаря, че предложи да ми го върнеш. Приемам. Ако решиш да ми върнеш и зестрата, ще я приема с удоволствие.

— Не говорим за зестрата. Можеш да имаш всичко останало, освен нея. Тя е за мен.

След тези думи той се намръщи. Не му харесваше, че си променя толкова бързо решенията. Очевидно се подиграваше с него, сарказмът бликаше от думите й. Разбира се, че не й трябваше да бъде финансово независима.

Тя беше негова съпруга. Да не би да си мислеше, че ще я захвърли на улицата и ще я остави да гладува?

— Има ли още нещо, с което съм те обидил? Макар и за кратко, ти успя да откриеш доста недостатъци в характера ми.

— Не, засега няма. Надявам се, че си прекарал чудесно деня, където и да си бил и каквото и да си правил.

— Благодаря — отговори той и отпи от чая си. Любимият му китайски черен чай. — Кажи ми сега за приготовленията за твоето първо парти.

— Моето парти? Ти няма ли да присъстваш? О, разбирам, ти вече си планирал много по-важни срещи. Може би ще заведеш Мартине до Уаксхол?

— Хапни малко кейк.

— Не съм гладна.

— Трябва да изглеждаш блестящо тази вечер. Вече си под моя закрила.

— Блестящо?

— Да, като красиво цвете, готово да приеме слънчевите лъчи, които стопяват капчиците роса.

— Това е нелепо. Ужасно нелепо.

— Е да, но поне те накарах да се усмихнеш, макар и за малко. Моля те, не хвърляй нищо по мен. Просто седни и хапни. Ако ще хвърляш, вземи чашата. Тя е почти празна.

Сабрина наведе глава и тихо каза:

— Никога не съм хвърляла нищо през целия си живот до деня, в който те срещнах.

— Защото никога не си имала толкова много проблеми преди това.

— Ще се опитам да се контролирам.

— Добре, а сега ми кажи какво точно планирахте за вечерта.

Филип й подаде парче кейк. Взе и за себе си. Тя го прие. Той остана доволен.

— Какви желания имаш още?

Тя си помисли за неговите желания от изминалата нощ и отново се ядоса, но успя да се овладее. После изведнъж си припомни как милваше челото й, когато беше болна, и каза:

— Благодаря ти, че спаси живота ми.

— Това пък откъде ти дойде наум?

Не, не му харесваше нейното поведение. По-добре да беше захвърлила някоя чиния, отколкото да не знае как да реагира.

— Просто си спомних нещо. Непрекъснато си в мислите ми. Така беше и там, въпреки че бях в безсъзнание.

— Никога не бях къпал жена. Не знаех как да измия косата ти, но ми хареса. Бих искал да го направим отново.

— С мен или с любовницата си?

Веднага съжали за думите си и се почувства неловко, но вече беше късно.

Филип не каза нищо. Отпи от чая и се загледа в ботушите си.

Малко след това попита:

— Какви са плановете ти за партито довечера, Сабрина?

Тя му разказа.

— Впечатляващо! Изглежда не е чак толкова лошо човек да има за съпруга жена, която е отгледана в Йоркшир. Позволи ми да подбера вината и нашите гости няма да се откъснат от масата нито за миг.

Похвалите изчервиха Сабрина.

— Дадох съгласието си Пол да доведе оркестъра на Хъксли. Те са много по-добри от онези на нашата сватба. Толкова много обичам да танцувам валс…

— Танци ли? Нали щеше да бъде само официална вечеря?

— Знам, че ще струва много скъпо, но нали вече съм финансово независима. Мога да си го позволя.

Беше му много обидена.

— Чудесно! Приеми моите поздравления за възвръщането на свободата ти. Ще се възползвам от случая, за да танцувам валс с теб.

— Аз също.

— А ако някой случайно се окаже без пари или му трябва заем, просто ми кажи — аз съм щедър човек.

— Хайде да говорим за нещо друго, Филип, и да спрем да намесваме парите.

— Добре, предполагам, че е много отегчително.

Сабрина се изправи.

— Ще вечеряш ли тук тази вечер?

Изглеждаше прекрасна в тази рокля, но беше изплашена и обидена. Филип бавно се изправи, за да я погледне в лицето. Помилва я нежно по устните. Всичко беше заради проклетата свобода. Не можеше да забрави за проклетата си свобода, нито пък искаше да й отнеме нейната. Желаеше я. Би я обладал веднага…

Не, нямаше да си позволи да прилича на вярно кученце, което непрекъснато е в краката й!

— Разбира се, че ще вечерям тук. Имам един ангажимент след това и ще се наложи да отсъствам от къщи. Ще се прибера по-късно. Ако желаеш, мога да дойда при теб, Сабрина. Или пък ти ела при мен… Сигурен съм, че тази нощ ще те науча да откриваш удоволствието и да стенеш от наслада.

Сабрина дръпна изведнъж ръката си назад и само след миг той улови юмручето й на сантиметър от лицето си.

— Мислех, че ме обичаш — каза нежно Филип. Тя се вгледа в кестеновите му очи.

— Да, но все още искам да те убия!

Филип се разсмя от цялото си сърце и душа, после пусна ръката й и отстъпи назад. Е, поне неговата съпруга не беше вече девствена. Не беше и задоволена жена, но времето беше пред тях. Имаха на разположение целия си живот.

Свободата! Тук беше неговият проблем. Той отстъпи още една крачка и каза:

— Какво възнамеряваш да облечеш?

Какво го интересуваше, помисли си Сабрина.

— Роклята от розов сатен. Все още не е пристигнала от шивача.

— Ще подхожда на косата ти.

— Надявам се. Чарли ми каза същото.

— Не давам и пукната пара за мнението на Чарли, когато е свързано с моята съпруга!

Тези думи я накараха да се усмихне и той го забеляза.

— Не те ревнувам от този глупак, Сабрина!

— Разбира се, милорд. Това е толкова незначителен факт, милорд, а вие не обръщате внимание на незначителните неща, нали?

Тя въобще не го познаваше, но като негова съпруга щеше да го опознае много добре, помисли си Сабрина. Сигурно през всичките тези години той щеше да има много любовници. Каква глупачка беше! Как можа въобще да си помисли, че той ще си стои вкъщи при нея! И то само заради една единствена нощ! А тя му даде всичко, което имаше…

Не, не беше достатъчно. Все още не беше.

Тя отиде при мисис Хоули, за да довършат приготовленията за вечерта. Научи, че роклята й ще закъснее и това никак не я зарадва.