— Господи! — извика Мартине и веднага наметна домашния си халат. — Това не го очаквах…
Сабрина отново погледна полуоблечената му любовница и се обърна към него:
— По-добре гредата да беше паднала върху теб и да ти беше смазала главата, докато правеше любов с нея, копеле такова! Как смееш! Искам да те убия, Филип! Проклет да си!
— За каква греда говориш? А, значи си подслушвала, така ли? Никак не е подходящо за дами като теб, Сабрина!
Филип не можа да продължи. Чувстваше се пълен глупак за пръв път в живота си. Как можа да му се случи такова нещо!?
— Не е подходящо за дами, така ли? Нищожество! Подлец! Ти си мой съпруг, а дори не си ме поискал!
— Е, да, а ти си ми съпруга и като такава какво правиш извън къщи, където ти е мястото?
— Тази къща е твоя, нещастно копеле, а не моя! Едва дишам въздуха в нея, но това теб не те засяга!
— По дяволите, Сабрина, какво говориш? Няма да търпя повече! Върни се веднага вкъщи! Ще разговарям с теб по-късно!
— По-късно ли каза? След като се любиш с нея, така ли? Нима ще имаш време за мен? Колко мило от твоя страна! Сърцето ми направо ще се пръсне от щастие!
— Това, което правя с нея, не е твоя работа! Ти сама ми предложи да запазя свободата си, въпреки че аз ти казах, че така и така ще бъда свободен!
— Как смееш да ме обвиняваш, че съм флиртувала с Ричард, когато през цялото време ти си поддържал връзката си е твоята любовница? Как смееш! Как смееш да ми причиняваш това! Толкова ли нищожна ме смяташ? Нищо ли не означавам за теб? И бракът ли не означава нищо за теб?
— Стига! Достатъчно! Престани да говориш такива идиотщини! Ти поиска да се омъжиш и аз се съгласих! Ти ми предложи да си остана свободен! Бракът изисква съпругата да си стои вкъщи, а не мъжът!
— Това беше тогава. Сега е друго — проплака Сабрина. — Аз те обичам. Ти си мой съпруг. Не ти е позволена предишната свобода, разбра ли! Тя е много по-красива, но ти не я проваляш нея, а проваляш мен! Не трябваше да се жениш за мен, а за нея. Това е факт, който има значение за живота ти!
— Ще приема факта така, както аз искам. Ти можеше да отидеш при Ричард или да го заведеш отново в стаята си! Не ме дразни повече, Сабрина! Върви си вкъщи! Господи, ти хленчиш като последната курва на Сохо!
Сабрина онемя. Гледаше го и не можеше да повярва на ушите си.
— Копеле! Аз те заварих с любовницата ти, а ти смееш да ме наричаш курва?!
Тя се нахвърли върху него и започна да го удря с юмруци колкото сили имаше.
Мартине се изправи, поклати глава и отново седна.
Филип сграбчи жена си за ръцете и я поведе към съседната стая. Затвори вратата с ритник и разтърси Сабрина.
— Спри, Сабрина, чуваш ли ме!
Тя се освободи от него и се дръпна назад.
— Твоето поведение е непростимо. Няма да го обсъждаме сега. Ти ще си тръгнеш оттук или наистина ще ме накараш да те изпратя в имението Динуити, за да разбереш къде ти е мястото!
— Моето място, така ли? Е, поне разбрах колко много ме зачиташ. Аз не струвам и пукната пара за теб, Филип! Това ми стига. Толкова ли не можеш да ме разбереш?
— Стига ми да те ударя.
Сабрина го ритна в слабините. Той само я погледна.
— Аз съм мъж. Не трябваше да ме риташ там — едва успя да каже Филип и се сви от болка.
Сабрина избяга от стаята, профуча край любовницата му и се втурна навън.
Няколко минути по-късно Филип си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да търпи тази ужасна болка. Беше готов да убие Сабрина…
Той се изправи колкото сили имаше и се повлече към спалнята.
— Господи, защо си толкова блед?
— Удари ме в слабините.
— Малката беше много разгневена.
— Ще я накарам да съжалява за това!
— Да не би да я набиеш? Филип! Та тя е толкова малка! Няма да е честно. Освен това ти си джентълмен, а джентълмените не удрят съпругите си.
Филип беше вече до вратата, когато я чу да казва:
— Тя те обича, Филип. Толкова пъти ти го каза.
— Глупости, това беше детинско увлечение, което едва ли съществува вече, след като я обладах три пъти за една нощ и не и доставих никакво удоволствие. Казва го просто по навик. Сега отивам да я убия. Винаги ще бъда свободен да правя каквото си искам. Ще се върна по-късно, Мартине.
Мартине седна на леглото и се замисли.
Десет минути по-късно виконтът пристигна у дома. Нареди да заведат коня му в конюшнята и влезе в къщата.
— Къде е виконтесата — извика той на Грейбър, докато се качваше по стълбите.
— Върна се преди няколко минути, милорд. Предполагам, че е в спалнята си.
Филип застана пред вратата й, натисна бравата и се опита да отвори. Не можа. Беше заключено.
— Отвори вратата, Сабрина!
— Върви си, Филип. Върни се при Мартине. Не искам да те виждам повече. Махай се!
— Ще се върна при Мартине, когато аз пожелая, разбра ли? Отвори проклетата врата! — изкрещя с всички сили той и ритна вратата, но нищо не се получи.
— Махай се, Филип, върви си!
Филип ритна още веднъж вратата и тя се разпадна. Сабрина стоеше до прозореца, гледаше го и едва си поемаше дъх.
— Махай се, Филип, върви си!
Филип тръгна бавно към нея. Лицето му бе потъмняло от гняв.
Сабрина протегна ръката си. Държеше камшик за езда.
— Стой далече от мен, Филип, или ще те ударя, заклевам се!
— Единственото нещо, от което ще стоя настрани, е твоето проклето коляно.
— Не се шегувам, Филип, махай се!
Сабрина замахна с камшика и го удари.
— Опитай още веднъж, малка вещице!
Той се втурна към нея, но тя се изви и го плесна още веднъж с камшика. От удара ръкавът му се скъса. Филип побесня. Улови я за ръката и силно я дръпна, но тя се приготви да го ритне отново и той се извъртя. Коляното й попадна в бедрото му. Той сграбчи здраво двете й ръце.
— Не мога да повярвам, че ме удари!
— В слабините или сега?
Той съзря камшика. Тя щеше да го удари отново, ако не й го вземеше веднага. После се вгледа в лицето й — беше бледо, очите — яростни, устните — стиснати. Леко я помилва по лицето и каза тихо:
— Какво става с нас, Сабрина?
Тя не му отговори.
— Никога не съм искал да ти причинявам болка, никога не съм искал да те наранявам. Винаги съм мислел само да те закрилям, а ето какво се получи. Защо стана така?
— Не знам, но не мога да те понасям повече. Наистина не мога, Филип.
— Ти ме съсипа като мъж.
— Бях ядосана. Съжалявам, не бих го направила отново. Ти беше с нея.
— Имах си причина.
— Знам каква е причината.
Той въздъхна и я пусна, наведе се и взе камшика.
— Ти си знаела, че ще дойда. С това ли щеше да се защитаваш?
— Нямах нищо друго. Когато бяхме във вилата, ти ми обеща да ме научиш как да се защитавам. Нямахме време за това тогава. После забрави.
— Да, предполагам, че е така, но ако те бях научил, не мога да си представя какво щеше да направиш там, в дома на Мартине.
— Махай се, Филип, аз наистина не искам да те виждам. Моля те, върви си.
— Да — промълви той най-накрая. — Мисля, че наистина нямаме какво да си кажем повече.
Обърна се и излезе. Камшикът плющеше по ботушите му.
Сабрина се изправи до камината и се загледа в пламъците. Той беше прав. Наистина нямаха какво повече да си кажат.