Сабрина

Глава 37

Три дни по-късно двамата обядваха в трапезарията.

— Чуй ме, Сабрина. Ние живеем в един и същи дом, а ти дори не ме забелязваш. Съгласяваш се с всичко, но дори не го осъзнаваш и не се замисляш, преди да ми отговориш. Когато гледаш към мен, изобщо не ме виждаш. Избягваш ме. Стига вече! Нямаш причина да се държиш така с мен. Пренебрежението ти направо ме подлудява! Искам да се промениш!

Сабрина остави вилицата си и го погледна много сериозно. Видимо като че ли цялото й внимание беше погълнато от него, но Филип знаеше, че не е така. Тогава реши, че няма да е лошо, ако я заведе в имението Динуити, далече от Лондон. Така щеше да я откъсне от всичките лоши спомени, които я правеха тъжна и мълчалива.

Там всичко щеше да бъде по-различно. Готвачът щеше да им приготвя всеки ден най-отбрани ястия. Може би тя щеше да му помогне да довърши онази кула, която все още не беше направил. Дали обаче щеше да й хареса? Може би трябваше да покани Роан и Сузана, за да й бъде по-весело. Да, това може и да е помогне.

— И как бихте искали да се променя? Каквото и да поискате от мен, готова съм да го изпълня.

Сабрина изглеждаше така, сякаш отново ще захвърли чинията си в лицето му, но не го направи. Седеше си покорно, с ръце, отпуснати в скута. В лицето й нямаше никакъв признак на живот. Филип мразеше да я гледа такава. Господи, способен бе да я заключи в кулата, само веднъж да я построи!

— Искам да станеш. Искам да дойдеш при мен. Искам да ме целунеш.

Без всякакво колебание, тя стана и тръгна към него. Изправи се до стола му, наведе се и докосна с устни неговите. Само леко докосване, нищо повече. Никакво чувство. Нищо.

После Сабрина отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа навън.

Денят беше мрачен и студен.

— Искаш ли да те заведа на бала в Алмак? Ти обичаш да танцуваш…

— Ако това ще ви достави удоволствие, то на мен също ще ми достави удоволствие.

Тя дори не се обърна, за да го погледне. Това още повече го ядоса.

— Питам какво на тебе ще ти хареса, Сабрина!

Тя се обърна и наведе глава.

— Мислех, че тези балове са скучни за вас, а и по всяка вероятност ще завали сняг. Облаците са паднали много ниско и става все по-мрачно.

— Какво значение има дали ще вали? Аз обичам да танцувам валс с теб и друго не ме интересува!

— Разбирам. Естествено аз ще се подчиня.

— Не напускай залата! Седни!

Без да продума, тя седна.

— Попитах те какви желания имаш ти, а не дали ще се подчиняваш, или не.

— Моите желания са вашите заповеди, милорд.

— Много добре. Моята заповед е да спреш да се държиш като бездушно същество!

Филип видя в очите й гняв. Това му хареса — поне беше някакво чувство. Той продължи.

— Може би Ричард Кларъндън също ще бъде там. Разбирам, че е просто твой приятел, какъвто е и за мен. Може би искаш да го видиш?

Беше много късно да върне думите си обратно и Филип го осъзна.

— В такъв случай, милорд, искам да отида.

— Какво, по дяволите, каза?

— Казах, че наистина искам да отида. Нали нямало никакво значение дали ще вали.

Нима наистина искаше да отиде там само заради Ричард? Филип не можеше да си отговори. Беше объркан.

— Не ми харесва този начин на живот, нито пък бракът ни — каза той, стана, хвърли кърпата си и излезе.

— Знам — извика след него тя. — Аз също не го харесвам.

Сабрина продължи да гледа през прозореца. След това опря лицето си на стъклото. Беше студено, но приятно. Предполагаше, че е успяла да го ядоса, но това не променяше нещата.

После отиде в библиотеката, извади някакъв роман и се разположи в креслото до прозореца.

Книгата беше на френски и това я накара да се съсредоточи. Скоро обаче вниманието й беше привлечено от хвърчащите навън снежинки и тя забрави четивото си.

Сигурно беше задрямала, защото се стресна от гласовете, които идваха от коридора.

— Осмелявам се да ви запитам, милорд — чу тя гласа на Пол Блекадор, — защото сметката, която получих, наистина е много странна. Донесе я един търговец.

Сабрина веднага се разсъни и застана нащрек. Това, което чу, направо я вцепени.

— Да, от дърводелеца. Мартине ме помоли да й го изпратя. Знаеш ли, Пол, гредата се стовари направо върху мен. Щеше да ме убие онази нощ. Плати на човека.

Сабрина онемя. Пръстите й стиснаха книгата толкова силно, че ръцете чак я заболяха. Никога не се беше чувствала толкова гневна.

— Има още една сметка, милорд, от шивачката — мадам Жизел. Тя също не е никак малка.

— Наистина е по-голяма от това, което очаквах. Аз ще отида при дамата, за да се разбера с нея. Нещо друго, Пол?

Пол му каза за предложението от Камарата на Лордовете и след кратък разговор се отдалечиха.

Вратата на библиотеката се затвори и Сабрина се показа иззад креслото. Изглежда никой не я беше забелязал. Тя размаха безпомощно юмруци във въздуха, но беше безсилна — беше се омъжила за най-големия лицемер и двуличник. Той я ревнуваше от Ричард, докато в същото време продължаваше да живее с любовницата си.

Тя отиде до бюрото и прочете адреса на Мартине, който стоеше под сметката. Можеше да я открие!

Е, Филип, щом искаш война — добре, имаш я!

Десет минути по-късно Сабрина беше облечена за излизане. Тя отиде при Грейбър и попита:

— Негово благородие тръгна ли, Грейбър?

Той кимна.

— Доведи ми кон. Излизам веднага.

Слугата се поколеба за миг, но тя го погледна толкова гневно, че той веднага се подчини.

Половин час по-късно Сабрина стоеше пред една двуетажна тухлена сграда. Улицата не беше никак привлекателна, но беше на не повече от миля от къщата на Филип.

Тя придърпа наметалото си, за да се прикрие да не я познае някой. Съвсем наблизо покрай нея мина Ланском, вярното куче на Филип, който сигурно носеше сметките му. Той я забеляза, спря се и отвори уста от изненада. Сабрина мина покрай него, изкачи се по стълбите и почука на вратата.

Няколко минути след това вратата се отвори и прислужницата се показа.

— Какво обичате?

— Търся съпруга си — отговори студено Сабрина и блъсна вратата. Едва не събори прислужницата.

Пред очите й се откри голяма стая, цялата окичена с безвкусни картини. От някъде се чу звънлив смях, а след това гласът на Филип. Без да мисли повече, Сабрина се втурна напред.

— Господи, не можете да влезете там, мис! Не отивайте там, мис!

— Само гледайте — отвърна Сабрина и се затича по стълбите.

Вратата беше полуотворена. В средата на стаята имаше голямо легло. Някаква жена лежеше по гръб, съвсем гола. Тялото и наистина беше красиво. Съвършено! Значи тази беше…

Изведнъж видя Филип. Той стоеше до леглото. Вратовръзката му беше развързана, палтото — преметнато на един стол. Господи, добре че не беше все още гол. Само след три минути обаче щеше да бъде.

Филип се смееше, Мартине също.

Изведнъж нещо го прониза. Той вдигна глава и видя… съпругата си.

Филип онемя. След миг се опомни и извика:

— Какво, по дяволите, правиш тук?