Вампирите и градът

Глава 11

Остин се возеше отзад в лимузина Хамър, заедно с шест други мъже. Със сигурност четирима от тях бяха хора. Той си спомняше Джордж, Никълъс и Сет от прослушването. Там беше и Гарет, известен в момента като Гарт. Хората бяха инструктирани да идат в агенцията „Звездите на бъдещото“ в девет вечерта с багажа си.

Един мъж от Роматех Индъстрис ги чакаше — нисък химик на име Ласло Весто. Той даде на всеки от тях по една пластмасова гривна за глезена, която да носят под чорапите си. Тя трябваше да бъде в контакт с кожата им. И трябваше да я носят през цялото време на шоуто. Когато мъжете попитаха защо, химикът отговори със заплетено обяснение за феромоните.

В девет и половина, две лимузини Хамър пристигнаха пред агенцията с още десет мъже. Остин реши, че това е неживата конкуренция, но странното бе, че малкият химик даде и на тях от гривните. Петнадесетте мъже се качиха по лимузините, за краткото пътуване до Ралий Плейс. Остин забеляза, че вампирите не реагираха както обикновено около хората. Не душеха, не хвърляха гладни погледи.

Заради краткото пътуване нямаше време за разговори. Никой не искаше да разкрие някоя своя слабост пред конкурентите си. Щом спряха пред Ралий Плейс, вампирката на име Маги ги поздрави и ги придружи до пентхауса. Огромното фоайе бе празно. Маги подреди мъжете в три редици по стълбите, като последния ред бе на площадката на стълбището. Тя им каза да изчакат, след което се запъти към един коридор. Мъжете размениха нервни погледи, макар че никой от тях не проговори, нито си призна, че е нервен.

Скоро по коридора забърза един оператор. Той се качи по стълбите и снима в близък план всеки мъж. Остин не виждаше Дарси никъде. След това чу стъпки и женски гласове. Жените идваха. Пред тях имаше друг оператор, който вървеше заднешком. Вампирът Грегори водеше група от пет жени. Най-вероятно журито. Една от дамите бе лилавокосата Ванда, но останалите четири бяха непознати. И странно облечени. Трябваше да са доста стари.

Остин се наведе, за да погледне по-навътре в коридора. Да, ето я и нея. Доста далеч от другите. Дарси приближаваше с Маги. Той се наведе още малко и почти изгуби баланса си. Слава богу, че стоеше точно до перилата или щеше да се изтърколи надолу по стълбите. По дяволите, изглеждаше добре. Изглеждаше повече от добре.

Щом влезе във фоайето, погледът й обхвана всички участници и се спря върху него. Той кимна леко и се усмихна. Тя отмести поглед настрани. Остин задържа очите си върху нея, надявайки се, че тя отново ще погледне към него. Но колкото по-дълго я гледа, толкова повече осъзнаваше, че тя гледа навсякъде другаде, но не и към него.

— Господа, добре дошли в „Най-сексапилният мъж на планетата“.

Остин погледна към водещия.

— Моето име е Грегори и ще бъда вашият водещ. — Той посочи към жената вампир. — Маги ще бъде вашата домакиня.

Остин отново погледна към Дарси, чудейки се каква точно връзка има тя с този Грегори. Дали той водеше това шоу като услуга към нея?

— Петте съдии на тази надпревара стоят пред вас — продължи Грегори. — Представям ви принцеса Джоана, Мария Консуела, лейди Памела, Кора Лий и Ванда.

Ванда помаха. Останалите дами направиха реверанс. Остин отново погледна към Дарси, чудейки се колко дълго щеше да го пренебрегва.

— Пристигате петнадесетима — оповести Грегори, — но само десетима от вас ще продължат. Нашите дами от журито вече гласуваха и петима от вас ще напуснат шоуто. Но първо, да видим нашите спонсори.

Последва тишина. Участниците размениха погледи. Остин реши, че това трябва да е рекламна пауза за вампирската фюжън кухня.

— Добре дошли отново — усмихна се Грегори към близката камера. — Време е да разберем, кои са петимата мъже, които ще си тръгнат към дома тази вечер. Те са… — Вампирът направи пауза за по-драматичен ефект. — Тадайоши, Дерек, Харша, Фердинанд и Сет. Господа, трябва да напуснете. Лимузините ви чакат отвън. А що се отнася до останалите, багажът ви ще пристигне съвсем скоро. Двамата с Маги ще ви покажем стаите ви. Поздравления и добре дошли.

Щом Остин се здрависа със Сет, усети облекчение, че в пентхауса ще има един смъртен по-малко, нуждаещ се от защита. Той погледна към фоайето и видя, че петте вампирки от журито са изчезнали. Също и Дарси, и операторът. Проклятие, това ли беше? Явно бяха приключили за тази вечер.

Шофьорите на лимузините донесоха всичкия багаж във фоайето и мъжете се отправиха по стълбите, за да го вземат. Петимата елиминирани тази вечер тръгнаха с шофьорите.

Маги придружи Остин и още петима други участника до източното крило на пентхауса. Показа им кухнята, фитнес залата, сауната.

— От този край има три спални. Ще трябва да споделяте стаите. — Тя погледна към папката, която носеше. — Реджиналд и Пиер са в едната стая, Гарт и Джордж в другата и Никълъс и Адам в последната.

Остин погледна към Гарет облекчено. Слава богу, нямаше да се наложи да делят стая с някой вампир.

— Къде е офисът на режисьора? — попита Остин.

Дарси е в къщата до басейна. — Маги го погледна любопитно. — Защо? Някакъв проблем ли има?

— Не, въобще няма. — Той изруга наум, докато влачеше чантата си по стълбите към втория етаж. Къщата до басейна? Кой, по дяволите, използва къща до басейн, като свой офис? Той бе поставил камера в библиотеката, очаквайки, че офисът й ще бъде там. Не бе поставил никакви проклети камери в къщата до басейна.

Маги показа първо стаята на Реджиналд и Пиер. След това поведе четиримата смъртни към техните стаи. Стаята на Остин беше до тази на Гарет.

— Кухнята е напълно заредена с напитки и храна — обясни Маги. — Един доставчик ще ви носи топла храна всеки ден. Поради съображения за сигурност, моля, не влизайте в други стаи. Може да напускате сградата стига да се връщате навреме за шоуто всяка вечер. Тъй като ще записваме през нощта, препоръчваме на всички участници да спят през деня.

Остин потисна смеха си. Точно така, някои от участниците бяха мъртви през деня.

— Ще започнем да записваме утре вечер в осем часа в библиотеката. Лека нощ. — След една последна усмивка, Маги си тръгна.

Мъжете прибраха багажа си в стаите. Остин вдигна куфара си върху леглото и извади лаптопа си. Хвърли поглед към Никълъс.

— Надявам се, че не възразяваш да използвам бюрото.

— Не, няма проблем. — Никълъс също постави чантата си върху леглото. — Умирам от глад. Искаш ли да проверим кухнята?

— Съжалявам, имам малко работа. Но не ме оставяй да ти преча. — Остин постави лаптопа си върху бюрото.

— Ще се видим после. — Никълъс се запъти към вратата.

Уф. Най-после сам. Остин вкара кода на скритите камери, който бе инсталирал. Забеляза група мъже в западното крило на пентхауса. Грегори показваше стаите на останалите участници. Вероятно те всички бяха вампири. Грегори си тръгна и се запъти към главното стълбище. Накъде отиваше? Да види Дарси?

Остин почувства внезапна и неприятна болка, която разпозна като ревност. И това, че Дарси бе разположила щаба си в проклетата къща при басейна, където нямаше камера, не помагаше. Дали щеше да спи там?

Той смени изгледа с този на фоайето. Грегори достигна края на стълбите и се отправи към стаята с портретите. Остин смени на нея. По дяволите. Дарси бе там. Зловещият Грегори бе сам с нея.

Дарси сваляше портрет от стената, вероятно един от елиминираните тази вечер. Занесе портрета до далечния край на стаята и го постави на пода, подпрян на стената. Тя се изправи рязко, завъртайки се към вратата.

— Грегори! — Дарси се затича през стаята. Прегърна го и го целуна по бузата. — Беше страхотен!

Той бе отрепка. Остин наблюдаваше къде върху Дарси ще постави ръцете си вампирът. Леко докосване на раменете. Остин реши засега да остави дървените колове в багажа си.

— Благодаря. Беше забавно. — Грегори погледна към портретите на стената. — Сваляш елиминиралите ли?

— Да. — Дарси дръпна втори портрет от стената. — Можеш ли да свалиш този на Дерек?

— Разбира се. — Грегори свали портрета и последва Дарси до ъгъла, където ги събираше тя. — Мисля, че е доста смущаващо колко расистки са настроени дамите.

— Ужасно е! Доста ще трябва да внимавам при редактирането.

— Да. Те наистина са заседнали в миналото. — Грегори остави картината, която държеше. — Но мисля, че ти се справи доста добре с тях.

— Благодаря ти. — Дарси погледна петата картина, която трябваше да се свали.

Грегори тръгна към нея, изучавайки портретите. Той спря пред един от тях и се наведе да прочете табелката с името.

— Адам Олаф Картрайт. Кой е той?

Остин се напрегна и затаи дъх.

Дарси замръзна за няколко секунди, след това сграбчи петия портрет от стената и се запъти към ъгъла.

— Той е един от участниците, естествено.

— Смъртен или вампир?

Дарси сложи портрета на земята и след това се изправи.

— Разбрахме се, че няма да знаеш предварително.

— Така е, но… — Грегори хвърли поглед към портрета на Остин. — Той те зяпаше цяла вечер.

Дарси стисна ръце.

— Не бих казала цяла вечер. По-скоро бяха десетина минути.

— Десет минути, през които той не можеше да откъсне поглед от теб.

Остин присви очи. Проблем ли имаш с това, отрепка такава?

Смехът на Дарси бе кратък и изкуствен.

— Не бъди глупав. Той вероятно е гледал камерата, не мен. Трябва да предупредя мъжете да не обръщат внимание на камерата и да се държат естествено.

Грегори кръстоса ръце.

— Виждаш ли се с него?

— Няколко пъти, но бе свързано с работата.

Остин изсумтя. Бе повече с удоволствието, отколкото с работата, съкровище.

Грегори се намръщи.

— Не искам да бъдеш наранена.

Дарси се усмихна с насмешка.

— Не се притеснявай. Между нас няма нищо.

Остин стисна зъби. Нищо? През последните две седмици той бе преследван от спомени за това как целува устните й, как докосва гърдите й и усещането за сладкото й дупе, притиснато към слабините му. Това ли тя наричаше нищо?

— Какво става? — Гарет надникна в стаята.

Остин скочи на крака и бързо изключи звука на лаптопа си.

— По дяволите, Гарет. Защо не ме предупреждаваш? Не искам съквартирантът ми да види какво правя.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че всички камери работят.

— Страхотно. — Гарет затвори вратата и тръгна към компютъра. — Нещо интересно? Кой е това… водещият и режисьорката?

— Да, но е доста отегчително.

— Усили го — настоя Гарет. — Искам да чуя.

Вътрешно намръщен, Остин увеличи звука.

— Реших, че дамите ще изпотрошат стаята, щом разбраха за смъртните — каза Грегори.

Дарси въздъхна.

— Да, не беше приятна гледка.

Остин се отпусна. Той вече не бе тема на разговора.

— Само се надявам, че шефът ти ще разбере — каза Грегори.

— Да. — Дарси тръгна към вратата и изключи осветлението.

Остин превключи на камерата в коридора. Думите им се чуваха приглушено, затова той увеличи звука.

— Мислех, че със сигурност ще мога да различа смъртните от вампирите. — Грегори се запъти към фоайето.

— Никой не може да ги подуши заради гривните — каза Дарси докато вървеше с него. — Работят безотказно. Дори вампирите носят фалшиви такива. Така, когато всички са по бански, никой няма да може да каже, кой кой е.

— Майко мила. — Остин свали чорапа си надолу и разгледа гривната. — Мислех си, че има някакво проследяващо устройство, но явно е нещо химическо, което да блокира миризмата ни.

Гарет кимна.

— Мислех си, че онези вампири в лимузината бяха прекалено… равнодушни.

Остин свали гривната си.

— Ще я дам на Ема щом дойде утре с доставчика. Тя ще я даде за анализ. — Разбира се, без нея щеше да мирише на вкусна закуска за вампири.

— Сигурен ли си, че искаш да я свалиш? — попита Гарет.

— Ще ми дадат нова. Ще кажа на режисьора, че съм я изгубил.

— Имаш предвид госпожица Дарси? Все още ли мислиш, че е човек?

— Да. Не знам защо се е забъркала с тези вампири, но тя ще направи всичко по силите си, за да ни предпази да не пострадаме.

Гарет изсумтя.

— Ти й вярваш повече от мен. Знаеш какво пише в договора ни — ДВК не носи отговорност за рани от пробождане.

Остин се разсмя.

— Нямам намерение да бъда хапан. — Но сега той имаше добра причина да потърси Дарси. И знаеше точно къде да я намери. В къщата при басейна.

Докато Дарси се скиташе из зимната градина, тя остави топлия влажен въздух да гали лицето й и да разтопи цялото напрежение, което се бе натрупало през вечерта. Рафтовете, подобни на стъпала на стълбище, се простираха от двете страни на пътеката и всеки от тях бе пълен със саксии с цветя в ярки цветове — циганчета, лилии, божури и други по-екзотични видове, които тя не познаваше.

Една част от зимната градина бе отделена за рози. Няколко пълзящи рози бяха пуснати по свода, от който започваше розовата градина. В средата срещу стената бе разположен малък фонтан, който изсипваше вода в един басейн.

В задната част на зимната градина имаше обособена малка тропическа зона с цъфтящи лимонови и бананови дръвчета. Под една върба имаше каменна пейка. Дарси седна и събу обувките си. Това щеше да е идеално място за следващите две изпитания — за добри обноски и водене на разговор.

— Дарси!

Тя забеляза Маги да идва към нея.

— Здрасти. Настани ли мъжете по стаите им?

— Да, и разпределих смъртните заедно, както поиска.

— Благодаря ти. Не знам как бих се оправила без теб. — Докато Маги й помагаше тя можеше да избягва да прекарва времето със смъртните. Или по-точно с един определен смъртен.

Маги спря до нея.

— Всъщност, точно за това исках да поговорим. Утре вечер трябва да съм в ДВК за новото прослушване.

— О, точно така. — Дарси й се усмихна окуражително. — Не се притеснявай. Ще си страхотна.

Маги потрепери.

— Ужасно съм нервна. Ще чета заедно с дон Орландо. Надявам се, че ще ме хареса.

— Аз… аз съм сигурна, че ще е така. — Дарси потуши един стон. Тя не бе казала на приятелката си за аферата на дон Орландо с Корки и Тифани и един Бог знае още колко други жени. Не можеше да понесе мисълта да унищожи мечтата на Маги. Тя винаги бе оптимист и твърдеше, че всичко се случва така, както е писано. Макар че Дарси не можеше да се съгласи с това, не бе осъзнавала, колко й бе нужно Маги да го вярва. Докато Маги вярваше в щастливия край, той все още изглеждаше възможен.

— Мисля, че трябва да снимаме тук утре вечер. — Дарси се изправи и взе обувките си.

Маги тръгна заедно с нея.

— Искаш да тестваш добрите обноски на мъжете тук?

— Да, мислех си… аах! — Дарси се подхлъзна в една локва.

— Добре ли си? — Маги се протегна да й помогне. — Не трябва да ходиш по чорапи. Прекалено хлъзгаво е.

— Да, ще сваля и тях. Само минутка. — Дарси се измъкна от чорапите си, а след това ги набута в обувките си. — Знаеш ли, точно това ни трябва. Ще направим голяма кална локва на средата на пътеката утре вечер и ще видим как момчетата ще успеят да предпазят жените да не изцапат обувките си.

— О, харесва ми. Точно като историята за сър Франсис Дрейк, който поставил пелерината си на земята, за да може кралицата да мине по нея.

— Точно. — Дарси носеше обувките си в ръце, докато вървеше боса. — Може да направим най-различни препятствия тук в зимната градина. И мисля, че изпитанието трябва да проведе лейди Памела. Тя изглежда като експерт по правилата за учтиво поведение.

Маги изсумтя.

— Така е.

Те излязоха от зимната градина и спряха до стълбището. Маги отвори вратата.

— Аз отивам на етажа за персонала. Искаш ли да се присъединиш към нас във всекидневната?

— Не. Уморена съм. Успех с прослушването утре.

— Благодаря ти. — Маги се плъзна към стълбите. Тежката врата се затвори с трясък след нея. Дарси затвори очи и усети хладния въздух срещу лицето си. Първата вечер бе приключила. Време бе да се отпусне. С въздишка тя се запъти към къщата до басейна.

Плясък на вода привлече вниманието й. В басейна имаше мъж, който правеше дължини докато дългото му, слабо тяло се движеше бързо през водата. Той представляваше перфектната комбинация между сила и изящество. Тя пристъпи по-близо. Гърбът му бе гол и почернял, раменете му широки. Мускулите по гърба и раменете му се разтягаха при всяко загребване. Краката му бяха дълги и мощни.

Трябва да бе смъртен. Вампирите нямаха такъв тен. И нищо толкова красиво не можеше да трае цяла вечност. Дори най-грандиозният залез траеше само няколко мига. За този смъртен, това бе неговият момент, комбинация от младост, сила и изящество — още по-красиво, защото неговият зенит бе краткотраен и този момент от време бе прекалено ценен.

Очите на Дарси се изпълниха със сълзи. Вампирите грешаха. Те се мислеха за красивите, защото можеха да останат млади завинаги. Не осъзнаваха, че вечността, прекарана в младост и красота, е повърхностна, когато е открадната и безсмислена, ако е всекидневие.

Мъжът стигна до края на басейна и отметна гъстата си мокра коса назад от лицето си. Дарси затаи дъх. О, господи, трябваше да се сети, че е той. Обувките й тупнаха върху цимента.

Мъжът се обърна по посока на шума и й се усмихна.

Коленете й се огънаха. Той се изтласка от ръба и заплува към нея. Дарси погледна към къщата до басейна. Щеше да изглежда като страхливка, ако избяга сега. Но, по дяволите, бе толкова решена да стои настрана от него.

Той спря и постави почернялата си ръка на скосения ръб на басейна.

— Здравей, Дарси.

Дори само гласът на Адам, докато изговаряше името й, бе толкова топъл и светъл, че я караше да се чувства сякаш може да литне до слънцето и никога повече да не й бъде студено.

— Здрасти.

— Водата е страхотна. Искаш ли да се присъединиш към мен?

Тя се подсмихна.

— В случай, че не си забелязал, облечена съм с рокля.

— О, забелязах. Не мога да откъсна очи от теб.

Лицето й почервеня.

— Всъщност, трябва да поговоря с теб за това. Не трябва да гледаш към мен, защото обикновено съм много близо до камерата.

Той наклони глава, без да отклонява поглед от нея.

— Сега няма камера. Само аз и ти.

— А аз имам малко работа. Лека нощ. — Тя се наведе да вземе обувките си.

— Как се сваля тази рокля? Има ли цип на гърба?

Тя се изправи рязко, забравила за обувките си.

— Моля?

— Трябва да свалиш роклята си, за да плуваш.

— Няма да плувам с теб. Водата е прекалено студена.

— Ооо… в такъв случай… — Той сложи ръце на скосения край на басейна. Мускулите на ръцете и раменете му се опънаха щом той се изтласка от водата.

Дарси отстъпи назад и ахна от изненада.

Адам се изправи бавно. Водата блестеше по загорялата му кожа. Вадички се стичаха по тялото му, търсещи най-бързия път по добре оформените му гръдни и коремни мускули. Косъмчетата по гърдите му лежаха прилепнали и мокри. Изглеждаха тъмнокафяви като косата му. Водата и тъмнината се бяха съюзили, за да изглежда златен, като бог на слънцето. Тази вечер той изглеждаше по-опасен от всякога за спокойствието й.

— Ще намерим нещо по-топло. — Той се запъти към джакузито.

Останала без думи, Дарси наблюдаваше как Адам я подминава. Памучният му бански, подобен на боксерки, никога не би бил определен като секси, но мократа материя прилепваше към тялото му. Щом той мина покрай нея, тя видя точно колко ниско на тесните му бедра стоеше банският. Материята обхващаше задника му, очертавайки ясно всяко кълбо и мускулите, които се открояваха при всяка негова стъпка.

Коланът бе толкова ниско, че тя можеше да види двете трапчинки под кръста му. О, господи, това правеше общия брой на трапчинките равен на четири. И я караше да иска да прегледа всеки сантиметър от него за още.

Той влезе в джакузито и натисна един бутон на контролното табло. С бръмчащ звук, водата започна да се върти. Той й се усмихна, докато сядаше.

— Усещането е страхотно.

Над водата се издигна пара, обещавайки топлина и удобство… и край на студа, който я измъчваше четири дълги години.

— Хайде, Дарси — тихо каза Адам.

О, господи, той бе самият дявол. Знаеше точно как да я изкуши и измъчва едновременно. Тя се приближи бавно.

— Ако аз бях в журито на това състезание, ти със сигурност щеше да си победителят. Но аз не съм, така че си губиш времето.

— Въобще не ми пука за състезанието. И времето, прекарано с теб, никога не може да е изгубено. Ела и ще ти покажа.

Тя изсумтя.

— О, добър си. Но няма причина за това. — Само болка, задето иска нещо, което не може да има.

— Няма причина? — Той се намръщи. — Какво ще кажеш за приятелство?

Тя се разсмя.

— Ти искаш да сме просто приятели? Чувала съм го и преди.

Той се ухили.

— И аз. Но наистина го мисля, Дарси. Не се ли нуждаеш от някой, с когото да си говориш?

Как можеше да сподели с един смъртен, че живее сред вампири?

— Съжалявам — обърна се тя, за да си тръгне.

— Чакай. — Той се метна през ваната, предизвиквайки вълна, която преля през ръба и заля краката й с топлина. — Трябва да ти кажа нещо. За онази гривна, която се налага да нося.

Тя се обърна към него.

— Какво за нея?

— Аз… аз някак си съм я изгубил. Важна ли е?

Тя преглътна. Повече от важна. Тя бе крайно необходима, за да го запази в безопасност.

— Ще се погрижа да получиш друга.

— Какво точно е тя? — Очите му бяха напълно невинни.

— Ласло не ви ли обясни?

Адам сви рамене.

— Нещо за феромоните и как се привличаме един друг, посредством носовете си.

— Точно така. — А Адам винаги ухаеше прекрасно — топло, жизнено, секси.

— Ела и седни за малко. — Той потупа края на джакузито. — Накисни си краката и се отпусни. Беше дълга нощ.

Тя се усети, че се усмихва.

— Не се отказваш, нали?

— Не и с теб. — Адам й се усмихна в отговор. — Виж ще се държа настрана. — Той се отдръпна в противоположния край на джакузито.

Дарси свали лъскавото си сако и го остави на градинския стол.

— Само за малко. — Тя седна внимателно на ръба, уверявайки се, че не е закачила копринената си рокля на цимента. Прехвърли краката си през ръба, но усещането от горещата, бълбукаща вода бе толкова прекрасно, че тя потопи краката си чак до коленете. Тясната й рокля се вдигна до средата на бедрата й.

— Добре ли се чувстваш? — тихо попита той.

— Да.

— Всичко наред ли бе с шоуто тази вечер?

— Да.

— В къщата при басейна ли ще спиш?

Какъв мошеник.

— Да.

— Сама?

— Да.

Той се ухили.

— Много си благосклонна тази вечер.

Тя потисна смеха си.

— Да. — И сега щеше да поиска да прекара нощта с нея, мислейки си, че тя ще каже „да“.

— Била ли си влюбена някога?

Тя примигна. Въпросът му я изненада.

— Да, предполагам — въздъхна Дарси. — Не съм сигурна. Може би просто исках да съм влюбена.

— Той обичаше ли те?

— Каза, че ме обича. Бяхме заедно около година в колежа. Аз си мислех, че сме сгодени, но… — Тя сви рамене. — Очевидно не бяхме единодушни по този въпрос.

— Бил е глупак. Това е малко прекалено, не мислиш ли? Не. Всеки мъж, който би те оставил да се изплъзнеш, трябва да е глупак.

— Той просто бе незрял.

— Това е мила дума за глупак.

Дарси се разсмя.

— Добре де, беше глупак. — За нейна голяма изненада това я накара да се почувства добре. — Значи големият въпрос сега, предполагам, е колко интелигентен си ти?

Той се усмихна бавно и трапчинките му се задълбочиха.

— Достатъчно умен съм.

А също така живееше в различен свят от нейния. Тя наистина не биваше да флиртува с горкия мъж. За жалост, бе дяволски близо до неустоим. Но по някакъв начин трябваше да се противопостави на привличането, което изпитваше.

Адам се придвижи към нея. Ръката му обхвана ходилото на левия й крак.

— Мога ли да ти направя масаж на стъпалата?

— Н… — Думата заглъхна в гърлото й щом силните му пръсти се притиснаха към стъпалото й. О, боже, не беше ли добър. — Да.

Той правеше бавни кръгчета по крака й.

— Добре ли се чувстваш?

— Да.

Той нежно дръпна пръстите й.

— Вършиш страхотна работа с шоуто.

Комплиментът му премина през нея като слънчева светлина.

— Благодаря ти.

Той се прехвърли на десния й крак.

— Мога ли да ти кажа една тайна?

Тя отвори очи.

— Не ми казвай, че си сериен убиец.

Той се усмихна и продължи да масажира крака й.

— Не, не съм. Вярваш или не, аз съм… чувствителен мъж.

Тя изсумтя.

— Не може да си гей. Не и при начина, по който целуваш.

Очите му блеснаха.

— Сигурна ли си? Може да се наложи да направиш още една проба, за да си напълно убедена.

Тя се разсмя.

— Ти определено си познавач на жените.

— Така е. Относно тайната ми… — Ръцете му се плъзнаха нагоре по краката й и стигнаха до прасците й.

Той започна да масажира мускулите й там. Дарси повдигна вежди.

— Ако се опитваш да ме сваляш, това едва ли може да се нарече тайна.

Адам постави буза върху коляното й.

— Тайната е, че по някакъв начин мога да усещам какво чувстват хората.

— Искаш да кажеш, че си добър в четенето на езика на тялото?

— Не. — Той я погледна притеснено. — Мога да го усетя.

Тя се облегна назад.

— Искаш да кажеш, че си емпат?

— Да. — Той се приближи, докато гърдите му не се притиснаха в краката й. — Знаеш ли какво долавям от теб?

— Може би съмнение? — Тя го погледна скептично. — Или нека позная. Имаш внезапното усещане, че искам да спя с теб.

Той се ухили.

— Мислиш си, че това е част от плана ми за свалка?

Тя кимна.

— Но получаваш точка за оригиналност.

Той целуна лявото й коляно.

— Благодаря ти. Но сериозно имам усещането, че си затворена някъде, където не желаеш да бъдеш.

Тя застина. Мили боже, може би наистина бе емпат. Той я наблюдаваше внимателно.

— Вярно ли е, Дарси? Необходима ли ти е помощ?

Тя преглътна трудно.

— Аз… не. Добре съм.

— И няма нищо, което да искаш да ми кажеш?

Очите й се изпълниха със сълзи. Сега ли? Рицарят с блестяща броня дойде сега? Какъв жесток свят. Защо не го бе срещнала преди четири години? Той бе всичко, което тя желаеше. Всичко, от което се нуждаеше.

Адам се изправи пред нея. Топлата вода се стече от него по бедрата й. Дарси искаше да се разтопи заедно с него.

Той докосна раменете й.

— Нека ти помогна.

Тя се изправи. Бе около тридесет сантиметра по-висока, тъй като стоеше на седалката на джакузито. Погледна надолу към него и прокара пръсти през косата му.

— Адам, ти си всичко, за което съм мечтала, но е прекалено късно.

— Не. — Той я сграбчи за кръста и я дръпна от седалката. — Никога не е прекалено късно. — Адам потъна в топлата, бълбукаща вода, вземайки я със себе си.

Тогава и последната й съпротива се стопи.