Вампирите и градът

Глава 4

Тя беше смъртна. Слава богу! Остин бавно осъзна, че стои там с глупава усмивка на лицето. Но защо не? Бе намерил мистериозната жена и тя бе смъртна. Трябваше да е. Бе влязъл в ума й толкова лесно и веднъж щом бе там, мислите й избухнаха като лъчи от слънчева светлина. Мислеше си за топъл пясък, плажен волейбол и смеха на сестра си. Никой вампир не би имал подобни мисли.

А другите две жени? Ниската с тъмната коса определено беше вампир. Той я разпозна от паркинга пред ДВК. И можеше да се обзаложи, че тази с лилавата коса също е нежива. Тя имаше крещящ външен вид и гладен блясък в очите. Погледът му едва докосна другите две жени, преди да се върне на прекрасната жена в синьо. Запази силата си внимателно фокусирана върху нея, така че другите жени да не го разкрият.

Тя най-накрая проговори, гласът й бе тих шепот.

— Аполон.

— Ъх? — Той наклони глава, опитвайки се да дешифрира какво има предвид. Картините в главата й все още бяха фокусирани върху плажа. Тя мечтаеше топлината на слънцето да гали кожата й. Лицето й бе зачервено, гърдите й се надигаха с всеки поет дъх. Разтърсен, той осъзна, че тя щеше да изглежда по същия начин, ако правеше любов с нея. Прилив на кръв се спусна към слабините му и за секунда си представи как я дърпа върху масата и я целува докато устните й станат подути и червени. И тогава той… какво? Не можеше да направи нищо с една или може би две вампирки в стаята.

Защо бе тук с тези две неживи жени? Беше ли пленничка? Дали я изнудваха или заплашваха член на семейството й, за да я принудят да сътрудничи? Двете продължаваха да шепнат и да се побутват. Дали бе под техен контрол? Но госпожа Стайн му бе казала, че госпожица Дарси е шефът.

Нуждаеше се от повече информация. Трябваше да спечели доверието й. И взирайки се в нея с голяма издутина в панталоните си, не бе начинът да го направи. Той постави снимката на масата пред нея. Сиво-сините й очи се сведоха надолу, а после се върнаха на лицето му.

— Може ли? — Той издърпа един черен кожен стол от масата и седна, пред нея.

Мислите й се плъзнаха в главата му. Той не иска да стои там и да ни гледа отгоре, както другите мъже. Не, той седна на нивото на очите ми. Колко мило и внимателно от негова страна.

Мило и внимателно. По дяволите, той просто криеше ерекцията си.

— Как сте, дами? Аз съм… Адам Олаф Картрайт.

Тази с лилавата коса сбърчи носа си.

— Олаф?

— Да. — Остин знаеше, че най-успешните лъжи са тези, които включват възможно най-много истина. — Кръстен съм на дядо ми, татко Олаф. Най-добрият рибар в Минесота. Моите любими спомени са как ходя на риболов с него. — Остин хвана някои мисли, идващи от красивата госпожица Дарси. Той обича семейството си. На открито. И простите удоволствия в живота.

Ниската се прозя.

— Обичаш ли да убиваш риба?

— Наслаждавам се на самия риболов, на очакването от това какво може да се случи. Ако не се нуждаех от рибата за ядене, я пусках обратно във водата. — Чу още мисли, идващи от госпожица Дарси. Той е търпелив и състрадателен. И толкова красив. Мили боже, тя наистина го харесваше.

Жената с лилавата коса се наведе към нея и прошепна:

— Той е скучен.

Остин знаеше, че не е скучен за госпожица Дарси. Също така разбра, че другите жени я наричат просто Дарси.

— Мога ли да попитам как се казвате?

— Предполагам — отвърна ниската. — Аз съм Маргарет Мери О’Брайън, асистент-режисьор. Всички ме наричат Маги.

— Ванда Барковски. — Жената с лилавата коса вдигна ръка, показвайки дългите си лилави нокти.

Той отмести погледа си към жената в синьо.

— А вашето?

Тя въртеше писалката между пръстите си.

— Дарси.

— Това първото ви име ли е или фамилията?

— Фамилията — прошепна тя, докато другите две казаха „Първото“. Окото й трепна, а ръцете й стиснаха химикалката още по-силно.

— Кое от двете? — попита той меко. Бедното момиче бе изнервено. Защо? Дали беше, защото е принудена да прави компания на вампири?

Тя пое дълбоко дъх и внимателно остави химикалката на масата.

— Имате ли опит в актьорството?

Той се закани да изрецитира списъка с лъжите, които си беше подготвил, но промени решението си.

— Не, нямам никакъв опит.

Той е честен мъж. И интелигентен. Мислите й проникнаха в главата му, последвани от прилив на вина от собствената му съвест. Честен? Той дори не й бе казал истинското си име. И колко интелигентен би могъл да бъде, щом идваше на прослушване за риалити шоу? Освен това, тези жени нито изглеждаха, нито се държаха като жестоки убийци. Той беше разпитал другите кандидати, след като бяха излезли от конферентната зала и никой не бе наранен по някакъв начин. Може би беше вярно това, което бе казала Шана? Че всъщност съществуват два вида вампири — безобидни и насилници?

Не, не бе готов да го приеме все още. Дори и така да беше, това изглеждаше като загуба на време. Ема имаше право. Способностите му щяха да бъдат по-полезни в Сентрал парк, в лова на вампири, които нападаха хора и се хранеха от тях. И когато успееше да хване едно от тези създания, можеше да го разпита за Шана.

— Страхувам се, че прослушването ми беше грешка. Съжалявам, че загубих времето ви.

Той хвърли един последен поглед на госпожица Дарси, докато ставаше. Бедната красива сладурана. Която и да бе тя, нямаше да се откаже от нея. Може би бе в опасност и се нуждаеше от помощта му. Щеше да започне да я разследва веднага. Той тръгна към вратата.

— Почакайте!

Остин се обърна. Тя се изправи.

— Вие… вие всъщност не се нуждаете от опит. Не се нуждаете дори от талант. Това е риалити шоу.

Той не можа да се сдържи и се усмихна. А когато тя се усмихна срамежливо, знаеше, че е изгубен. И какво, ако това бе загуба на време? Шон му беше наредил да участва в шоуто.

Тя му хвърли умолителен поглед.

— Бих искала да участвате в шоуто.

Бих искал да те целувам, до безпаметност.

— Мога да го направя.

Тя въздъхна облекчено и се усмихна.

— Добре.

О, ще бъде добре. Погледът му се плъзна надолу до ханша й, а след това се върна обратно на лицето си.

— По-скоро прекрасно.

Очите й се разшириха.

— Аз… ще поддържаме връзка.

— Сигурен съм, че ще е така. — Остин издиша, докато излизаше от стаята. Наистина възнамеряваше да има връзка с нея.

И то много скоро.

Дарси пое дълбоко дъх и се опита да успокои препускащото си сърце. Адам Олаф Картрайт — само мисълта за него караше сърцето й да тупти абсурдно бързо. Тя се протегна към снимката му с треперещи пръсти. Мили боже, можеше да види трапчинките му на снимката. И красивия тюркоазносин цвят на очите му.

— Добре ли си? — попита Маги. — Едва говориш.

— Ами… нещо подразни гърлото ми.

— Наистина ли? — Ванда я изгледа весело. — Бих могла да се закълна, че дразнението е малко по на юг.

Маги изпухтя.

— Света Дево! Няма нужда да си груба.

— Няма нужда и да отрича. — Ванда се изправи и протегна. — Признай си, Дарси, падаш си по този мъж.

Дарси поклати глава.

— Просто съм уморена. Интервюираме утайката на мъжкото население в продължение на четири часа.

— За утайката си права — Маги се прозя отново. — Но ти се изчерви.

Дарси започна да си вее със снимката му.

— Тук е горещо.

— На мен не ми е горещо. — Ванда погледна към Маги. — А на теб?

— Не. Всъщност си мислех, че е малко хладно.

— Достатъчно, вие двете. — Дарси подреди всички снимки на масата. — Трябва да изберем петимата най-добри мъже.

— Номер едно трябва да е Гарт Манли. — Маги намери неговата снимка и я подаде на Дарси.

— Съгласна съм. А номер две трябва да е… — Ванда се протегна за снимка. — Ето го — Аполон, богът на слънцето.

Маги се изкиска.

— Името му е Адам. — Дарси грабна снимката от Ванда. Адам, като първия мъж. В главата й изникна картина — Адам Олаф Картрайт, лудуващ в Райската градина, носещ единствено препаска. Не, нека бъде смокинов лист. Много голям смокинов лист. Такъв, който ще отлети при най-лекия бриз.

По дяволите! Толкова ли абсурдно повърхностна беше, че да бъде зашеметена от великолепно тяло, красиво лице с трапчинки и чифт пленителни сини очи? Тя погледна към снимката му. Е, явно, да.

С тих стон, тя призна, че това бе нещо повече от моментна похот. Адам Олаф Картрайт притежаваше повече от страхотна външност. Тя бе усетила неговата интелигентност, доброта, честност и сила.

— Изчерви се отново — предупреди я Маги внимателно.

Дарси седна с въздишка.

— Това е невъзможна ситуация. Знаете го.

— Може би не е. — Ванда се облегна назад в стола си. — Чувала съм истории за дами, които държат смъртен мъж като сексиграчка.

Дарси трепна.

— Никога не бих могла да направя такова нещо.

— И този вид връзки не траят дълго — добави Маги.

— Съжалявам, Дарси. Ще спрем да те дразним за това.

— Добре. — Тя остави снимките на Гарт и Адам настрани, а след това започна да рови из останалите. — Какво мислите за Джордж Мартинес и Никълъс Поулс? — Тя извади снимките им.

— Стават. — Маги избра още един. — И този също беше добър. Сет Хауърд.

— Чудесно. Значи сме готови. — Дарси започна да рови в папката си за мобилния телефон. — Ще се обадя на Грегори, за да дойде да ни вземе. — Тя го завари в колата му и той прецени, че ще пристигне след петнадесетина минути.

Ванда стана.

— По-добре да се телепортирам вкъщи. Гладна съм, а Гарт Манли изглежда доста вкусен.

— Тръгвай. — Дарси бързо й връчи телефона. — О, и се опитай да убедиш останалите дами, да участват в шоуто с теб.

— Ще се опитам. — Ванда сви рамене. — Но ако са се карали през цялото време, няма да са в настроение да ме изслушат.

— Още нещо — продължи Дарси. — Закълни се, че няма да им кажеш, какво сме правили тази вечер. Трябва да е изненада, че ще има смъртни в шоуто.

Ванда сбърчи нос.

— Каква изненада би било това? Можем да ги подушим от една пресечка разстояние.

— Погрижила съм се. — Дарси събра снимките на всички отхвърлени кандидати в спретната купчинка. — Когато работех в Роматех се случи двама вампири да изгубят контрол. Те ухапаха някои от смъртните служители.

— О, спомням си — каза Маги. — Роман беше бесен.

Дарси кимна.

— Напълно провалиха мисията му да направи света сигурен и за смъртни, и за вампири. И фактът, че това се случи на собственото му работно място, бе много смущаващ.

— И какво направи той? — попита Ванда.

— Първо, предложи безплатна синтетична кръв на всички служители вампири. Това вършеше работа за известно време, но после нападенията започнаха отново. Роман се страхуваше, че смъртните ще го съдят и това ще да доведе до привличане на вниманието към света на вампирите. Затова създаде пластмасова гривна за глезен, покрита с някакъв химикал, който напълно прикрива миризмата на смъртните. Работи като отблъсква вампирите. Когато не усещат миризмата на смъртните, не се изкушават да ги нападнат.

— Ще използваш гривните за глезен в шоуто? — попита Маги.

— Да. Смъртните ще бъдат в безопасност. И ще бъде невъзможно да ги разкрият.

Ванда наклони глава, докато размишляваше.

— Въпреки всичко вампирите могат да разберат кой е смъртен като проникнат в умовете им.

— В шоуто няма да бъде позволено четенето на мисли или контролът над ума — обясни Дарси. — Това ще бъде включено в договорите за вампирите. — В противен случай, никога няма да успеем да проведем справедлив конкурс.

— Има логика. — Ванда набра домашния номер на Грегори. — Трябва да тръгвам. Миризмата от тези мъже, надолу по коридора ме настървява. — Тя направи пауза и после каза в телефона: — Лейди Памела, ще задържиш ли? Ще продължиш ли да говориш?

Дарси задържа телефона, докато Ванда изчезна напълно, а след това го прибра в папката си.

На вратата се почука и госпожа Стайн надникна. Тя огледа стаята.

— Къде… — Тя погледна назад към празния коридор. — Мислех, че сте три.

— Да. — Дарси се усмихна и бързо смени темата. — Взехме своето решение. Това са петимата мъже, които искаме. — Тя подаде петте надписани снимки.

— Добре. — Госпожа Стайн пристъпи леко напред, за да вземе снимките.

— Тук имам някои инструкции и договорите, които трябва да подпишат. — Дарси извади документите от папката си.

Госпожа Стайн ги взе.

— Ще ги дам на бедните… ъъъ, късметлиите.

— Благодаря ви. Те ще трябва да върнат подписаните договори в рамките на пет дни, за да можем да се придържаме към графика. Ако нямате нищо против, ще бъде по-лесно за нас, ако ги върнат тук. Маги ще дойде вечерта на петия ден, за да ги вземе.

— Много добре. — Госпожа Стайн излезе от стаята.

Дарси заобиколи масата.

— Имаме нужда от художник, който да нарисува портретите на всички претенденти. Смяташ ли, че можеш да ми намериш художник-вампир?

— Предполагам. Ще погледна в Черните страници.

— Добре. Уведоми ме, ако намериш. Имам специални инструкции за него.

Очите на Маги се разшириха.

— Да не би това да е още някаква изненада?

Дарси се усмихна.

— Може би.

Тълпата в чакалнята се стопи до около двадесет нервни мъже. Остин реши, че тези, които си бяха тръгнали по-рано, моментално са били отхвърлени от госпожица Дарси и нейните… приятелки… Положението го дразнеше. Защо една интелигентна, красива жена като нея се мотаеше с вампири?

Той се отправи към каната за кафе и кимна с глава към Гарет, за да се присъедини към него. Сипа малко кафе в стиропорена чаша, а след това започна да си играе с розовите и сините пакетчета захар, докато чакаше.

Гарет спря до него и си наля чаша кафе.

— Мисля, че съм вътре — прошепна Остин. — А ти?

— Така смятам. — Гарет хвърли поглед назад, когато покрай тях мина един нисък, закръглен мъж, който приличаше на планински трол. — За наш късмет, конкуренцията не е особено голяма.

— Мислиш ли? — Остин изскърца със зъби. Гарет не осъзнаваше ли, че госпожа Стайн манипулира прослушването, за да ги накара да изглеждат добре? — Какво ще кажеш за трите… жени?

— Те определено са… нали знаеш.

И трите?

— Не, онази в синия костюм е нормална. — По-скоро изумителна, но тя определено беше жива.

Гарет изсипа малко сметана на прах в кафето си.

— Не мога да се съглася.

Нервите на Остин се опънаха. Той сниши глас:

— Влязох в ума й. Тя мислеше за слънце, плажове и за семейството си.

— Наистина ли? Аз не можах да вляза в ума на никоя от тях.

— Не си силен, колкото мен. Без да се обиждаш.

— Няма. Но дори и така да е, бих могъл да се закълна… — Гарет спря, когато планинският трол дойде за кафе.

Остин заговори по-високо.

— Не мисля, че се познаваме. Аз съм Адам Картрайт.

— Гарт Манли. — Гарет разтърси ръката му.

— Аз съм Фабио Фуничело — изгрухтя планинският трол, докато изсипваше пет пакетчета захар в кафето си.

— Приятно ми е да се запознаем. — Остин се отправи към празния ъгъл на стаята, следван от Гарет. — Та какво казваше?

Гарет се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе.

— Когато бях в конферентната зала, можех да видя отражението си в прозорците с изглед към улицата.

— Е, и? — В корема на Остин се загнезди тежък възел.

Гарет сниши гласът си до шепот.

— Дамите нямаха отражение. Нито една от тях.

Хладна тръпка се спусна по гърба на Остин. Мамка му.

— Това не е категорично доказателство. Може да е въпрос на осветление, местоположение и куп други фактори.

Гарет сви рамене.

— Може и така да е, но се обзалагам, че и трите са… няма да се чувстват удобно без ковчег.

Коремът на Остин се сви на топка. Кафето остави горчив вкус в устата му и той постави чашата на съседната маса. Не можеше да е вярно.

— Не, чакай. Шон каза, че една дама се е обадила в тази агенция следобед. През деня. Това трябва да е била Дарси. — Тя трябваше да е жива.

— Моля за вашето внимание! — Гласът на госпожа Стайн звънна и стаята се умълча. — Петима мъже бяха избрани за риалити шоуто „Най-сексапилният мъж на планетата“. Ако сте сред избраните, моля, останете тук, за да ви дам вашите договори.

Докато тя мълчеше, атмосферата в стаята се изпълни с напрежение. Мъжете разхлабиха вратовръзките си. Юмруците бяха стиснати в очакване. Фабио се покатери на един стол, така че да може да вижда.

— Гарт Манли — обяви госпожа Стайн с доволна усмивка, отправена към Гарет. Усмивката й избледня, докато продължаваше надолу с останалата част от списъка. — Адам Картрайт, Никълъс Поулс, Джордж Мартинес и Сет Хауърд. Поздравления.

Докато стаята бръмчеше от викове на възбуда и стонове на поражение, Остин се наведе към Гарет и прошепна:

— Обади се на Шон и му кажи, че сме вътре.

Гарет кимна и извади мобилния си телефон. Фабио слезе от стола с гневно сумтене и се затътри към вратата. Още разочаровани мъже се изнизваха, докато останалите трима, които бяха избрани, се събраха около госпожа Стайн. Тя им даде документите, а след това закрачи към Остин и Гарет.

Гарет приключи разговора си и прибра телефона в джоба си.

— Предполагам, че поздравленията са в реда на нещата. — Госпожа Стайн ги изгледа тъжно. — Това са вашите договори.

— Благодаря ви. — Остин взе своя и погледна над него. — Госпожо Стайн, забелязахте ли нещо необичайно тази вечер?

Тя направи кисела физиономия.

— Цялата вечер бе абсурдна. Моите актьори са много талантливи, но не всички са подходящи за конкурс, наречен „Най-сексапилният мъж на планетата“.

— Какво можете да ми кажете за госпожица Дарси? — попита Остин. — Това нейната фамилия ли е?

— Наистина не знам. — Госпожа Стайн пристъпи по-близо. — ДВК законна телевизия ли е? Никога не съм чувала за тях.

— Да, законна е. В бизнеса е от пет години.

— Хмм. — Госпожа Стайн се намръщи, докато даваше договора на Гарет. — Сториха ми се малко странни.

— Да — съгласи се Гарет. — Тази лилава коса дойде малко в повече.

Тя махна с ръка, отхвърляйки твърдението.

— Работя с творчески натури през цялото време. Свикнала съм с това. Не, беше начинът, по който се държаха, а…

— Какво? — притисна я Остин.

— Ами… — Госпожа Стайн се огледа, снишавайки гласа си. — Първоначално бяха само две. Но след това станаха три. И когато преди малко пак надникнах, отново бяха само две. Никога не съм виждала жената с лилавата коса да влиза или да излиза, а вие?

Остин и Гарет си размениха погледи. Очевидно бе, че жената с лилавата коса, Ванда Барковски, се беше телепортирала, което означаваше, че тя определено е вампир.

— Не се тревожете за това, госпожо Стайн. Сигурен съм, че има просто обяснение.

Тя изсумтя.

— Не съм глупава, господин… Картрайт.

Гарет докосна рамото й.

— Опитайте се да не се разстройвате, госпожо. Държим всичко под контрол.

Тя му се усмихна.

— Благодаря на Бога, че Националната сигурност е в способни ръце като вашите.

Но не и в моите?

— Аз ще тръгвам. — Остин кимна на госпожа Стайн и Гарет. — Лека нощ.

Докато Остин чакаше асансьора, набра номера за информация на мобилния си телефон.

— Дигитален видео канал в Бруклин. — Той извади бележник от джоба на сакото си и записа номера. — Благодаря ви.

Остин изчака, докато излезе от сградата и тръгна надолу по оживения тротоар, преди да направи следващото обаждане.

— ДВК — отвърна рецепционистка с носов глас. — Ако не сте дигитални, сте невидими.

Е, това имаше смисъл… ако си нежив.

— Закачлива фраза.

— Тъпо е, но трябва да го казвам, когато вдигам телефона. Така че, какво искате?

— Името ми е… Деймиън и трябва да предам съобщение, нека погледна… по дяволите, не мога да разчета почерка. Дарси нещо си. Тя е новият режисьор на някакво риалити шоу.

— О, имате предвид Дарси Нюхарт?

Бинго.

— Да, точно така. Тя там ли е?

— В момента не. — Рецепционистката замълча. — Утре вечер със сигурност ще бъде тук. Ще се явявате на прослушване?

— Да, мисля да го направя.

— Ами, прослушването ще бъде утре вечер и в петък вечерта, като ще започне в десет часа. Добре е да дойдете тук по-рано. Очакваме много кандидати.

— Ще го направя. Благодаря. — Остин прибра телефона си. Дарси Нюхарт. Бе постигнал напредък. Качи се в колата и се отправи към офиса. Ема беше там, над полицейските доклади, докато следеше ДВК на екрана на компютъра си.

Той отиде направо на бюрото си и започна да търси информация за Дарси Нюхарт. Появи се списък със заглавия от вестник. Той се взря в заглавията, зашеметен. „Изчезнала местна репортерка“, „Къде е Дарси?“, „Репортерка беше убита“.

Пръстите на Остин се вцепениха, когато кликна върху първия доклад. Дата: 31 октомври 2001 година. Преди четири години на Хелоуин. По това време бе разпределен в Прага. Място: вампирски клуб „Зъби на съдбата“ в Гринуич Вилидж. Място, на което децата се преструваха на вампири. Някои от децата си спомняха, че са видели Дарси и оператора й да излизат през задния изход. Никой не бе видял Дарси отново.

Това беше лошо. Остин кликна на следващия доклад. Три дни по-късно, Дарси все още липсвала. Операторът бил намерен, да се крие в парк „Батъри“ изпълнен със страх да не бъде открит. Бил настанен в психиатричната болница „Шейди Харбър“, бърборещ, че Дарси е била отвлечена от вампири.

Това беше наистина лошо. Хватката на Остин върху мишката се затегна, докато кликваше върху последния доклад. Снимката на Дарси се появи на екрана. Изглеждаше по същия начин, както сега, но за четири години може би бе нормално да няма голяма разлика. Вече били изминали две седмици от изчезването й. Тялото й никога не било открито, но в близост до клуба бил намерен окървавен нож, захвърлен до локва кръв. Властите решили, че най-вероятно е мъртва.

Мъртва? Но това означаваше, че сега е вампир.