Вампирите и градът

Глава 13

Остин добре разбираше какво се иска от него. Дали той самият смяташе да го направи бе друг въпрос. Изкушаваше го идеята да се държи като пълен задник, за да го изхвърлят от предаването. Това със сигурност би облекчило агонията от близостта на Дарси. Виждаше я, застанала до оператора. Чуваше сладкия й глас. Но никога не би могъл да я има. Тя бе мъртва.

Кимна уважително на лейди Памела.

— Добър вечер.

Тя направи жест към стълбището.

— Ще повървите ли с мен?

— С радост — измърмори той и вдигна ръка, за да може тя да обвие студените си, мъртви пръсти около лакътя му.

Тръгнаха нагоре по стълбите. Единият оператор бе пред тях, а другият, заедно с Дарси, остана назад.

— Времето е много хубаво — забеляза лейди Памела с надменния си тон. — Обожавам топлите летни вечери.

— Да — отвърна Остин, у когото се надигна недоволство. Беше му омръзнало от тези преструвки. — Но през лятото нощите са твърде кратки.

— Така е. Зимните нощи наистина ни дават повече време.

Бяха стигнали до площадката между стълбите. Остин хвърли поглед назад. Дарси го гледаше объркано. Толкова по-зле за нея.

— Може би трябва да ходите в южното полукълбо през лятото — продължи той, като се заизкачва отново по стълбите. — В момента там е зима.

— Така ли? — последва го лейди Памела със заинтригуван вид. — Искате да кажете, че там имат по-дълги нощи в момента?

— Ами да. А можете да идете и в Антарктика. Там нощта е шест месеца. Казват, че пингвините разбирали от елегантно облекло.

Лейди Памела се засмя.

— О, какъв сте шегаджия! В Антарктика няма хора — заяви и изпусна кърпичката си на последната площадка. — О!

Остин й я върна и отвори вратата на края на стълбището.

— Благодаря ви — отвърна грациозно тя и се плъзна на покрива. — Вие били ли сте в южното полукълбо?

— Не, прекарах по-голямата част от живота си в Америка и Източна Европа — отвърна той и я придружи до оранжерията.

— О! В Европа ли сте роден?

— Не. Там работех.

— Разбирам. Какво работехте, ако мога да попитам?

Ама че въпрос. Той се усмихна на вампирката:

— Бях международен шпионин.

Тя избухна в кикот и го плесна по ръката.

— О, какви ги говорите само!

Той се обърна назад за миг. Дарси го гледаше скептично.

— Ах — възкликна лейди Памела и се спря насред калната локва, в която беше стъпила. — Ами сега?

— Позволете — пристъпи Остин и се качи на дърветата пейка между две саксии. Лейди Памела остана на място с безпомощен вид. Той стисна зъби. Щеше да се наложи да докосне стария й труп. — Извинете — каза й, хвана я през кръста, вдигна я над локвата и я остави на сухия цимент.

— О, благодаря ви! Колко сте съобразителен.

Той потисна един стон. Не беше голяма философия. Очевидно, целта на това изпитание беше да се види кой най-добре би се грижил за куп празноглави, мъртви жени.

Следващият проблем се появи, когато стигнаха до каменна пейка под една палма джудже. Лейди Памела обяви, че иска да поседне за малко, но се поколеба и Остин забеляза, че пейката е покрита с изсъхнали листа. Махна ги и покри повърхността с якето си. Лейди Памела му се усмихна и седна.

Остин седна до нея. Дарси и проклетият й оператор се приближиха. Цялата ситуация го дразнеше. Седеше си той тук, принуден да флиртува с вампирка, докато неговата красива, мъртва Дарси ги подслушваше.

— Трябва да призная, лейди Памела, че носите най-изящните рокли, които някога съм виждал.

— О, нима! — грейна тя. — Колко мило от ваша страна!

— Моля ви. Намирам за жалко, когато жените се обличат като мъже.

Дарси стоеше до тях с тениската си и бежовите спортни панталони. Скръсти ръце и го изгледа свирепо.

— О, напълно съм съгласна — потвърди лейди Памела и се изправи. — Да продължим? Розите ухаят божествено.

Остин грабна якето си от пейката. Изтърси го и тръгна след вампирката към розовата градина.

— Би било прекрасно да си взема една роза — промълви тя.

Ама разбира се, че би било.

— Какъв цвят предпочитате?

— Розова, ако бихте били така добър.

— Разбира се. — Той се запровира между големите глинени саксии, докато не откри розова пъпка. Скърши стеблото и занесе розата на лейди Памела. Тя въздъхна.

— О, дано няма много бодли.

Той схвана намека и започна да маха тръните. Последният се оказа упорит. Успя да го изтръгне, но убоде показалеца си.

— Виж ти — разшири очи лейди Памела. — Това… кръв ли е?

— Нищо работа. Само убождане — заяви сухо той, като й подаде розата.

Тя я пусна на земята и се приближи до него.

— Дайте да видя кървящия пръст — помоли тя и облиза устни.

Остин отстъпи.

— Нищо ми няма. Убодох се съвсем леко.

Очите й просветнаха.

— Дайте да го целуна и ще ви мине. — Тя протегна ръка към пръста му. Остин отскочи. Лейди Памела оголи зъби. — Съвсем малко ще си близна.

— Стоп! — викна Дарси и скочи между тях. — Памела, идете в салона за прислугата да… хапнете. Ще ви стане по-добре.

Тя я изгледа ядно и изсумтя:

— За теб съм лейди Памела. — След което се завъртя на пети и изчезна.

Дарси въздъхна с облекчение.

— Адам, ела с мен. В къщата до басейна има аптечка.

Той я изгледа свирепо.

— Не ми трябва аптечка.

Тя хвърли поглед към операторския екип.

— Момчета, върнете се в билярдната зала. Лейди Памела ще е готова да продължим снимките, след като хапне.

Мъжете тръгнаха към стълбището.

— Хайде — протегна ръка към неговата Дарси. Той отстъпи. Тя се намръщи. — Би ли дошъл с мен, ако обичаш?

Той извърна поглед. Беше твърде болезнено да я гледа. Как да скърби за смъртта й, когато тя все беше пред него?

— Нищо не е. Не носите отговорност за прободни рани, забрави ли?

Тя изсумтя.

— Така е, но предпочитам да не се нараняваш.

Късно е за това. Той вече бе наранен в сърцето по-лошо, отколкото когато и да било през живота си.

— Оттук — посочи тя към къщата до басейна.

Той я последва неохотно. Подминаха басейна. Остин хвърли поглед към джакузито. По дяволите. Тя го погледна загрижено:

— Странен разговор водихте с лейди Памела.

За дължината на нощите ли? Да не би Дарси да се тревожеше, че той знае за вампирите? Или че знае за нея? Толкова по-зле за нея тогава. Беше му позволила да я целуне няколко пъти. В кой точно момент от връзката им смяташе да му каже, че е мъртва?

— Шегувах се с нея.

Дарси повдигна вежди.

— Защо? Да не би ненадейно да си решил да спечелиш конкурса и парите?

— Не ми пука за парите. Всъщност започвам да се чудя какво изобщо правя тук.

Тя отвори вратата на къщата.

— Помислих си… — започна Дарси и затвори очи за миг. — Сигурно съм се объркала.

Мислела си е, че той се интересува от нея ли? Ами така си беше, мамка му, докато не научи истината.

Той влезе в къщата. Голямата стая беше едновременно дневна и кухня. Наоколо бяха пръснати бели ракитови мебели, покрити с възглавници с тропически щампи. Документите на Дарси бяха на кухненската маса. Предната вечер, на път за басейна, той се беше вмъкнал в кабинета и беше скрил камера над входната врата. Все още не я беше използвал. Най-малко му се искаше да гледа как Дарси пие кръв или заспива мъртвешкия си сън.

— Ето тук — повика го тя, като влезе в кухнята. Единствените уреди бяха малък хладилник и микровълнова печка. Тя пусна водата в единствената мивка. — Ела да си измиеш пръста.

Той пъхна ръка под студената струя. Тя му подаде хавлия.

— Нещо не е наред. Личи си. Не искаш дори да ме погледнеш — започна тя. Той сви рамене и избърса ръката си. — Наистина ли не одобряваш жените да носят панталони?

— Не. Просто казах на лейди Памела, каквото искаше да чуе.

Дарси се скова и се намръщи.

— Такава ли е практиката ти? Казваш на жените, каквото искат да чуят?

Той остави хавлията на плота.

— Трябва да тръгвам.

— Трябва ти лепенка — възрази тя и отвори аптечката.

— Нищо не ми трябва! Беше просто трън.

В очите й проблесна гняв.

— Ти си трън — в задника.

Отвори една опаковка лепенки. Остин кипеше от яд и безсилие. По дяволите, та той не знаеше, че е мъртва, когато започна да я ухажва. Тя обаче е знаела. Трябваше да го спре.

— Дай ми пръста си — протегна ръка тя.

Той отстъпи.

— Дай ми лепенката.

Дарси я метна на плота.

— Хубаво, сам си я сложи.

— Ще си я сложа — отвърна той и се замъчи да я залепи с лявата ръка.

Тя го гледаше свирепо.

— Не те разбирам. Постоянно ми задаваш въпроси и казваш разни работи, все едно знаеш твърде много… неща.

— Въобразяваш си.

— Дали? Само разправяш как трябва да ти вярвам и да ти се доверявам, а когато най-сетне усетя някаква сигурност, ми обръщаш гръб.

Той стисна зъби.

— Не съм ти обърнал гръб. Още съм тук.

— Не искаш дори да ме погледнеш, нито да ме докоснеш. Какво се е случило?

Той приключи с лепенката.

— Нищо. Просто… реших, че няма да се получат нещата.

— Ти си решил, така ли? А аз нямам ли право на мнение?

Не, защото си мъртва.

— Довиждане — изрече той и тръгна към вратата.

— Адам! Защо се държиш така с мен?

Той се спря до вратата и се обърна. Сърцето му се сви. Мамка му. В очите й напираха сълзи. Караше я да плаче. Мъртвите жени не плачат.

Тя тръгна бавно към него.

— Като си толкова чувствителен и състрадателен, кажи ми какво чувствам в момента.

По бузата й се търкулна една сълза и го удари като шиш за лед, пронизал сърцето му. Той извърна поглед.

— Не мога.

— Не можеш да го усетиш ли? Или не можеш да признаеш, че тъкмо ти ми причиняваш толкова болка?

Той се сви.

— Съжалявам — промълви и хукна към стълбището, но осъзна, че все още не може да се изправи пред вампирите. Вмъкна се в оранжерията, за да остане сам. Там седна на пейката и зарови лице в дланите си. Как да признае, че й причинява болка? Мъртъвците не чувстват болка. Не плачат. Не те гледат така, сякаш им разбиваш сърцето.

Мамка му! Как да се справи с това? Ако признае, че Дарси я боли, ще трябва да признае, че е още жива. Ще трябва да се изправи лице в лице с факта, че е вампирка. А работата му в ЦРУ е да унищожава вампири.

Каква ужасна каша. Само да знаеше предварително. Щеше да барикадира сърцето си, да избягва да я вижда. Да бе, да. Това са пълни глупости. Всички го бяха предупредили, че е вампир. Дори тя се бе опитала да го отблъсне, но той не желаеше да чуе. Вината не беше нейна. Остин твърдоглаво бе игнорирал всички знаци, защото сърцето му вече беше загубено. А сега нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с действителността.

Беше влюбен във вампир.

Дарси затвори вратата на къщата до басейна и се облегна на нея, разтреперана. Дишаше с мъка. Краката й се подкосиха, тя се свлече и седна на зеления всекидневен килим.

Той я бе наранил. Явно наистина се беше увлякла по него и бързия му говор. Значи казва на жените, каквото искат да чуят. Копеле.

Колко срамно лесна се оказа. Беше толкова студена, така самотна и нещастна през последните четири години, че се лепна за първия мъж, който й предложи топлина и любов. Сълзите преляха от очите й и тя ги избърса с растящ гняв. Как смее той да се обръща на сто и осемдесет градуса? Нали едва снощи каза, че никой с всичкия си не би я оставил да си тръгне? Значи по собствените си стандарти Адам не беше с всичкия си. Прав му път.

Дарси се изправи на разтрепераните си крака. Трябваше да се върне при екипа. Това беше работата й и тя не можеше да си позволи да я загуби. Но, по дяволите, сърцето й бе под заплахата на двуостър нож. Как можеше да продължи да го вижда — и как би могла да понесе да не го вижда? Той бе направил така наречения й живот отново поносим. През последните четири години бе принудена да живее в мрак. Само трите гънки лъча светлина — Грегори, Маги и Ванда — я бяха опазили да не полудее. След това Адам нахлу в тъмното й съществуване като сияйно слънце. Той бе богът на слънцето, носещ надежда за топлина и живот.

Но онова, което я измъчваше, е било само фалшив отзвук. Никога повече нямаше да бъде жива. Никога нямаше да може да бъде с Адам. Винаги го бе знаела. И въпреки това се беше влюбила в него. Искаше да вярва, че любовта побеждава всичко, че е свята, както казваше Ванда. Сълзи се стичаха по лицето на Дарси. Не можеше да понесе да го види отново още сега, затова тръгна през западното крило и надолу по стълбите към етажа на прислугата.

Жените си приказваха в салона. Лейди Памела пийваше гореща Шококръв от чаена чаша. На телевизора се виждаха Грегори и състезателите в билярдната зала. Снимачният екип беше там, записваха впечатленията на мъжете от предаването.

— Добре ли си? — попита Ванда, присвила очи.

— Нищо ми няма — излъга Дарси с надеждата да не си личи, че е плакала. Нямаше как да се огледа — един от дребните недостатъци на вампирството. Големите недостатъци включваха загубата на семейството й, спестяванията й и кариерата й на журналист. По дяволите, беше загубила целия си живот заради този глупав таен свят. Ако Конър не настояваше толкова много да запазят проклетата тайна, можеше да я телепортира и някоя болница, а не в къщата на Роман Драганести. Може би щеше да оживее. Никога нямаше да разбере обаче, беше твърде късно.

— Готова ли сте за края на състезанието? — попита тя лейди Памела. — Остават още трима мъже, които очакват изпитанията си.

— Трябва ли? — направи гримаса лейди Памела. — Ужасно съм уморена. Освен това вече знам кои мъже трябва да отпаднат.

— И ние знаем — намеси се Кора Лий. — Трябва да махнем оная маймуна, дето пльосна лейди Памела в калта.

Жените замърмориха одобрително.

— Трябва да се отървем и от мавъра — обяви Мария Консуела.

— Ахмед ли имаш предвид? — попита лейди Памела. — Но той имаше чудесни обноски. А говорът му е безупречен.

— Да не говорим и че е много красив — обади се Ванда.

— Несъмнено — съгласи се лейди Памела и пресуши чашата си. — Вторият отпаднал трябва да е Антонио от Мадрид. Просто ужасно фъфли!

— Естествено, че фъфли! — възкликна Мария Консуела. — Говори перфектно испански.

— Добре, но на английски звучи глупаво — настоя лейди Памела. — Каза ми, че ухая на шладка шервена роша!

Принцеса Джоана потрепери.

— Ужас, представете си господар, който говори така.

Мария Консуела изсумтя.

— Тогава аз кога мога да си предложа мнението кой да отпадне?

— Ще ви дойде редът — увери я Дарси. — Записала съм ви да съдите по показател номер девет — сила.

Леко стресната, Дарси осъзна, че същите тези жени, които не можеха да вземат решение предната вечер, сега нямаха търпение да се изкажат.

— Гледайте — посочи Кора Лий телевизора. — Кой е този?

Дарси обърна поглед към екрана и дъхът й замря. Един от операторите се беше качил на покрива и насочил камерата към оранжерията през стъклените стени. На пейката седеше Адам, приведен, заровил глава в шепите си.

— Май е Адам — отговори Ванда и погледна Дарси с любопитство.

Кора Лий въздъхна.

— Горкият човек. Колко тъжен изглежда.

Дарси преглътна. Адам изглеждаше напълно съсипан. Би трябвало да се натъжи от тази гледка, но в сърцето й покълна малко зрънце задоволство. Той също страдаше! Значи не му е безразлично.

— Трябваше да ме оставиш да опитам кръвта му — измърмори лейди Памела. — За секунда щях да разбера дали е смъртен или вампир.

— Със сигурност е като нас — обяви принцеса Джоана. — Няма как да не е. Твърде много знае за нощите ни.

— Това беше странно — обади се Ванда и двете с Дарси се спогледаха.

Гърлото на Дарси пресъхна. Тя отново обърна поглед към телевизора. Адам разтриваше челото си. Дали беше открил тайната им? Затова ли изведнъж вече не можеше да я погледне и докосне?

— Така е — съгласи се Мария Консуела. — Адам трябва да е вампир.

Дарси въздъхна.

— След като вече знаете кои мъже искате да елиминирате, да преминем към орхидейната церемония. Вземете две орхидеи от хладилника, среща във фоайето след пет минути.

Съгласиха се. Дарси взе асансьора до втория етаж на мансардния апартамент и помоли всички мъже да слязат във фоайето. Изпрати Грегори да доведе Адам и втория оператор. Подреди мъжете в две редици на голямото стълбище. След това бързо мина в другия край на фоайето, за да е възможно най-далеч, когато Адам пристигне.

Петте членки на журито влязоха под строй във фоайето с високо вдигнати глави. Застанаха в редица под огромния полилей.

— Господа — обяви Грегори, — двама от вас ще си отидат вкъщи тази вечер. Лимузината чака долу. Ако получите черна орхидея, значи трябва да си вървите. Готови ли сте?

Всички мъже кимнаха и Бърни фокусира обектива върху лицата им, едно след друго.

— Преди да започнем, имаме още едно обявление — продължи Грегори. — Сумата на наградата току-що скочи. Сега вече победителят в „Най-сексапилният мъж на планетата“ ще получи два милиона долара!

Жените ахнаха. Барт записа техните реакции, а Бърни — на мъжете.

— Лейди Памела, моля, заповядайте — подкани я Грегори да излезе напред.

Тя пристъпи с двете черни орхидеи в ръце.

— Очакваме с нетърпение да опознаем по-добре тези от вас, които ще останат. А сега орхидеите — пое си дълбоко дъх тя. — Никълъс от Чикаго.

Никълъс, облечен в чисти нови дрехи, се затътри по стълбите да вземе орхидеята.

— Извинявайте, че ви изпуснах — каза той и се върна по стълбите, където другите мъже изразиха съчувствието си.

— Антонио от Мадрид — обяви лейди Памела.

Антонио прие орхидеята със съкрушено изражение.

— Ужашно шъжалявам.

Дарси погледна Адам. От всички оставащи мъже само той изглеждаше тъжен. Тръгна към стаята си, без да погледне назад. Журито, водещият и операторите се преместиха в стаята с портретите за финалното разкритие за тази вечер. Дарси ги последва.

— Два милиона долара! — ухили се Кора Лий. — Мили боже, новият ни господар ще се търкаля в пари!

— Да, но трябва да сме сигурни, че е вампир — предупреди принцеса Джоана.

— О, Дарси, моля те, кажи ни, че тази вечер сме се отървали от всички досадни смъртни! — примоли се лейди Памела.

— Не мога да ви кажа — отвърна Дарси и извади специалното фенерче от стенния сейф. Подаде го на Грегори и му прошепна в какъв ред да разкрие мъжете. След това приглуши осветлението.

Жените се настаниха на диваните с грейнали от вълнение лица.

Грегори отиде до портретите.

— Тази вечер елиминирахте Антонио от Мадрид — обяви и включи фенерчето. Белите вампирски зъби на мъжа веднага блеснаха.

— Майчице — сви се като ударена лейди Памела. — Бях убедена, че един вампир не би могъл да има говорен дефект.

— Елиминирахте и Никълъс от Чикаго — продължи Грегори и освети портрета на мъжа. За един напрегнат миг жените останаха взрени в портрета. Нищо не се промени.

— Да! — скочи на крака Кора Лий. — Смъртен е!

— Заслугата е моя! — скочи и лейди Памела, ухилена. — Аз открих един от смъртните.

Жените се запрегръщаха през смях.

Грегори отвори бутилка Газирана кръв.

— Това трябва да се отпразнува — обяви и напълни седем чаши до ръба.

Дарси му помогна да сервира на журито. След това Грегори й подаде една от двете последни чаши и сам взе другата.

— Дами, поздравления! — Той вдигна чашата си. — Направихте още една крачка към избора на новия си господар. А господарят ви направи още една крачка към богатството.

Жените се разсмяха и чукнаха чаши. Операторите приближиха обективите към щастливите им лица.

— Не пиеш — обърна се Грегори към Дарси. — А трябва. Предаването върви страхотно.

Дарси погледна надолу към смесицата от шампанско и кръв в чашата си. Страхотно, няма що. Помагаше на бившия харем да си намери нов господар. И им помагаше да се научат сами да взимат решения и да отстояват своето. Но всичко й се струваше празно без Адам.

Остин наблюдаваше празненството на жените на лаптопа в спалнята си. След като съквартирантът му, Никълъс, беше отстранен, шпионирането стана много по-лесно.

До него стоеше Гарет и също наблюдаваше сцената.

— Такава игра играят значи. Опитват се да разберат кои от нас са смъртни, за да ни разкарат.

— Във всеки случай обяснява защо гривната за крак е толкова важна.

Остин вдигна крачола на панталона си и погледна новата си гривна. Маги му я донесе след залез-слънце и го предупреди, че веднага трябва да я сложи.

— Да — съгласи се Гарет и се наведе, като се подпря на облегалката на стола му. — Какво пият?

— Нещо със синтетична кръв — отвърна Остин, който гледаше как Дарси вдига чашата до устата си. Отпи и облиза устни. Устните, които беше целувал. Устата, в която беше бродил. Мамка му.

Той се изправи толкова рязко, че столът политна назад и Гарет го хвана. Отиде до прозореца и погледна навън. Не виждаше кой знае какво в тъмното, само отражението си в стъклото. Дарси не би видяла дори отражение.

По дяволите. Трябваше ли всичко да му напомня, че той е жив, а тя мъртва? Дори по-лошо, нежива. Мъртва през деня, но ходеща и говореща, и плачеща с истински сълзи през нощта. Беше точно толкова жива, колкото да го измъчва.

И да го изкушава. Все още бе толкова красива. Толкова умна. Толкова Дарси.

— Какво има? — попита Гарет.

— Какво ли не — отвърна Остин и закрачи из стаята. — Това е загуба на време. Нищо полезно не научаваме.

— Знам имената на няколко вампира. Повече, отколкото знаех преди няколко дни.

— Трябваше да се сближим с тях и да разберем повече за Шана. А не се получава.

Макар че Остин трябваше да признае, че поне с един определено се беше сближил. За съжаление, напълно беше забравил за Шана, докато Дарси беше в обятията му.

— Ами не е толкова лесно да се сближиш с глутница кръвожадни създания — промърмори Гарет.

— Я стига — тия жени са безобидни. Искат само да си носят хубавите дрехи и някой да се грижи за тях. Ами че те истерясват, дори само обноските ти да не са безупречни.

Гарет изсумтя.

— Размекнал си се. И мъжете ли ти се виждат безобидни?

— Говорих с неколцина тази вечер. Роберто притежава фирма за алуминиеви щори в Аржентина. Ото държи фитнес център в Германия — обясни Остин, макар че не виждаше как неживите могат да бъдат в добро здраве.

Гарет се намръщи.

— Сигурно постоянно вършат престъпления. Бас държа, че използват контрола над съзнанието да крадат парите на хората.

— Тогава защо толкова много искат парите от наградата?

— Не знам — смотолеви Гарет. — Но ако им свърши синтетичната кръв, няма да се поколебаят да те захапят.

Може би. Остин поклати глава. Но той самият не би ли постъпил по същия начин, ако това беше единственият начин да оцелее?

— Въпросът е, че пият синтетична кръв. Така че намерението им не е да вредят на хората. Междувременно наистина злите вампири си търсят жертви из Сентрал парк дори в този момент. А ние си седим тука и вдигаме паднали кърпички.

— Такава е задачата ни.

— Идиотизъм! Трябва да отидем в Сентрал парк и да пазим невинните хора от нападение.

— Не можем да напуснем. Джордж все още е тук. Не можем да го оставим незащитен. А и знаеш, че трябва да следваш заповедите на Шон.

Остин се върна до прозореца. Знаеше, че Гарет е прав. Но не намираше никаква информация за Шана. Разполагаше само със списък вампири, който Шон щеше да иска да унищожи. Как да добави и името на Дарси към него? Нищо чудно, че искаше да избяга от задачата.

— Излизат от стаята с портретите — обяви Гарет и смени на камерата във фоайето. — Жените отиват към кухнята. Еха!

— Какво? — върна се Остин до бюрото.

— Водещият изчезна.

— Сигурно се е телепортирал. Вероятно в апартамента си.

Гарет заби пръст в картината на фоайето.

— Това не е ли режисьорката?

— Да — отвърна Остин и се приближи. Дарси стоеше сама във фоайето, стиснала здраво ръце. Отиде до стълбището и се спря. Погледна към входната врата и след това отново към стълбите.

— Какво прави? — попита Гарет.

— Опитва се да вземе решение.

Сърцето на Остин заби лудо, когато Дарси тръгна нагоре по стълбите. Какво прави? На площадката стълбището се разделяше на две — на изток и на запад. Дали идва в източното крило да го посети?

Тя стигна до площадката и отново се поколеба. Ама че нерешителност. По-добре да иде при някой от вампирите. Те са от нейния род.

— Идва насам — предупреди Гарет.

Сърцето на Остин запрепуска. Моля те, ела при мен. Какво, по дяволите, го прихвана? Не можеше да има връзка с вампир.

Гарет тръгна към вратата.

— Аз ще се връщам в моята стая — заяви и излезе.

Остин превключи на камерата в горния източен коридор. Видя как Гарет се вмъква в стаята си. Няколко минути след това се появи Дарси и тръгна към него.

Той изключи оборудването за следене и затвори лаптопа. Какво иска тя? Беше се държал ужасяващо с нея в къщата до басейна. Трябваше да се страхува от тази среща. Трябваше да откаже да я приеме. Но мисълта, че тя идваше при него, го изпълваше с необуздана радост.