Вампирите и градът

Глава 22

— Двамата с Джак се промъкнахме в алеята — започна Дарси. — Нервите ми бяха опънати, спомням си как подскочих, когато стоманената врата се затръшна. Близкият контейнер за смет вонеше. Чух шум от боричкане и се уплаших, че може би са плъхове. — Тя изсумтя. — Искаше ми се.

— Какво се случи? — попита Остин.

— Чух женски писък, затова се затичах около контейнера. Беше Тейлър, момичето, което срещнах в клуба. Един мъж я блъсна към стената, а лицето му се притискаше към шията й. Помислих си, че е приятелят й Драко. Облеклото му изглеждаше подобно. Но прегръдката не бе по взаимно съгласие. Тейлър очевидно бе ужасена. Сграбчих рамото на мъжа и му изкрещях да престане.

— Но той не е — предположи Остин.

Дарси се намръщи.

— Издаде онова ужасно животинско ръмжене. Изплаши ме, но той нараняваше Тейлър, затова се опитах да го издърпам от нея. Тогава Джак включи осветлението на камерата и осъзнах, че нападателят не бе Драко. Той хапеше Тейлър по врата. В този момент просто полудях и започнах да го налагам по гърба. Джак ми изкрещя да спра, но вече беше твърде късно.

— Той те нападна?

— С такава сила ме избута назад, че полетях. Блъснах се в Джак и двамата паднахме върху цимента. Аз бях добре, но Джак просто лежеше с шокирано изражение на лицето. Грабнах мобилния телефон от чантата си и набрах 911. Казах им, че жена е била убита в задната уличка. — Дарси покри лицето си с ръце. — Една жена беше убита. Но не знаех, че ще бъда аз.

— Тихо, любима. — Остин я притисна към себе си. — Сега си добре.

Тя свали ръцете си и несигурно си пое дъх:

— Огледах се за някакво оръжие. И тогава Джак прошепна: „Вампир“. Помислих си, че е в шок, но той бутна камерата към мен и ми каза да се уверя сама. Докато се изправях на крака, Джак скочи и избяга.

— Шегуваш се. — Очите на Остин заблестяха от гняв. — Това копеле. Трябва да се върна и да му сритам задника.

— Не. — Дарси погали лицето му. — Той беше ужасен. Вече знаеше истината. Аз вдигнах камерата и погледнах през нея. Не можех да видя нападателя, Тейлър висеше притисната до стената подобно на парцалена кукла с две дупки на шията. Бях толкова шокирана. Той беше точно пред мен — истински вампир.

— Какво направи?

Дарси изсумтя:

— Реагирах като журналист. Натиснах бутона за запис. Тогава той се обърна и ме погледна. От зъбите му капеше кръв. Знаех, че трябва да направя нещо, в противен случай щеше да убие и двете ни с Тейлър.

Очите на Дарси се напълниха със сълзи.

— Казах му, че имам доказателство за съществуването му, и ще го излъча по всички новини. Казах му, че ще го преследвам като животно. Той пусна Тейлър и тя се свлече на земята. Попитах я дали може да се движи. Казах й да бяга. Но тя просто си седеше там и плачеше.

Остин я целуна по челото:

— Моята смела любима.

— Хвърлих камерата по него, но той я запрати настрана. И тогава се придвижи толкова бързо, че всичко, което видях бяха неясни очертания. Сграбчи ме и притисна гърба ми към себе си. Миришеше на кръв. Можех да усетя дъха му по шията си и драскането на зъбите му.

Остин стегна прегръдката си:

— Чудовището те ухапа.

— Не. Задната врата отново се затръшна и Конър се приближи към нас, крещейки на вампира да ме пусне. Нарече вампира бунтовник и поиска да спре с лова на невинни. Вампирът отговори, че обича прясна храна.

— Значи е истина — отвърна Остин. — Има две фракции — Вампирите и Бунтовниците.

— Да. Бунтовниците се забавляват да тероризират смъртните и мразят Вампирите заради опитите им да ги спрат. — Дарси въздъхна. — Грегори каза, че ще отведе Тейлър вкъщи и ще изтрие паметта й. Взе касетата от камерата с него.

— С теб какво се случи? — попита Остин.

Дарси потръпна.

— Бунтовникът се отдръпна от Конър и ме повлече със себе си. Конър му каза, че само ще го забавя и че трябва да ме пусне. Приближи се към нас и Бунтовникът се изплаши. Усещах върху шията си ускореното му дишане. И тогава каза, че ще трябва да отклони вниманието от себе си.

Дарси докосна лицето на Остин и го погледна.

— В този малък момент аз опознах истинския ужас. Изведнъж всичко изглеждаше по-бавно. Отворих уста, за да изкрещя, но вампирът бе по-бърз. Извади нож и го заби в гърдите ми.

Остин я притисна към себе си:

— Аз ще го убия. Ще го проследя и ще го убия.

— След това всичко ми е като в мъгла — прошепна Дарси. — Спомням си как Конър изкрещя от ярост. И болката, толкова много болка. Шокът. Осъзнах, че ще умра. Бунтовникът изчезна и Конър коленичи до мен. Не спираше да повтаря, че съжалява, че е трябвало да го спре. Взирах се в него, спомням си, че очите му бяха сини. Не исках да умра сама. Тогава Конър каза да не се притеснявам, че той ще се погрижи за мен.

Дарси се изплъзна от скута на Остин и се сви на леглото. Тръпки разтърсиха тялото й.

— Дарси. — Остин легна до нея и я обви с ръцете си. Въпреки това, треперенето й не спря.

— Дарси. — Той изпълни ума й със силното си, топло присъствие. — Сега си с мен. В безопасност си.

Тя изпусна дълго сдържания си дъх. Бе разказала историята. Сега можеше отново да скрие ужасните спомени в някой тъмен ъгъл на мозъка си.

— Не исках да стана вампир.

— Разбира се, че не си искала.

— Бях почти в безсъзнание, когато ме промениха.

— Кой го направи? — прошепна Остин. — Кой те ухапа?

Тя преглътна и отвърна:

— Конър.

Дъхът на Остин изсвистя през стиснатите му зъби.

— Това копеле. Би трябвало да го мразя, но той е спасил живота ти.

Тя изсумтя.

— Можеше да ме телепортира в Роматех или в болница, но бе по-загрижен за опазването на голямата тайна, отколкото за живота ми. Загубих семейството си, дома си, работата и спестяванията си, възможността да имам деца. Загубих слънчевата светлина и всяка надежда за нормален живот.

— Но сега си тук. Това е дяволски по-добре, отколкото да си мъртва.

— Аз съм мъртва през деня — прошепна тя.

— Но жива през нощта. Да кажем, че чашата е наполовина пълна, вместо наполовина празна. И аз съм готов да споделя тази чаша с теб.

Тя се обърна към него с тъжни очи.

— Ще загубиш работата си, когато открият, че имаш връзка с вампир.

Той сви рамене в отговор:

— Може би. Ще живеем за деня или по-скоро нощ за нощ. От нас зависи да се получи.

— Надявам се. — Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Мирисът погъделичка носа й. Ароматът бе богат и вкусен. Остин.

— Щом Шана и Роман се справят, защо ние да не можем.

— Така е, но те все още имат проблеми.

Дарси усети странно пулсиране, сякаш сърцебиене се бе разпространило по цялото й тяло. Положи усилие, за да се концентрира върху разговора.

— Шана иска да има деца, но това е невъзможно.

— И аз не смятам, че би могло да се получи.

Пулсирането се усили. Дарси се замисли дали нещо не бе наред със сърцето й.

— Роман иска отново да бъде смъртен, но това едва ли също ще проработи.

— Какво? — невярващо попита Остин и се подпря на лакът.

Дарси ахна, когато забеляза вената на врата му. Това, което чуваше, не бе нейният пулс. Беше неговият. Кръвта му, пулсираща във вените му, която я викаше.

— Дарси. — Той докосна рамото й.

Тя подскочи:

— Да?

— Зададох ти въпрос. Добре ли си?

— Да, добре съм.

Господи, помогни ми, гладна съм.

— Съществува ли начин вампир да бъде превърнат отново в човек?

— Роман смята, че има, но той е експериментирал с прасе и то е умряло. Няма начин Шана да му позволи да го използва върху себе си. — Погледът на Дарси се върна обратно върху вената на шията му. Мили боже, тя наистина виждаше как пулсира. Можеше да помирише кръвта. Беше ужасно. Никога преди не й се бе случвало. Но от друга страна, не се бе навъртала около смъртни през последните четири години. И сега реагираше точно като… вампир.

— Как работи експеримента? — попита Остин.

— Не работи. — Дарси скръцна със зъби от безсилие. Странна болка прониза венците й.

— Защо не?

— Не носиш ли гривната си? — Тя погледна надолу, но одеялото покриваше краката му.

— Свалих я, когато се къпах. Дарси, защо експериментът не работи.

— Нещо, свързано с нашето ДНК. Мутирала е. Роман смята, че ще работи само с истинска човешка ДНК. — Миризмата от кръвта на Остин наводни мозъка й. Пулсът му туптеше в тялото й. Мили боже, ами ако той бе прав? Тя не можеше да контролира очите или силата си. Какво щеше да стане, ако зъбите й изскочеха?

Дарси стана от леглото и заоглежда пода, за дрехите си. Не откри бельото си, затова грабна шортите си и ги обу.

Остин седна.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Тя намери горнището си и го облече. Изтръпването във венците й ставаше по-силно. О, господи, ами ако го ухапеше? Ами ако го убиеше!

Той се измъкна от леглото.

— Не си отивай. Предстои ни втори рунд.

Дарси навлече халата си.

— Аз не искам да заспивам тук. Слънчевата светлина ще проникне през прозорците. — Пъхна крака в чехлите си и добави: — Ще ми бъде по-удобно в къщата до басейна.

Той грабна чифт бельо от куфара си и започна да се облича.

— Идвам се теб.

— Не!

— Не ме отблъсквай — погледна я той остро. — Ти взе решението да дойдеш тук тази вечер и беше прекрасно. Сега не можеш да се измъкнеш.

Остра болка проряза венците й.

— Трябва да тръгвам — каза тя и отвори рязко вратата.

— По дяволите, Дарси! — приближи се той. — Ще ми кажеш какво не е наред.

— Беше прекрасно. — Очите й бяха замъглени от сълзи. — Но не може да се повтори. Съжалявам — завърши тя и се втурна по коридора.

— Трябва да поговорим — извика той. — Ще бъда при теб след пет минути.

— Хей! — отекна гласът на Гарет. — Какво става?

Дарси забърза, за да не разбере вторият агент от ЦРУ, че приятелката на Остин е вампир. Беше достатъчно лошо, че разби сърцето му. Не желаеше да изгуби работата си. Със свръхчувствителния си слух тя все още долавяше гласовете им:

— Проблем с приятелката? — попита Гарет.

— Ще се оправя — измърмори Остин. — Това е само временно.

Сълзите се стичаха от очите на Дарси, докато тя се изкачваше по стълбите към покрива. Проблемът не бе временен. Тя щеше да остане вампир завинаги.

Пет минути по-късно Остин почука на вратата на къщата до басейна. Никакъв отговор.

— Дарси, знам, че си вътре. — Беше я наблюдавал на скритата камера, докато се обличаше. Беше грабнала бутилка Шококръв и кутия кърпички, отправяйки се директно към спалнята си.

Той почука по-силно:

— Трябва да поговорим.

Вратата се открехна. Очите й бяха зачервени от плач. По дяволите, мразеше да вижда как страда. Още повече мразеше да не знае защо.

— Какво се случи, по дяволите?

— Наистина съжалявам — прошепна тя.

— Говорехме за експеримента, когато ти внезапно… чакай, това ли е? Разстроена си, защото експериментът се е провалил? — Той се опита да отвори по-широко вратата, но тя не му позволи. — Дарси, пусни ме да вляза. Знаеш, че те обичам.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Не мога да те моля да се откажеш от всичко заради мен.

— Не е нужно да ме молиш. Това е моят избор.

Тя поклати глава.

— Не, не искам никой да се жертва за мен. Няма да го позволя.

— Защо не? Не осъзнаваш ли, че си достойна за това.

Дарси подсмръкна, докато друга сълза се стичаше по бузата й.

— Аз не вярвам в ничия саможертва.

— Разбира се, че вярваш. Ти самата си се пожертвала, когато си спасила Тейлър.

— И виж какво стана — рухна тя. — Изгубих всичко. Няма да позволя това да се случи с теб. Постепенно ще ме намразиш. След като изгубиш работата си, приятелите и семейството си, ти ще ме намразиш.

— Не! — Остин бутна вратата с двете си ръце. — Дарси, ти беше героят за Тейлър. Остави ме аз да бъда твоят.

Тя затаи дъх и риданието я надви:

— Съжалявам — изхлипа тя и затвори вратата.

Остин се взря във вратата с невярващи очи. По дяволите! Той беше готов да даде всичко за нея, а тя затръшваше вратата в лицето му.

— Не! — Сви ръцете си в юмруци и удари вратата, след което се отправи към стаята си.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! С всяка стъпка гневът му се усилваше. Как можа да му причини това. Той бе изминал толкова дългия път от вампиромразец до неин любовник. Не може просто така да го изхвърли.

По дяволите, няма да успее. Ще й покаже. Не може да го отхвърли толкова лесно.

Трийсет минути по-късно Дарси се изправи в леглото до седнало положение, при звука на силно чукане по вратата.

— О, махай се! — простена тя, падайки обратно върху напоената й със сълзи възглавница.

Последва мълчалива пауза и тя си представяше, как Остин крачи отвън с възмущение. Или може би я е оставил и е приел неизбежното. Нови сълзи се спуснаха по лицето й. Беше взела правилното решение. Вероятно бе спасила живота му, но все още усещаше дълбоко в сърцето си тайна надежда, че той ще разбие вратата и няма да й позволи да се предаде. Чукането започна отново. О, моля те! Не ме принуждавай да те отхвърлям отново. Претърколи се и грабна една възглавница, с която да запуши ушите си. Чукането продължаваше, но тя захвърли възглавницата, защото цялата калъфка бе мокра.

— Дарси, ако не ми отвориш, ще разбия вратата.

Ванда? Дарси се запрепъва по пътя от спалнята си до външната врата.

— Идвам. — Не й се налагаше да говори високо, тъй като слуха на Ванда бе толкова добър, колкото нейния собствен.

— Е, слава богу. Тъкмо започвах да си мисля, че си болна или нещо такова — промърмори Ванда.

— Добре съм — отговори Дарси и отвори вратата.

— По дяволите, ако си! — Очите на Ванда се разшириха. — Изглеждаш ужасно!

— Благодаря. — Дарси се взря с подутите си очи във фигурата, сгушена зад Ванда. — О, не. Маги, какво се е случило?

— Да, тя също изглежда ужасно. — Ванда дръпна Маги вътре в къщата. — Мислех, че ще бъдеш в състояние да я развеселиш, но…

Дарси хвърли бърз поглед към зачервените очи и мокрото лице на Маги и избухна в плач.

— Страхотно — промърмори Ванда. — Това ще бъде забавно.

— О, Дарси! Беше ужасно — изстена Маги и отново се разплака, а Дарси я прегърна.

— Бедната Маги.

Ванда въздъхна и затвори вратата.

— Изглежда нося правилното нещо. — Повдигна бутилката без етикет, която носеше и добави: — Сега можем да се наковем.

— Какво е това? — подсмърчайки, попита Дарси.

Ванда влезе в кухнята.

— Грегори ми го даде. Това е последната авантюра на Роман във вампирската фюжън кухня. Макар че все още е в експериментална фаза. За сега не се продава.

Дарси и Маги тръгнаха към кухнята, а ръцете им бяха все още преплетени. Ванда поклати глава:

— Вие двете изглеждате жалки. — Тя тръшна три чаши върху кухненския плот и отвори бутилката. — Леле! — Очите й се навлажниха, когато изпаренията от бутилката обгърнаха лицето й.

— Какво е това нещо? — попита Дарси.

— Криски — наполовина синтетична кръв и наполовина шотландско уиски. — Ванда наля в трите чаши. — Заповядайте.

Дарси добави малко лед в своята чаша, след което се присъедини към приятелките си и се настани в един люлеещ се стол.

— До дъно — повдигна Ванда чашата си за поздрав.

След като приключиха със задъхването и кашлицата, Ванда напълни отново чашите им и постави бутилката върху стъклената повърхност на плетената маса за кафе.

— Добре, коя ще бъде първа.

— Аз — каза дрезгаво Маги, остави чашата си и се облегна на украсеното с флорални мотиви канапе. — Отидох в ДВК за интервюто ми с господин Бакъс.

— О, не! — простена Дарси. — Тази вечер ли беше?

— Да. — Маги избърса сълзите от лицето си.

— Маги, толкова съжалявам. Исках да те предупредя за него. — Но бе твърде затънала в собствените си проблеми с Остин.

Устните на Маги трепереха:

— Знаела си, че е развратен мръсник?

— Какво се случи? — попита Ванда. — Предприе някакви действия към теб?

Маги потрепери:

— По-скоро той искаше аз да се движа върху него. Бях толкова шокирана, че просто стоях там и го зяпах. Тогава той каза, че докато устата ми е отворена мога да свърша и нещо полезно.

— Този Слай — промърмори Дарси. — Винаги знае какво да каже.

— Надявам се, че си казала да върви по дяволите — изсумтя Ванда.

Маги трепна и се отпусна върху възглавниците:

— Трябваше да го направя, но бях толкова ужасена, че просто избягах от стаята. Никога няма да получа ролята. Никога няма да бъда с дон Орландо.

Дарси изпи крискито си, за да си даде кураж:

— Относно дон Орландо, трябва да знаеш, че слуховете са верни.

— Не! — рухна Маги, а Ванда напълни чашата й.

— Имал е афера с Корки Кърант и Тифани, може да има и други — каза Дарси.

— Отрепка! — изръмжа Ванда.

Нови сълзи се спуснаха по лицето на Маги и тя грабна чашата си и отпи:

— Бях толкова сигурна, че е идеален за мен.

— Наистина съжалявам — подсмръкна Дарси.

— Мъже. — Ванда преглътна жадно малко Криски и допълни чашите им. — Дори и мъртви, не можеш да живееш с тях. Дарси, твой ред е. Защо си разстроена?

— Заради мъж — въздъхна тя.

— Разбира се. — Ванда вдигна чашата си и обяви: — Мъжете не струват!

— Особено мъжете вампири — изръмжа Маги и изглеждаше зашеметена от истинността на твърдението си.

Трите избухнаха в смях и продължиха да пият.

— О, боже! — Очите на Маги се разшириха. — Не мога да повярвам. Аз в действителност се напивам.

— Никога ли преди не си се напивала? — попита Ванда.

— Не, израснах в много строго католическо семейство. Пиенето беше зло. Света Дево, всичко беше зло.

Тя се излегна със замечтан поглед.

— Мислех си, че с достатъчно любов и религия, мога да променя света. Така че, през 1884 година постъпих в Армията на Спасението. Имах най-спретнатата малка униформа, марширувахме из Манхатън с духовия ни оркестър, проповядвайки за злото на пиянството, бедността и бездомността.

— Наистина ли? — попита Дарси. — Никога не си разказвала за това.

Маги повдигна рамене:

— Не продължи дълго. Бях толкова наивна и само на деветнайсет години. След няколко седмици се присъединих към групата, която се грижеше за бедняшките квартали. Отидохме в този долнопробен район, близо до доковете. Носехме кошници с пресен хляб, за да нахраним бедните. Но аз се отделих от другите и до залез-слънце бях безнадеждно изгубена. — Мръщейки се тя докосна белезите по врата си. — Всичко е наред, в крайна сметка нахраних бедните.

— Имаш предвид буквално — опули се Дарси.

Жените се спогледаха и избухнаха в смях.

— За Маги и изхранването на бедните! — вдигна чашата си Ванда.

Чукнаха чашите си и отпиха, след което Ванда се обърна към Дарси:

— Е, кое е копелето в твоя живот?

— Остин, но той не е копеле.

— Не мисля, че го познаваме — намръщи се Маги.

— Оу, познавате го като Адам. — Дарси подпря краката си на ръба на масичката за кафе, за да накара люлеещия се стол да се раздвижи.

— Адам ти създава проблеми? — попита Ванда, изглеждаше объркана. — Но в джакузито ми каза, че е влюбен в теб.

— Говорили сте за мен, докато бяхте в джакузито?

— Разбира се — намръщи се Ванда. — Предупредих го, никога да не те наранява.

— Той не ме е наранил. Аз нараних него.

— Браво! — извика Маги и се отпусна на канапето с усмивка. — Сритай му задника.

— Дарси не се забавлява от случилото се — отвърна Ванда с раздразнение.

— О, съжалявам. — Маги се наведе напред и се пльосна на пода.

— Как каза, че беше името му? Остин? — попита Ванда.

Маги се претърколи по гръб и хлъцна:

— Мислех, че името му е Адам, или Аполон, богът на слънцето.

— Адам е сценичното му име — поясни Дарси.

— Адам, Остин, Аполон — сви рамене Ванда. — С каквото и име да е чепът, все си мирише хубаво.

От мястото на пода, където лежеше Маги, се разнесе смях.

Докато се смееше, Дарси се оттласна твърде силно от масичката за кафе. Столът й се залюля доста назад, разклати се и с вик, тя се озова на пода.

Ванда със залитане се изправи на крака и застана над нея:

— Добре ли си?

— Добре съм — изкикоти се Дарси и се претърколи. — Влюбена съм — довърши тя и избухна в сълзи.

— О, чудесно! — Ванда й помогна да се изправи. — По-добре да намерим безопасно място, преди слънцето да изгрее.

— Спалнята. — Дарси залитна към стаята, следвана от Ванда и Маги, където и трите се строполиха върху огромното легло.

Слънцето е на път да се покаже, помисли си Дарси. Можеше да усети силното притегляне на мъртвешкия сън.

— Знаете ли, има едно хубаво нещо, в това да бъдеш вампир — прошепна Ванда, някъде отдясно на Дарси.

— Кое е то? — попита Маги от лявата й страна.

— Колкото и прецакани да сме, никога не губим дори минута от съня си.

— Истина. — Дарси посегна към ръцете им. — Благодаря ви, че сте тук.

С добри приятели, може би щеше да преживее това.

С тази последна мисъл тя потъна в забрава.