Кристина Дод Внимавай в картинката ( книга 2 от "Зестрогонец")

Пролог

Март, 1951 г.

Късния следобед

По крайбрежието на Южна Каролина

В ателието на четвъртия етаж във величественото имение „Уолдемър Хауз“, Изабел Бенджамин завърши последната картина, която щеше да нарисува тук. През изминалата седмица светлината беше хубава, влажността — потискаща, но все пак поносима, а температурата не надвиши двайсет и седем градуса. Сега, като се отдръпна назад и огледа платното, Изабел кимна доволно.

Това, без никакво съмнение, беше най-добрата й работа до момента.

Като взе тънка четка, тя я топна в черната боя и се подписа със замах.

Затвори бурканчетата с боя и почисти палитрата. После избърса четките си в един парцал, изми ги на мивката и грижливо ги подреди на масата. Развърза престилката си и я закачи.

Не знаеше защо се тревожи. Когато си заминеше, Брадли щеше да изхвърли на боклука всичко, което му напомня за нея. Но се надяваше — всъщност, надяваше се заради бъдещето на дъщеря си — че все пак няма да му даде сърце да изхвърли картината й. А ако грешеше… е, добре, това щеше да е загуба за света на изкуството.

Но пък тогава никой нямаше и да подозира, че такава картина е съществувала.

Тя я вдигна. Беше голяма и неудобна за носене, а и още доста мокра; въпреки това тя внимателно я хвана за тежката позлатена рамка. Заби гвоздейчетата, които щяха да я държат на мястото й, после я завъртя и я погледна. Пръстите й бяха размазали малко от детайлите по краищата, но тя го беше предвидила и бе нарисувала размазан фон, който скриваше недостатъка. Боята щеше да залепи платното към рамката; никой нямаше да се опита да ги отдели. Със сигурност не и Брадли… Горчива усмивка изкриви устните й и една сълза се търкулна надолу по бузата й.

Но тя я изтри. Край. Беше плакала достатъчно през последните две години.

Бракът й вече беше приключил, и миналото — също.

Като повдигна картината с две ръце, тя я понесе надолу към детската стая на третия етаж.

Стаята беше идеална. Набрани розови завеси се спускаха в застинало великолепие покрай високите старомодни прозорци. Разноцветни букви танцуваха по стената, а всяко плюшено мече бе заело чинно определеното за него място. Лъскавото старинно креватче беше застлано с бели чаршафчета над матрака, а спящото в него тримесечно бебе, увито в розово одеялце, бе сложено да спи по корем, за да се избегнат колики. Сладките розови устнички на момиченцето помръдваха от време навреме, когато сънуваше мляко, и сърцето на Изабел се сви отново, когато си спомни как съпругът й и свекърва й не й бяха разрешили да кърми детето си.

Но не, край, никой повече нямаше да тормози Изабел. Край на студената, строга детска стая за Шарън. Те се спасяваха. Щяха да бъдат свободни.

Намусената бавачка седеше в люлеещия се стол и четеше съкратено издание на „Клетниците“.

Изабел си помисли за иронията на ситуацията.

Когато я видя да влиза, госпожа Греъм, бавачката, се изправи в знак на учтивост — и неискрено уважение.

— Да ви помогна ли, мадам?

— Дойдох за Шарън. Бихте ли я занесли на долния етаж?

— Ако мадам приеме съвета на една опитна бавачка — не е добре да разсънваме бебето, след като вече е сложено да спи. Това би било лош прецедент и би създало осъдителни навици по-късно в живота й.

— Според вас по същия начин би й се отразило и това, че я държа, когато плаче, и я храня, когато е гладна.

Госпожа Греъм замръзна в неподправен ужас.

Изабел никога не й бе говорила по подобен начин досега. Преди тя щеше да се опита да изглади недоразумението. Щеше да направи компромис и да не обръща внимание.

Но сега имаше дете, за което трябваше да мисли. Не можеше да си позволи момиченцето й да расте без обич, задушавано, като цвете в саксия, накипрено в бели дантелени ръкавици и вързани под брадичката шапки, с подбирани според финансовото им положение и произход приятели, а накрая, когато навърши седемнайсет, да отиде на дебютантски бал, който да доведе до брак с преглъщани всеки ден сълзи и поредно лишено от обич детство.

— Ако обичате, сложете плетената шапка на Шарън, увийте я в одеялото й и ми я донесете. Ще съм в библиотеката — даде разпореждания Изабел.

— Както желаете, мадам. — Госпожа Греъм направи подигравателен реверанс към Изабел и я уведоми, че ще телефонира на госпожа Бенджамин.

Изабел си помисли, че не я е грижа. Дори заплахата от неодобрението на свекърва й не можеше да я откаже от решението й.

Тя слезе два етажа по-долу до библиотеката. Картината, която носеше внимателно встрани от тялото си, й натежа. Ръцете й се измориха. А и това… това, от което се страхуваше повече от всичко. Но пък когато свършеше… щеше да е завинаги. Толкова облекчаващо.

Тя влезе във величествената стая с безброй библиотечни рафтове с подвързани в кожа томове, масивно бюро и старомоден стол, и ниша, където двойка озъбени лъвове пазеха мраморна камина.

Както очакваше, завари Брадли във фотьойла му, с бърбън на масичката отстрани, и с пура между пръстите.

Беше красив мъж с буйна тъмнокестенява коса. Когато за пръв път го срещна, видът му размъти главата й. Това, а и ласкаещата мисъл да е ухажвана от богат по-възрастен мъж. Беше й казвал винаги най-правилните неща. Беше се наслаждавал на разговорите с нея. Бедността й нямаше значение за него.

И най-важното, възхищаваше се на изкуството й. За пръв път в целия си живот човек, посетил Лувъра, Флоренция и Тадж Махал бе видял в картините й достатъчно обещание, че да извика един от най-изтъкнатите изкуствоведи в света.

Бьорн Кели беше наполовина скандинавец, наполовина ирландец с превръзка на окото, куц и невероятно харизматичен и обаятелен. Освен това не гореше от нетърпение да прекоси половината свят, за да оценява картините на глупачката, завъртяла главата на Брадли. Докато не ги видя. После й се разкрещя за лошата техника и за това, че нямала визия, каза й да спре да цапоти като хлапачка и даде на Брадли имената на двама американски учители по рисуване, достойни за гения й.

Тази беше думата, която Бьорн използва — гений.

Когато Изабел си спомни този момент и как сърцето й преливаше от любов към Брадли, поиска й се да скъса картината, която държеше, над упоритата му, красива глава.

Вместо това обаче прекоси с уверени стъпки библиотеката — край на ходенето на пръсти — и облегна платното на камината срещу него.

Като убоден, той почти се изправи в стола.

— Какво е това, по дяволите? Представата ти за жесток подарък на сбогуване?

— Жест на признателност, Брадли. Без теб никога нямаше да мога да сътворя подобно нещо. — Тя издърпа дървения стол от бюрото и го остави до камината.

— Без мен и без проклетия Кели. — Устните на Брадли бяха толкова свити, че едва се движеха, докато говореше.

— Да. Проклетият Кели също ми помогна.

— Не ми се прави на умница! — сопна й се той.

Изабел го погледна в очите.

— Иначе какво?

Тишината между тях натежа и кипна, но госпожа Греъм влезе в този миг, разваляйки магията.

— Шарън още спи — каза тя. Тонът й подсказваше, че не очаква това да продължи и че Изабел ще е виновната. Госпожа Греъм беше досадна жена, която вечно мърмореше; беше служила трийсет години в най-добрите южняшки семейства и се смяташе за нещо много по-висше от съпругата на Брадли. Госпожа Греъм щеше да изгледа с удоволствие гърба на Изабел.

Макар че сигурно нямаше да е толкова доволна, ако изгубеше работодателката си.

— Почакайте тук — каза й Изабел. — Ще взема бебето, когато свърша. — Тя стъпи на стола и откачи старата картина от стената. После слезе долу, отиде до рафтовете и я сложи там. Като взе платното си, тя се качи отново на стола, но залитна от тежестта.

Брадли скочи, хвана я за кръста и я задържа, докато запази равновесие.

Двамата останаха известно време, без да мърдат, свързани от усещането за допир и завладени от старите чувства: страст, ярост, болка… толкова много болка.

После Брадли отстъпи встрани и избърса ръце в панталоните си.

Обидата разби и малкото, което бе останало от сърцето й, и тя почти се пречупи.

Но не можеше да се самозалъгва: знаеше какво става, когато той вземе да я обижда, а тя се подчинява.

Ръцете й трепереха, докато закачваше картината на кукичката. Тя я нагласи, доколкото можа, и попита:

— Така равна ли е?

— Да. — Гласът му беше рязък.

— Оставям ти най-добрата си работа.

— Ти си една долна, проклета курва. — Отблъскваше я с гласа си, с думите си, с позата си и с обвинителния си поглед.

Госпожа Греъм ахна шокирана.

— Знам. — Изабел погледна надолу към него. — Но няма да оспорвам развода, нито имам претенции за издръжка. Няма да взема нищо твое. Свободен си да търсиш жената на мечтите си. — Тя слезе от стола и го върна до бюрото. Отиде до бавачката, взе Шарън и я притисна силно до гърдите си.

Бебето се протегна и се размърда, отвори очички, после отново ги затвори.

— Искаш ли да се сбогуваш с нея? — Изабел не сваляше очи от Брадли.

— Защо? — Той продължи да седи в удобния си стол, протегна ръка и взе чашата с бърбън. — Не ми е никаква.

Човек трябва да имаше лед във вените, за да може да каже подобно нещо за дете, което е държал в ръцете си.

Изабел правеше най-доброто за себе си и своето дете.

— Прав си. — Тя кимна и тръгна към вратата.

Когато се обърна да го погледне за последен път, той седеше неподвижно, взирайки се в картината над камината.

Загрузка...