Внимавай в картинката

Седем

Гейбриъл Прескот влезе в кабинета на Девлин.

— Здрасти, Гейб. — Девлин дори не вдигна поглед. Не му се наложи. Той седеше пред няколко редици екрани, инсталирани върху красивите старомодни полици за книги. Беше ги наблюдавал и затова бе видял как Гейбриъл влиза през входната врата. Всяка негова стъпка до кабинета бе наблюдавана.

Но Девлин продължаваше да се взира в екраните с усмивка на лицето.

— Какво правиш? — Гейбриъл затвори вратата след себе си.

— Следим я.

Гейбриъл побърза да застане зад рамото му, защото нямаше как жена, за която Девлин говори с подобен тон, да не предизвика интерес и у него самия. Мониторът разкри жена, която се движи по един от коридорите — но каква жена само! Червената й коса блестеше като пламък на свещ около бледата й кожа. Имаше дълги крака, изваян ханш и малки, стегнати гърди, и всичко това в съвършена хармония, сякаш създадено от ръката на майстор. Носеше бели шорти, жълт сутиен, смешни джапанки, украсени със стъклени кристалчета, а отгоре — голяма мъжка бяла риза, завързана отпред на възел. На челото си имаше жълта лента за коса — на екраните изглеждаше сякаш е изрисувана с усмихнати личица. Мотаеше се безцелно по коридора, спирайки пред почти всяка картина и се взираше в нея.

Гейбриъл си придърпа стол и седна така, че да вижда мониторите.

— Винаги, когато ти трябва помощ при наблюдението, съм на разположение. Коя е тя?

Девлин му отговори с тайнствен поглед.

— Жена ми.

— Жена ти? — Грешка!

— Медоу.

На Гейбриъл му отне известно време, за да осъзнае, че Девлин всъщност произнася името й.

— Значи така. — Той познаваше Фицуилям отдавна, още откакто фирмата му за пръв път започна да инсталира охранителните системи по проектите на Девлин, и досега Девлин никога не бе споменавал за жена.

Но все пак не можеше да се каже, че са приятели. Девлин бе безжалостен кучи син без всякакво чувство за хумор и настроен винаги враждебно, когато разговаряше. Освен това се отнасяше подчертано собственически към притежанията си и като го гледаше как следи Медоу, Гейбриъл започна да съжалява момичето. Чакаха я доста изпитания.

— Какво прави? — попита Гейбриъл.

— Търси нещо.

— Картина ли?

— Напълно възможно е. — В гласа на Девлин се прокрадна задоволство.

Добре. Хубаво, тогава. Девлин беше озадачен днес.

— В такъв случай — да се хващаме за работата.

— Чух, че имало взлом миналата нощ.

— Така е.

— И сте хванали нарушителя.

— Тя беше. — Девлин кимна с глава към монитора точно когато Медоу завиваше по коридора и навлизаше в обхвата на друга камера.

— Тя? — Гейбриъл започваше да се обърква. — Собствената ти съпруга е влязла с взлом в хотела ти?

— Точно така.

— Защо не ми разкажеш? — Гейбриъл определено не можеше да измисли логично обяснение.

— Не, ти си този, който ще ми каже. Как е успяла да се промъкне, без да задейства алармата на входната врата?

Хората на Гейбриъл си бяха свършили работата още преди да дойде тук, така че той знаеше отговора.

— Отворила е вратата с ключ.

Девлин се извъртя с лице към Гейбриъл.

— Ключ! А защо ключът не е задействал алармата?

— Хората все още използват ключове, и тъй като отварянето на вратата с ключ е стандартна процедура, не сме предвидили алармата да се активира. Но това вече е променено. — А работникът, който не бе попитал собственика какви са предпочитанията му, вече беше на опашката за безработни. Гейбриъл ръководеше най-голямата охранителна фирма по Източното крайбрежие. Беше я създал от нулата и не допускаше подобни грешки.

— Значи всеки ключ би могъл да отвори вратата? — попита Девлин.

— Всеки, който пасва на ключалката, а такива няма много. Говорим за ключалка на „Сарджънт & Грийнлийф“. Стабилна иновативна фирма, съществуваща от преди сто и петдесет години. Тази ключалка е била на вратата още при слагането й и е работа на майстор занаятчия. — „Сарджънт & Грийнлийф“ бяха производители на типа ключалки, които улесняваха работата на Гейбриъл. — Трудно е да се отвори с шперц и в този случай не е била отворена с шперц. Нямаше одрасквания от вътрешната или външната страна. Използван е ключ. Намерихме съвсем пресни следи от метал в една наистина стара ключалка, която не е използвана от месеци, може би дори откакто предишният собственик се е изнесъл. — Той се изправи на стола с ръце на коленете. — Още по-интересното е, че металът, за който ти казах, е сребро. Става дума за старинен ключ, а сребърните ключове са били рядкост дори някога. Да не говорим, че е паснал на ключалката.

Девлин остана втренчен в Гейбриъл достатъчно дълго и с достатъчна концентрация, че да накара косъмчетата по тила му да настръхнат. Изправи се, отиде до голямото бюро и отвори изпъкналото чекмедже. От там извади ключ, голям, изкусно украсен сребърен ключ, и го вдигна.

— Като този ли?

— Да, бих казал. — Гейбриъл го огледа внимателно. — Много интересно. Входната врата ли отваря?

— Не. Старият Брадли Бенджамин не ми даде ключа за входната врата. Твърдеше, че го е изгубил. Но този беше забутан в дъното на чекмеджето и се заехме да проверим какво отваря. Доста зор видяхме, но в крайна сметка се оказа, че отваря една порта в двора.

— Какво толкова е имало от другата страна на портата, че да заслужава сребърен ключ?

— Градина. — Гласът на Девлин беше равен и безразличен.

— Градина значи. — Гейбриъл обърна ключа в ръката си. Среброто лъсна на светлината. — Някой сигурно е обичал тази градина.

— Сигурно. Семейство Бенджамин са прочути с това, че пилеят времето си за глупости. — Девлин сложи точка на темата за семейство Бенджамин и глупостта им с махване на ръката. — Откъде според теб Медоу се е сдобила с толкова ценен сребърен ключ, пасващ на входната врата?

— Тя ти е съпруга. Защо не я попиташ? — Звучеше наистина логично, но цялата тази ситуация — жена, нахлуваща с взлом в къщата на собствения си съпруг с помощта на мистериозен ключ — беше отвъд всяка логика.

— Ще я попитам. — Девлин се изправи и потупа Гейбриъл по рамото. — Благодаря ти, че дойде.

— Налагаше се. Не се случва често някой да преодолее охраната.

— Мога да се закълна, че не е съзнавала, когато го е правела. — Девлин се запъти към вратата, след това се върна и изключи монитора за коридора, в който Медоу все още блуждаеше.

Да. Поредната проява на силно собственическо чувство.

— Остани да изпием по едно кафе — покани го Девлин. — Даже за вечеря. Готвачът изпробва ястията за официалното откриване. Пирувам като крал през последните две седмици.

— С удоволствие, но трябва да хващам самолет. Чака ме семейна сбирка в Тексас. По-малката ми сестра току-що роди и се събираме за кръщенето.

Девлин не можеше да проумее защо Гейбриъл се радва на това чак толкова.

— Разбира се. Другия път.

Гейбриъл придоби сериозно изражение.

— Ще дойда за официалното откриване. Възнамерявам да се погрижа нищо да не се обърка с охраната. Наех нов човек, една жена с чудесни препоръки.

— Къде е работила преди това?

— За някакъв тип от Атланта, казва се Хопкинс. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Управлява бизнес с внос и износ. — Девлин си спомни и друго. — И е откъм сенчестата страна на закона, доколкото ми е известно?

— Доста меко се изказа. — Гейб направи гримаса на отвращение. — Никой никога не е виждал г-н Хопкинс, както той държи да го наричат. Никой не знае къде живее. Досега не е имало полицейски доклади за него. Но все пак се носят много слухове — че възнаграждава предателството с един-единствен изстрел в тила. Че натрапва вонята си чрез заплахи и тормоз. Че винаги разполага с компромат за някой и друг политик или съдия от Атланта.

— Мили боже. Наистина ли е добра идея да използваме негов човек за охраната?

— Абсолютно. Кой има по-надеждна охрана от човек, когото никой никога не е виждал?

— Така е.

— Освен това жените вършат важна работа в охранителния бизнес — мъже нямат право да наблюдават дамските тоалетни на публични места — и затова жените са толкова кът в тази професия. Гарантирам, че през уикенда на официалното откриване няма да има никакви проблеми. — Гейб беше красив мъж, резултат от смесен брак между латиноамериканец и англосаксонка, от които бе взел най-хубавото. Беше висок, мускулест, с черна коса и зелени очи, които караха жените първо да се стъписат, а после да направят крачка напред.

Девлин го знаеше; беше виждал да се случва. Гейб му допадаше. И, което е по-важно, имаше му доверие.

— Знам. — Компютърът му сигнализира. Имаше имейл.

— Отивам да говоря с хората си. — Гейб махна с ръка и излезе от кабинета.

Девлин с нетърпение отвори електронната си поща — и се намръщи.

Докладът беше кратък и убедителен. На четиригодишна възраст, придружавана от доведения си баща, Бьорн Кели, Шарън Бенджамин загива в автомобилна катастрофа в Ирландия. Изабел Бенджамин няма други деца.

„Глупости, написа в отговор Девлин. Ровете по-надълбоко.“