Внимавай в картинката

Четиридесет

При звука на писъка Девлин завъртя глава.

Проследи с поглед сочещия пръст на майка си. После изтича покрай Еди и Файърбърд по плажа, разбутвайки малката негодуваща тълпа, и се хвърли към вълните.

— Опитва се да избяга.

— Знаех си, че няма да издържи сватбата, без да се опита да се измъкне.

— Горкичката. Няма начин целият този стрес да не й се е отразил.

Той нагази панически във вълните на Средиземно море, съсипвайки кожените си обувки, без да мисли за костюма от „Армани“, накиснат до колене. Протегна се и хвана деветмесечната си дъщеричка точно в момента, когато тя се гмурна под повърхността. Като я вдигна от водата, той я притисна до гърдите си и се насочи обратно към брега.

Тя се разпищя и зарита, недоволна, че я измъкват от вълните, а от брега, обсипан с цветя, се чуваше смехът на Медоу — смееше се, защото беше научила Уилоу да плува и се гордееше с безстрашието на дъщеря им.

Шарън тръгна към тях с протегнати ръце.

— Ах, ти, какво си ми смело момиченце! — изгука тя.

Уилоу се разпищя още по-силно и се опита да се прехвърли през рамото му и да се върне във водата.

— Не я окуражавай. — Девлин извади носната си кърпичка, за да избърше изпотеното си лице, но осъзна, че тя е подгизнала от морската вода.

— Разбира се, че ще я окуражаваме — каза Шарън. — Тя сега се учи да си избира път, и като нейни водачи, ние трябва да й помогнем да не се страхува.

— Може би е по-добре да го избира някъде по-далеч от водата — сопна се Грейс. После каза с траурен тон: — О, виж я. Съсипала си е рокличката.

Когато чу гласа на Грейс, Уилоу изведнъж спря да пищи. Голата й главичка се завъртя, сините й очички се спряха върху Грейс и тя с доволно гукане протегна ръчички към нея.

— Не. — Грейс отстъпи назад, като се отбраняваше от Уилоу.

Уилоу се протегна напред, бърборейки от радост, че вижда баба си.

— Не, не. — Грейс беше с изискана шапка, изрязани сандали и бежов ленен костюм, сякаш изгладен преди минути.

— Дай ми я. Аз ще я взема. — Шарън носеше жълта памучна блуза с голи рамене и ръчно боядисана пола „батак“; беше боса.

Уилоу обаче поклати глава отрицателно и отново се протегна към Грейс.

— Хайде, скъпа. Другата ти баба те обича. — Шарън бе увила шал около голата си глава и носеше широкопола шапка, която да предпазва чувствителната й кожа от лъчетерапията и последвалата трансплантация на костен мозък.

— О, боже. Хайде, дай ми я! — Грейс взе детето, от което продължаваше да се стича вода, и го вдигна на разстояние от безупречния си дизайнерски тоалет.

Уилоу я дари с голяма, еднозъба усмивка.

— О, боже — повтори Грейс и гушна бебето. Отвращението от подгизналия памперс беше победено от удоволствието, че Уилоу я обожава. Тя се усмихна победоносно на Шарън.

Девлин и Медоу се спогледаха.

Майките им отново воюваха — каква изненада. Двете не можеха да бъдат по-различни и съперничеството им беше силно и ясно фокусирано — върху Уилоу. Уилоу, която обожаваше и двете, и вече се бе научила да ги манипулира.

— Да започнем ли отначало? — попита свещеникът.

Обувките на Девлин джвакаха от водата и пясъка, когато се присъедини към Медоу под цветната арка и хвана ръката й. Усмихна й се.

Свещеникът започна церемонията отначало.

Медоу носеше семпла бяла рокля. Беше забола цветя в червената си коса, носеше букет от цъфнали портокалови клонки и, подобно на майка си, беше боса. Носът й бе обсипан с лунички, беше изгорила единия си пръст в работата по последния си проект със стъкло и го гледаше така, сякаш всичко, което той правеше, я изумява.

Медоу беше булката на мечтите му — а това беше сватбата на мечтите му.

Въпреки че и другите сватби бяха, всяка по свой начин, преживяване, което нямаше да забрави. Първата, две седмици след травмиращите събития в таванската стая в Уолдемър Хауз, се бе състояла в кедровата горичка до къщата на Медоу във Вашингтон, и в нея участваха не един, а двама инвалиди. Шарън отказа да започне лъчетерапия и трансплантация на костен мозък преди церемонията, и въпреки че бе приела Девлин с отворени обятия, бе тъжна и мълчалива, и често се облягаше на грижовния Ривър.

Кракът на Девлин успя да го издържи достатъчно дълго, за да остане до Медоу, докато жрицата откачалка (както я бе нарекла майка му) припяваше благословиите си и размахваше един кристал над главите на щастливата брачна двойка. За щастие, болката му помогна да изглежда сериозен, когато погледна към Грейс, безупречна в изисканата си рокля, с кацнала на главата шапка без периферия и потънали в горската пръст високи токчета на „Прада“.

И към Четири, също толкова безупречен според собствената си представа за неофициално облекло за пролетна сватба — в блейзер на „Долче и Габана“ от козя кожа и раирани поплинени панталони.

А също и към Брадли Бенджамин, облечен като истински джентълмен от Юга, разкъсван между възмущението си към другите гости — предимно артисти и западнали местни, и притеснението и обичта към една дъщеря, с която току-що се бе запознал, и от която отчаяно искаше да бъде приет.

Но костният му мозък бе съвпаднал идеално с този на Шарън по всичките шест маркера, и готовността му — не, нетърпението му — да го дари за Шарън и да й помогне да се излекува, бе създало началото на оздравителната връзка между баща и дъщеря.

На сватбата във Вашингтон бе дошла без покана една интересна двойка — висок, широкоплещест мъж с вид на италианец, хванал под ръка висока, блестяща блондинка. Девлин ги позна веднага: брат му Роберто Бартолини и съпругата му Бренди. Това бе интересна среща, и би могла да бъде доста неловка, ако не бяха сърдечността на Медоу и италианският ентусиазъм на Роберто.

Оттогава бяха започнали да се чуват по телефона от време навреме и да си гостуват, и идеята да има братя, вече не изглеждаше толкова ужасна на Девлин.

След тази първа сватба Девлин и Медоу заживяха във Вашингтон. Медоу се грижеше за художническата колония, докато бременността й напредваше. Докато пътуваше между двата бряга, Девлин беше опознал всичките й приятели, особено руснаците, които отглеждаха лозя отвъд пътя.

Шарън получи костен мозък от баща си — и едва не умря. Девлин още го побиваха тръпки, като си спомнеше изражението на Медоу в деня, когато разбра, че Шарън е излязла от болницата, за да изживее вкъщи последните си дни.

Тя бе оцеляла, но в един момент всичко бе висяло на косъм. Девлин не знаеше кое бе допринесло за добрия изход — дали раждането на Уилоу, или решимостта на Шарън да надживее Грейс.

Няколко месеца, след като Уилоу се роди, той и Медоу отпразнуваха сватбата си и кръщенето на дъщеря си в имението „Тайната градина“ — в тайната градина до водопада. И това беше, както бе обявила доволно майка му, една истинска сватба с ръкоположен методистки свещеник, Медоу — натъкмена в официална сватбена рокля, Девлин в смокинг, и гости, включително Шарън и Ривър, макар и неудобно, но подходящо за случая пременени в рокли и костюми.

Еди не беше успял да се върне от Европа навреме за първата сватба във Вашингтон, но този път дойде и наистина се представи като блестяща шаферка.

Първите две сватби бяха за техните родители.

Тази сватба по залез на плажа в Майорка беше за тях двамата.

Когато Девлин и Медоу казаха клетвите си и се обърнаха към усмихнатата тълпа, той знаеше, че наистина е дал сърцето и душата си на Медоу да ги пази.

А тя знаеше, че той ще бди над нейното сърце и душа със същата грижа.

Тя обходи с поглед семейството и приятелите си.

Майка й най-после бе здрава. Баща й, доволен от дъщеря си, но и възторжен от шанса да посети най-прочутите центрове по стъклодувство в Европа. Грейс, с омачкан тоалет, разрошена, но влюбена във внучката си. Уилоу, нахлупила бабината шапка на главата си, която чешеше венци със слънчевите й очила „Кристиан Диор“. Четири, който не можеше да си намери място, тъй като бе отказал цигарите. И Брадли Бенджамин, който — Господ здраве да му дава — се бе опитал да изглежда небрежно, но не бе постигнал нищо друго, освен старчески моден абсурд с риза на цветя, къси панталони и сандали върху къси чорапи.

И Девлин, с прекалено грубо изсечени черти, за да минава за красив, прекалено висок и тъмен, но неин… и жив. Тя често сънуваше кошмари за сцената в таванската стая, за кръвта, която бе загубил там, преди парамедиците да успеят да спрат кръвоизлива, за разкъсания му от куршума мускул. И болничният престой, и рехабилитацията бяха минали без инциденти, но когато се събудеше нощем и се притиснеше към него и го целунеше, той винаги й отвръщаше.

Беше се озовал толкова близо до смъртта заради нея, че тя не можеше да приема съществуването му просто за даденост.

Сега той вдигна ръката й и обяви:

— Партито ще се състои в градината ми точно над плажа. Да отидем и да отпразнуваме сватбата си.

— Отново! — Четири вдигна към тях запотената си чаша.

— Ние сме най-женените хора на света — отвърна Медоу.

— Третият път е на късмет — каза Девлин весело.

Погледът й привлече един неканен гост сред тълпата в дъното. Той свали тъмните си очила и кимна.

Тя стисна Девлин за ръката.

— Виж. Това е Сам!

Денят, в който се беше качил в линейката с господин Хопкинс беше последният път, когато го бяха видели. Линейката беше намерена празна, с изключение на пребития шофьор и мъртвия му помощник. Господин Хопкинс беше изчезнал безследно. А многобройните запитвания за Сам към правителството и другите институции не бяха довели до нищо.

Картината на Рембранд беше дадена на търг и купена за двайсет и осем милиона щатски долара. Джудит се беше споразумяла за намаляване на присъдата срещу показания за господин Хопкинс, и с показанията на Четири федералните бяха обявили награда за главата на господин Хопкинс.

Двайсет и осемте милиона се падаха по право на Девлин, но той направи друго: прехвърли парите на Медоу, която плати за лечението на майка си, отдели за Брадли Бенджамин щедра сума, учреди малък попечителски фонд за Четири — защото, както бе казала на Девлин, как иначе щеше да оцелее — не го биваше в нищо, освен в развлеченията — и използва останалото за стипендии за изкуство на името на баба си.

А ето че сега Сам се появи, видимо здрав и невредим. Гледаше как гостите им се тътрят нагоре по пътя към имението на Девлин; после, официален, както винаги, тръгна към тях.

— Поздравления за брака!

— О, Сам! — Медоу го прегърна. — Толкова се надявахме да си жив!

Сам изтърпя прегръдката й, без да се мръдне и на милиметър.

Когато тя го пусна, Девлин стисна ръката му.

— Радвам се да те видя отново, Сам.

— И аз се радвам да ви видя, господин Фицуилям. Благодаря, че се поинтересувахте за мен. По онова време нямаше как да ви отговоря.

— Предположихме, че си под прикритие. — Беше толкова хубаво да го видят, че се радва на срещата. Поне Медоу си мислеше, че се радва — при Сам удоволствието изглеждаше твърде подобно на безразличие или досада.

— Исках да ви благодаря за помощта, която оказахте на разследването ми през миналата година. Работата ми е такава, че се налага да общувам с много хора, а вашите организаторски способности и проницателен поглед, господин Фицуилям, улесниха до голяма степен задачата ми. — Сам сложи отново тъмните очила. — Ако някога искате да работите за правителството…

— Какво? Никога! — Възмутена и ядосана, Медоу застана между Сам и Девлин. — Той не иска никаква работа за правителството, и ако някога надуша, че е приел нещо такова… — а аз съм точно толкова проницателна, колкото и той — ще ви преследвам, докато не ви намеря, господин Сам-Както-и-да-се-казвате.

Девлин я хвана за ръката и я дръпна пред себе си.

— Мисля, че току-що се отказах, Сам.

— И аз така мисля. — Някакво подобие на усмивка разтегна устните на агента.

— Ще дойдеш ли на партито? — Девлин посочи с ръка.

— Не, всъщност си тръгвам от острова веднага. — И все пак Сам не бързаше да си тръгне, гледаше ги изпитателно, сякаш търсеше някакъв недостатък. Изведнъж произнесе рязко: — Разследването на баща ви и изчезването на състоянието му върви към развръзка и скоро с братята ви ще научите резултата.

— Братя? Колко? — попита Медоу.

— Развръзка? Каква по-точно? — Девлин направи стъпка към него.

— Не мога да кажа. Само исках да знаете. — И като кимна за сбогом в типичния си маниер, той се отдалечи по плажа, докато изчезна в лъчите, на залязващото слънце.

— Ама че странен човек — промърмори Медоу. — Помислих си го още първия път, когато отворих очи, продължавам да го мисля и сега.

— Хм. Да. Спомням си. Погледна ме и падна в краката ми.

— Е, кой страда от амнезия сега, а?

Девлин я притегли към себе си.

— А какво си помисли първия път, когато отвори очи и видя мен?

Тя изсумтя.

— Помислих си, че си груб и плашещ.

— Друго?

— И секси. И че миришеш на хубаво.

— Така е по-добре.

От партито над тях се разнесе музика. Гостите се смееха. Някой пееше. Чуха изпукване на тапи и звън на чаши.

Но тук, на плажа; бяха сами с морето и залеза — и един с друг.

Той й се усмихна.

— Благодаря на бога за нощта, когато нахлу в къщата ми и удари главата си достатъчно силно, за да измислиш, че имаш амнезия.

— А аз благодаря на бога, че ти видя приликата ми с Изабел и каза, че сме женени.

— Не знам какво ме прихвана да го кажа. — Той поклати глава, сякаш сам се дивеше на хрумването си.

— Нито пък аз, но всеки път, когато разказваше някоя от онези измислици за Майорка, се поддавах все повече на чара ти. — Тя го целуна по брадичката.

— Питала ли си се някога…? — Но всъщност въпросът беше толкова глупав.

— Дали съм се питала… какво?

Искаше му се да я държи, но не искаше да го гледа, докато правеше предположението си, затова обви ръка около раменете й и я приближи към себе си.

— Питала ли си се някога дали баба ти Изабел те е изпратила в Уолдемър Хауз, защото е обичала Брадли и е искала да му даде още малко щастие?

— Ама че идея. — Медоу притисна глава към гърдите му. — Даваш ли си сметка, че откаченото ми семейство е повлияло на мисленето ти?

— Не ставай смешна. — Той погледна над главата й към морето, където последните лъчи на слънцето оцветяваха водата в златисто. — Аз съм южняк, и докато Вашингтон е бил още дива гора, ние сме гонели духове из къщите си.

— Все пак аз и ти не сме чак толкова различни.

Той се разсмя.

— Ти шегуваш ли се? Не виждаш ли гостите ни? Семействата ни? А я погледни нас самите! — Той посочи босите й крака и своите съсипани кожени обувки. — С теб нямаме нищо общо.

Тя се изви в ръцете му.

— И какво ще правим при това положение?

— Ще празнуваме различието, скъпа моя. — Той я притисна още по-силно и я целуна. — Ще празнуваме различието.