Внимавай в картинката

Тридесет и четири

Медоу влезе в къщата преди Девлин.

— Няма да го обсъждам повече.

— Ти изобщо не си го обсъждала. — Той я последва вътре и затръшна вратата. — Просто продължаваш да казваш „не“.

— Коя част от „не“-то не разбра?

— Не разсъждаваш логично. — Това разпали още повече гнева му. Тя трябваше да мисли логично. Как иначе щеше да я задържи тук?

— Логиката се надценява от хората — произнесе Медоу студено. — И е безполезна, когато става дума за любов. На това ме научи баба, а тя беше най-смелата жена, която познавам.

— Но не и най-умната — каза той отчаяно.

— Не. Най-умната е майка ми.

— Какво става? — На прага на библиотеката стоеше Грейс, местейки разтревожено очи от единия върху другия.

— Нищо, майко.

— Напускам сина ви — каза Медоу.

— По дяволите! — Всички в къщата ли трябваше да научат?

— Напускаш го?! — Грейс протегна ръка към Медоу. — Но защо?

— Защото като една отвързана тийнейджърка успях да забременея. — Но въпреки целия си гняв, Медоу не устоя на протегнатата ръка на Грейс.

— Бебе? Ще имате бебе? — Грейс хвана ръката на Медоу и плъзна поглед към корема й, търсейки доказателство. — Ще ставам…

— Баба! — изкудкудяка Брадли Бенджамин от вътрешността на библиотеката. — Чу ли това, Осгууд? Грейс Фицуилям ще става баба и то на детето на някоя си, която се казва Медоу.

— Виж ти, виж ти — каза Осгууд.

Страхотно. На Девлин само това му трябваше. Оказа се, че дъртаците са още тук.

Грейс се върна в библиотеката, като влачеше Медоу със себе си.

— Остави я на мира, Брадли Бенджамин! Ако ще си изливаш мръсотията върху някого, излей я върху мен. Аз не съм в деликатно положение.

Девлин ги последва и завари вътре само двама от старците — Брадли се беше разположил в една ниша на фотьойл от кафява кожа, от пурата му в пепелника до него се виеха нагоре кълба дим, а Осгууд седеше на един стол за хранене с отпуснати рамене, скръстени в скута ръце, с уголемени от дебелите стъкла на очилата кафяви очи.

Осгууд не беше от значение. Той се сливаше с декора. Винаги.

Но Брадли седеше като малко божество в личния си прекрасен рай, от ноздрите му излизаха пламъци, докато престореното му безразличие се рушеше тухла по тухла.

— Оставете го, Грейс. — Медоу не удостои Брадли с внимание. — И без това трябва да си стягам багажа.

— Не, не трябва — каза Девлин.

— Моля те, недей — намеси се Грейс.

— Не разбирате, Грейс — започна Медоу.

— Тогава й обясни, може би и аз ще разбера. — Девлин повиши глас от чувство за безпомощност. — Защото точно сега нямам и най-отдалечената представа защо настояваш да ме оставиш.

Медоу го прекъсна.

— Защото няма да отглеждам детето си с човек, който не разбира разликата между правилно и погрешно. Ти разбираш единствено от печалба и загуба.

— Не можеш да го напуснеш. — Грейс я хвана за раменете и я разтърси. — Той заслужава спасение!

— Нямам нужда да бъда спасяван! — Девлин не можеше да повярва, че майка му мисли подобно нещо.

— Не съм от спасителната служба — произнесе с равен глас Медоу.

— Виж, знам, че има проблеми с… с това, че е незаконен, и всички тези глупости, но за това аз съм виновна. Аз съм му майка, а когато беше дете, бях прекалено заета с бизнеса си и не отделях време да му покажа как да… обича. — Грейс разтърка челото си развълнувано. — Не мисля, че ме бива много в това.

— Майко, нашите отношения нямат нищо общо със случая — каза Девлин.

Двете жени се спогледаха, после отместиха очи към него и вдигнаха рамене едновременно.

— Той е възрастен човек, а в някакъв момент всеки трябва да поеме отговорност за това, което върши. Като гледам, отдавна е минал този момент, така че спрете да се самообвинявате, че синът ви е голям, глупав негодник. — Медоу го изгледа.

Откъм фотьойла в нишата се разнесе кикот и Брадли Бенджамин се изправи с широка усмивка.

— Толкова съм доволен, че останах да поогледам старата си къща. Не бих пропуснал това за нищо на света!

— Хубаво. Точно така! — Медоу махна нетърпеливо с ръка към него. — Останете тук, ще сте експонат номер едно в изложението — самотният, отчаян, сбръчкан старец, в който Девлин ще се превърне.

Усмивката на Брадли изчезна, военната му стойка се скова и той доби обиден вид.

— Не съм самотен.

— Само отчаян. Ще стоите тук и ще се наслаждавате на неприятностите ни, след което ще се приберете вкъщи, ще вечеряте на маса, сервирана за един и ще пушите миризливите си пури, и никой няма да се оплаква, а накрая ще умрете сам, без някой да разбере, докато останалите костюмирани старци не забележат, че от три дни не сте се вясвали на обяд. И, разбира се, на погребението ви ще присъстват всички важни хора, но кой ще плаче, Брадли? — Гласът на Медоу трепереше. — Дали ще има някой, който да жалее?

— Медоу… — Девлин я докосна по ръката. По-късно тя щеше да се срамува от нещата, които е казала.

Но не и сега.

Тя се дръпна рязко.

— Девлин е прав. Някой ще забележи, че ви няма, преди от смъртта ви да са минали три дни, защото нещастното ви приятелче Х. Едуин Осгууд ви се е лепнал като кърлеж, защото черпи чувството си за значимост от вас.

— Я виж ти! — изфъфли обидено Осгууд.

— А сега ще се обадя на майка ми — Медоу отвори мобилния си телефон — и ще й кажа, че днес се прибирам вкъщи. Защото тя ме обича — гласът й натежа от сълзи — точно такава, каквато съм.

Тя набра номера и излезе от стаята.

Настъпи неловка тишина.

Девлин гледаше към тримата присъстващи.

Те гледаха него.

И в този миг разбра, че Медоу е права.

Той беше като майка си — непреклонен, неспособен да показва чувствата си и ненаучен да обича. Виждаше всичко през призмата на печалбата или загубата, но с Медоу този подход не проработи. Защото нямаше значение дали той е доминиращият в отношенията им — ако загубеше Медоу, губеше всичко.

Понечи да тръгне след нея.

— Нима ще се влачиш след това момиче? — Брадли Бенджамин прозвуча по мъжкарски, но в гласа му се долавяха обидени нотки.

Девлин спря и го погледна. Експонат номер едно.

Медоу беше права. Ако не престанеше да се тормози, щеше да се превърне в копие на баща си и да затъне в мрачни мисли за оскърбленията в детството си, вечно да се тревожи, че някой по някакъв начин ще се възползва от него точно сега, щеше да стане като Брадли Бенджамин — човек без истински приятели, човек без семейство… без любимата си.

Ей богу, Девлин нямаше да повтори грешките на Брадли.

— Дали ще се влача след това момиче? По корем. — Той се обърна и тръгна след Медоу.

— Истински триумф на любовта — изфъфли Осгууд.

— Млъквай, Хоп! — сряза го Брадли.

Девлин спря по средата на крачката си. Обърна се и погледна двамата мъже.

— Хоп?

— Хоп. Това е старият му прякор. Хопкинс. Х. Едуин Осгууд. — Брадли прозвуча нетърпеливо, сякаш това бе нещо, известно на всички.

И може би в този миг Девлин внезапно проумя, но до миналата нощ, когато чу историята на Четири за убиеца в сянка, истинското име на Осгууд не бе означавало нищо.

Разбира се, можеше и да е случайно съвпадение — макар Девлин да не вярваше в съвпадения. Той се фокусира върху Осгууд. Върху очилата му, боядисаната му коса, тексаската папийонка. Възможно ли беше? Възможно ли е всичко това да е дегизировка?

Осгууд се изправи. Пред очите на Девлин смешният, женствен подлизурко, който се мазнеше на Брадли, изчезна, и на негово място остана старец с остри кафяви очи, които го наблюдаваха студено.

Като борци на тепиха, Осгууд и Девлин заеха позиции.

— Вие никога не сте имали проблеми с парите — произнесе бавно Девлин, сякаш обмисляше думите си. — Имате възможност да научавате всичко, което става тук. Живеете сам в имението си… колекционирате ли предмети на изкуството, господин Хопкинс?

Грейс се приближи до Брадли.

— Имате ли представа за какво говори той?

Брадли местеше поглед от единия към другия. Очите му останаха за дълго върху Осгууд.

— Не. Обвиняваш ли го в нещо, Девлин?

Девлин и Осгууд не му обърнаха внимание.

Осгууд наклони глава.

— Интересувам се от най-различни неща, господин Фицуилям. — Той вече не фъфлеше. Всъщност, гласът му звучеше по съвсем различен начин.

— Нямам никакво съмнение. — Този дъртак беше претърсвал хотела за картината на Изабел. Този приятел на Брадли Бенджамин беше заплашвал да убие единствения син на Брадли, Четири. Този мъж, когото всъщност никой не познаваше, беше заповядал някой да удари Медоу и да я блъсне надолу по стъпалата. Девлин направи една широка крачка към Осгууд, сграбчи онази префърцунена папийонка и го вдигна във въздуха. — Би трябвало да те убия.

— Девлин! Той е възрастен човек! — Грейс се люшкаше между ужас и объркване. — Той е един от нас.

— Не, освен ако не си убийца, майко. А той съвсем не е толкова безпомощен, на колкото се прави. — Девлин свали очилата от лицето му и погледна през тях. Бяха със съвсем слаб диоптър. Хвърли ти. — Ами косата? — попита той. — С боя за обувки ли е намазана?

— Не бих направил нещо чак толкова нескопосано. — Осгууд погледна Девлин в очите, не изглеждаше уплашен, излъчваше само леко презрение. — Какво, ще ми извиеш врата ли? Защото ми е адски неудобно да стоя на пръсти.

Девлин дръпна ръката си.

— Не. Няма да те убия. — Той отиде до алармата на охранителната система и я натисна.

Осгууд разтърка шията си. Притисна ръка към устата си, остана така известно време, после прочисти гърлото си.

— Страхливец.

На вратата се появиха двама охранители.

— Предайте господин Хопкинс на полицията. — Девлин се поколеба, спомни си съмненията на Гейбриъл за някои от служителите му, спомни си също рапортите за голямото влияние на Хопкинс и сенчестото му минало. — Вдигна домашния телефон и набра Гейбриъл. Описа му с няколко думи ситуацията. Когато затвори, обяви на всички: — Гейбриъл ще се обади на полицията и на ФБР.

— Мислиш ли, че това е достатъчно, за да ме спре? — Господин Хопкинс му се подиграваше, но старчето изглеждаше малко бледо и потно.

Добре. Той беше притеснен.

— Осгууд. Какво ти става, по дяволите? — попита с недоумение Брадли. — Държиш се много странно.

Осгууд го погледна.

— Така ли?

— Звучиш особено. — Брадли огледа лицето му. Направи стъпка напред. — Мили боже. Кой си ти?

— По-правилният въпрос би бил: „Какво си ти?“. — Девлин погледна към стълбището. Искаше да изтича след Медоу. Искаше да я настигне, да й обясни, че те няма да са копия на Брадли и Изабел. Те щяха да са самите себе си, Девлин и Медоу, завинаги влюбени.

Но не можеше да остави Осгууд, докато тук не дойдеше някой, на когото напълно може да се довери.

— Господин Осгууд, добре ли сте? — попита Грейс разтревожено.

Осгууд разхлаби папийонката си.

— Май… не. — Цялото му лице лъщеше от пот и когато съблече сакото си, под мишниците му тъмнееха мокри петна.

Грейс се втурна към него.

Девлин я хвана за ръката.

— Не. Не го доближавай. Опасен е.

— Може ли да седна? — попита Осгууд.

Един от охранителите тръгна напред, но преди да е стигнал до него, Осгууд заопипва зад себе си, после се свлече на пода.

— Сърдечна криза. — Брадли разтърка гърдите си.

— Не вярвам — поклати глава Девлин. Старецът се преструваше.

— Не, Девлин. Погледни го! — каза Грейс.

Осгууд посиня, докато се опитваше да си поеме въздух.

Не се преструваше. Но съвпадението беше твърде подозрително.

— Добре ли сте, господин Бенджамин? — попита Девлин. — Майко, помогни на господин Бенджамин да седне.

Грейс хвана Брадли за ръката и го придружи обратно до кожения фотьойл, после потупа ръката му, докато той не я измъкна.

— Ще извикам линейка. — Единият охранител тръгна към телефона.

Другият свали сакото си:

— Имам сертификат за оказване на спешна помощ.

Гейбриъл влезе, огледа сцената и се обърна към Девлин:

— Какво се е случило?

— Мисля, че глътна нещо. — Приближи ръка до устата си, после се прокашля. — Девлин гледаше как Осгууд се гърчи.

Гейбриъл кимна, опрял ръце на хълбоците си.

— Логично предположение. Интересното е, че предпочита да умре, отколкото да го арестуват.

— Линейката идва насам. — Съобщението на охранителя беше кратко. — Всички да останат по местата си, докато не го откарат.

— А ти следи как действа хотелския план за спешни случаи — каза Гейбриъл на Девлин. — В случай, че има схема за спасяването му.

— Точно така. — Девлин чу в далечината воя на сирените.

Парамедиците се изсипаха в хотела, заеха се с господин Хопкинс, стабилизираха го и го сложиха на носилка.

Девлин и Гейбриъл ги последваха извън библиотеката.

Сам стоеше край отворената входна врата.

— Ще отида с тях.

Девлин вдигна вежди. Интересно. Очевидно днес беше ден за разкрития от всякакъв характер.

— Защо секретарят ми трябва да пътува с такъв опасен човек?

— Аз съм федерален агент Сам Малъри. Залавянето на господин Хопкинс е причината да съм тук. — Сам излезе на верандата, без да изпуска носилката от поглед.

На ключови места в градината бяха разположени охранителни постове в готовност. Гейбриъл отиде да говори с шефа на отдела.

Девлин нямаше намерение да пуска Сам, докато не научи нещо повече.

— Федерален агент? Защо му е на един федерален агент да работи при мен като секретар?

Сам извади малък пистолет от скрития в сакото му кобур, и огледа района.

— Знаехме за господин Хопкинс от години — той контролира престъпността в Атланта и по-голямата част от щата Джорджия. Не можехме да установим обаче кой е той; при разговорите с хората от Атланта получихме повече информация за гласа му, за това как според тях изглежда, но нищо конкретно. Той беше един дух. Много ефикасен, високо корумпиран дух. После влиянието му започна да се изтегля на север, към Южна Каролина, и това ми даде следа. — Сам не поглеждаше към Девлин; продължаваше да наблюдава парамедиците, охранителите и най-вече господин Хопкинс. — Чух, че колекционирал предмети на изкуството. Той беше един от онези вездесъщи „частни колекционери“, за които чуваш веднага, след като музеят загуби някой Пикасо. Това ме отведе до един упорит слух: че в Уолдемър Хауз се крие неизвестен шедьовър; после съвсем естествено започнах кариера като ваш секретар.

— Като за федерален агент ти беше дяволски добър секретар. — Девлин си помисли, че при това положение не е нужно да разследва Сам.

— Трябваше. По този начин си изкарвах прехраната, докато учех.

Очарователно.

— Подозираше ли Осгууд?

— Подозирах всички.

— Освен мен. — Девлин се наслаждаваше на иронията.

Парамедиците вкарваха носилката с Осгууд в линейката.

— И то само защото знаех какво правите през цялото време. — Сам се спусна по стълбите и изчака да пристегнат ремъците на Осгууд и носилката. — А госпожа Фицуилям — или по-скоро Натали Зарвас — беше прекалено млада, за да е господин Хопкинс. Осъзнах обаче, че тя търси картината и това я излага на опасност. Точно затова накарах един от моите агенти да я заключи в килера.

— Какво? — Какво! Що за игри беше играл Сам?

— Исках тя да се махне. И й намекнах да го направи. Помислих си, че ако тръгне да ви разправя откачената история за това как някаква странна прислужница я е заключила в килера, а аз ви кажа, че тя се е заключила сама вътре — за което се бях подсигурил със запис — Сам направи физиономия като човек с възможности — вие ще я изхвърлите. Но вие не ми поискахте записа. Беше прекалено късно да се намесвам между двама ви. Вече бяхте влюбени.

Реакцията му беше импулсивна.

— Не съм влюбен. Поне не тогава.

Сам се качи в линейката и седна на седалката до простряното тяло на Осгууд.

— От първия момент, в който погледнахте в очите й.