Внимавай в картинката

Три

Но как беше възможно?

Ключът в джоба на Медоу я бодна в хълбока. Тя го извади и погледът й се плъзна по дългата му сребърна форма, големите зъбци, богато украсената дръжка. Трябваше да го скрие. Можеше да й потрябва отново.

Като дочу стъпките на Девлин, тя бързо го мушна между възглавниците и облегалката на дивана, достатъчно надълбоко, за да не го открият камериерките.

Светкавиците играеха по портрета и караха очите на високомерния господин да блестят неодобрително. Не й пукаше. Неодобрението, под каквато и да е форма, нямаше значение за нея. Важното беше да открие правилната картина.

Тя се отпусна назад точно когато Девлин Фицуилям се върна в стаята. Погледна го.

Изглеждаше толкова… висок. И… сериозен. И… съсредоточен. Върху нея.

Ако изобщо му пукаше за д-р Апс, определено прикриваше интереса си успешно.

— Готова ли си за лягане? — Без да дочака отговор, той я грабна на ръце и се запъти към вратата. — Кажи ми, ако започне да ти прилошава.

— Добре съм. — Като изключим факта, че я притискаше към себе така успокояващо, както мъж прегръща любимата си съпруга — и това й хареса. Имаше чувството, че я желае тук.

Той изкачи високото, елегантно стълбище. Наоколо миришеше на прясна боя и лепило за тапети и накъдето и да погледнеше човек, виждаше старинни лампи, огледала с позлатени рамки и елегантни дизайнерски решения. Старата сграда на Уолдемър Хауз бе преобразена във витрина на комфорта и удобството.

— Изглежда страхотно — промърмори тя.

— Къщата ли? Да, наистина се получи добре. — Погледът му обходи коридора и на лицето му се изписа мрачно задоволство. — В Чарлстън си имаме една поговорка: „Твърде беден за боя, твърде горд за вар“. Брадли Бенджамин не разполагаше с парите, нужни да поддържа старото момиче така, както заслужава. Направих услуга на къщата като я купих от него.

— Ами той? И на него ли направи услуга? — Затова ли бе продал къщата Брадли? Бил е разорен?

— Не. Ние с добрия стар Бенджамин сме се споразумели — аз не му правя услуги, а той не ме нарича копеле. Е, поне не в лицето ми. Не много често. — Той се обърна настрани, за да мине през една врата. Пренесе я през всекидневна, обзаведена с мебели по мъжки вкус във виненочервени тонове. — Ето че пристигнахме.

Пред очите й се разкри огромна, разкошна спалня, боядисана в златисти цветове с пурпурни оттенъци. Влязоха в голяма, принадлежаща към спалнята баня с черен мрамор, черна вана, гигантска стъклена душ-кабина с кървавочервени плочки и свежи златисти хризантеми в сини порцеланови вази.

Той я остави да седне върху плота с глава, облегната на стената, и крака в мивката. Студенината на мрамора проникна през панталона й, полази по кожата й и я разсъни.

— Предположих, че ще искаш да използваш банята, преди да си легнеш. — Девлин погледна надолу, криейки блясъка на очите си, но не свали ръце от нея.

— Да. — Беше топъл. Направо гореше.

— Ще се справиш ли сама, или да…? — Той подръпна края на черната й тениска.

— Хей! — Тя хвана ръката му. — Мога да се оправя.

Подигравателна полуусмивка заигра по устните му.

— Сигурна ли си?

Преди не би й хрумнало, но сега този суров мъж изглеждаше почти… очарователен.

— Ще се справя. Ти излез. Ако ми трябва помощ, ще извикам.

— Обещаваш ли? Не бих искал пак да си удариш главата.

— И аз нямам такова желание. Ще те извикам, ако си ми нужен. — Тя се извърна, провеси крака от плота и остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше.

— Ще намериш нови четки за зъби и всичко друго необходимо в най-горното чекмедже. На закачалката до душа има халат. — Той закрачи с дълги елегантни стъпки, които накараха пръстите й да изтръпнат.

Не би възразила да докосне стегнатия му задник.

Когато стигна до вратата, той се обърна и повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че не ти трябвам?

Може би. Но не и заради причината, която се въртеше в неговата глава.

Тя стъпи на крака.

— Не ми се вие свят. Нито пък ми се повдига.

— Само не си спомняш коя си.

— Със сигурност не си спомням да съм твоя съпруга.

— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти припомня. — Наслади се на смайването й, после затвори вратата след себе си.

— Не си го и помисляй! — изсъска тя на затворената врата.

Не получи отговор.

Вгледа се в бледото си напрегнато отражение в огледалото, в бялата превръзка, частично прилепнала към косата й, в следите засъхнала кръв по челото.

През последните две изнурителни години от живота си бе съумяла да запази вярата си в доброто и хората. Бе посрещала предизвикателствата с усмивка, знаейки, че така поддържа духа на останалите.

А сега изглеждаше ужасно. Така се и чувстваше. И виновен за това бе Девлин Фицуилям.

Майка й със сигурност обаче щеше да обвини нея за последните събития.

Задушавана от вина, любов и решителност, тя отпусна глава в ръцете си. Майка й. О, само да знаеше майка й къде е Медоу и какви ги върши… Мисълта я накара да простене.

— Трябва да си легнеш и да се наспиш добре — каза тя на отражението си. — Утрото е по-мъдро от вечерта. — В момента бе толкова объркана.

Беше излъгала Девлин, че страда от амнезия. Дали й беше повярвал?

Естествено, че не. Нима беше възможно?

Той пък беше излъгал, че са женени. Ако не й вярваше, че има амнезия, значи съзнаваше, че тя знае, че не са женени.

Може би се опитваше да изтръгне някакво признание от нея. Но нямаше такова чувство. Чрез поведението си показваше, че я иска тук. Но защо? Какво си беше наумил?

Притеснена, тя съблече пуловера си с разтреперани пръсти. В най-добрия случай гърдите й бяха с размер чашка „А“, а този спортен сутиен я правеше напълно плоска. Не можеше да се похвали и със завидни задни части; черният клин, който обличаше за йога, не допринасяше кой знае колко за пораждане на илюзии. Девлин несъмнено бе видял опаковката, така че очевидно целта му не беше пищното й тяло.

Тя се облегна на плота и се взря в огледалото.

Нито пък лицето й, което в момента изглеждаше особено мрачно и непривлекателно. И отблъскващо бледо и потно. И разтревожено. Наистина разтревожено.

Тогава какво преследваше? Какво искаше? Какъв беше планът му — и защо! Защо го правеше?

Тя отвори чекмеджето и там намери какви ли не сапуни и лосиони, всичките в малки мострени шишенца. Приглади косата си назад и си изми лицето, като гледаше да не мокри превръзката. Събу си обувките, свали панталоните и чорапите и ги хвърли на пода. Взе един бърз душ и надяна пухкавия бял халат. Подобно на всички хотелски халати, той беше огромен. Стигаше й чак до прасците, освен това се наложи да навие ръкавите, за да види ръцете си. Завърза колана на възел и отвори вратата.

Спалнята беше празна.

Едва ли беше отишъл далеч. Обеща й да дойде, ако го извика, а този мъж определено беше от онези, които държат на думата си.

Тя се качи във високото легло с четири пилона и въздъхна, когато матракът, възглавницата и хладните меки чаршафи я обгърнаха. Дръпна завивката — лека, но и богата. Три метра над нея таванът блестеше със същия топъл златист цвят като на стената, а фризът на свода бе боядисан в имитация на черешово дърво.

Художникът в нея се възхити на изработката. Изтощената жена не искаше нищо друго, освен да затвори очи и да заспи.

С изключение на…

Наистина ли я искаше тук този тип? Странна идея, но защо иначе би й наговорил такива невероятни лъжи? Защо ще й казва, че му е жена и ще си прави труда да я задържа в… как го бе нарекъл? „Тайната градина“.

Едно нещо знаеше със сигурност — причините му да я затвори тук може и да не бяха почтени.

Красивите сини очи на Медоу, същите онези очи, които я бяха предали, бяха потънали в дълбок сън. Медната й коса светеше като ореол около лицето й върху възглавницата и проблясващите светкавици се отразяваха във всеки сатенен кичур. Кожата й имаше цвета на праскова и беше също толкова мека. Девлин прокара пръсти по бузата й. Долната й устна беше розова и леко подпухнала — всеки път, когато изричаше глупавата си лъжа, тя прехапваше нежната кожа.

Направената от лекарката превръзка беше като голямо бяло петно върху челото й и това, заедно с тъмните кръгове под очите, й придаваше крехък вид.

Струваше му се, че това е мираж.

Знаеше толкова много за нея — но и толкова малко.

Тя имаше име, Медоу. Но не знаеше точно коя е.

Беше крадла с мисия. Но той нямаше представа каква.

Що се отнася до изкуството, окото й беше набито. Но той не знаеше с какво се е занимавала.

И въпреки това знаеше повече, отколкото тя можеше да си представи. Хората от юга имат смущаващо дълга памет, особено когато ставаше дума за скандал, а бабата на Медоу бе най-скандалната личност на цяло поколение. В Амелия шорс не преставаха да говорят за Изабел и за авантюрите й, и за това как бе смирила гордостта на Брадли Бенджамин.

Девлин никога не беше срещал Изабел, но я харесваше.

Години наред, когато беше млад, Брадли Бенджамин тровеше живота на Девлин. Причините бяха какви ли не — двеста и петдесет години съперничество между семействата Фицуилям и Бенджамин, старомодната ненавист на Брадли Бенджамин към успелите жени като майката на Девлин и най-вече чистата, отявлена омраза на Бенджамин към извънбрачните деца. Към копелетата.

Като Девлин.

Брадли го презираше. Защо ли?

Защото Девлин му напомняше за собствения му, широко известен провал и унижението, което го следваше по петите от тогава.

Така че когато му се удаде възможност, Девлин сложи ръка върху Уолдемър Хауз, щурмувайки древната крепост на превъзходството на рода Бенджамин. Нещо повече, чистото невежество и невероятна некомпетентност на родния син на Бенджамин бяха му помогнали допълнително да се сдобие с наследственото им имение. И колко прекрасна и заслужена хапка топла наслада само върху студено сервираното отмъщение — вместо да заживее в къщата, което само по себе си би накарало Брадли да се пръсне от яд, Девлин бе превърнал внушителното старо имение в луксозен хотел.

Точно така постъпваха копелетата.

Той се усмихна към Медоу с неприятно разкривени устни.

В собственото му легло сега спеше възможността за едно още по-голямо отмъщение.

Дали Брадли Бенджамин щеше да разпознае внучката на Изабел?

Може би.

Дали щеше да чака свит в напрегнато очакване момента, когато всички жители на Амелия шорс ще я разпознаят и клюките и слуховете ще плъзнат отново?

Определено.

Щеше ли да му пука, че Девлин се е оженил за нея?

Да. О, да.

Брадли Бенджамин мразеше Изабел, но някога той я бе имал и ако съществуваше нещо общо между Девлин и Брадли, то това беше силно развитото им собственическо чувство. Мисълта, че внучката на бившата му жена е попаднала в мръсните лапи на копелето Фицуилям нямаше да му дава мира.

Девлин докосна шията на Медоу и забеляза контраста между собствената си тъмна ръка и нейната бледа, обсипана с лунички кожа.

На Брадли щеше да му е крайно омразна мисълта, че Девлин и Медоу се вихрят заедно в едно легло.

А най-хубавото беше, че цялата тази атака нямаше да коства на Девлин нищичко.

Е… като се изключи проучването на миналото на Медоу.

Не знаеше със сигурност коя е тя — според слуховете, изобщо не съществуваше — но когато детективът му приключеше работата си, Девлин щеше да знае възрастта й, колко килограма е била, когато се е родила, и имената на всички мъже, с които някога е излизала.

Той взе мобилния телефон на Медоу и го отвори.

Нямаше обхват.

Разбира се.

Провери кой й се е обаждал.

Нищо.

Прегледа номерата, които беше набирала последно.

Нищо.

Умницата беше изчистила паметта на мобилния си телефон, преди да влезе с взлом в къщата.

Само дето изобщо не беше влязла с взлом. Някак бе успяла да отключи вратата и се бе промъкнала. Камерите не бяха хванали ловките й действия, но определено беше направила нещо, за да дезактивира охранителния чип в голямата старинна ключалка. Разбира се, сензорите за движение я бяха засекли, докато е минавала през фоайето, и бяха задействали беззвучните аларми, но все пак той, както и охранителят му, искаха да разберат как го бе направила.

Той дори се зачуди дали истината не се криеше в нещо толкова елементарно като естествената връзка между къщата и момичето, колкото и несвойствено за него да беше подобно хрумване.

Но изобщо не го интересуваше, че нейното място е тук, а неговото — не. Щеше да разгадае всичките й тайни и в същото време да откъсне своята порция плът от Брадли Бенджамин.

Девлин винаги бе имал дяволски късмет.

Медоу бе доказала, че този късмет все още не го е изоставил.