Внимавай в картинката

Петнадесет

Страх и адреналин препускаха през вените на Девлин. Воланът не искаше да помръдне — беше му погодил този номер точно в ключовия момент на завоя. Той натискаше спирачките и се бореше да запази контрола върху влажния чакълест път.

Канавката беше дълбока към трийсетина сантиметра и наводнена от снощния дъжд. Предните гуми хлътнаха в нея с пълна мощ. Плисна вода. Под тежестта на джипа пропукаха клони. Срещу тях се носеше масивът от кедрови дървета.

Блъснаха се челно в едно дърво.

Въздушните възглавници изтръгнаха волана от ръцете му.

Колата поднесе настрани. Страничните панели налетяха на друго дърво.

И те спряха.

Въздушните възглавници спаднаха. Топлото и успокояващо ухание на кедър — вече недотам топло и успокояващо — изпълни въздуха.

Във внезапно настъпилото бездействие и тишина той усещаше тътена на сърцето си в ушите. А може би чуваше сърцето на Медоу?

Тя стисна с ръце главата си.

По дяволите. Проклетото сътресение!

— Медоу, добре ли си?

Тя не отговори. Беше в съзнание, но не говореше. А ако Медоу не говореше, определено нещо не беше наред.

Той разкопча предпазния й колан.

— Имаш ли нещо счупено? Можеш ли да се движиш нормално? — Преди две минути й беше бесен. Днес на два пъти й бе дал възможността да му каже истината и тя я бе отхвърлила. Беше се смяла през целия ден заедно с други мъже, очаровайки ги.

И имаше нахалството да го гледа с предпазливост, сякаш той бе също толкова опасен и безмилостен като Брадли Бенджамин и групата му старчоци.

Глождеше го една мисъл — може би си приличаше с тях повече, отколкото му се искаше.

Но я пропъди от главата си, когато я чу да казва:

— Добре съм. — Тя се размърда, за да му покаже, но не махна ръка от главата си.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. Бяха пълни със сълзи. Пълни с болка.

— Медоу, добре ли си? — Той произнесе бавно всяка дума.

— Нищо ми няма — увери го тя.

Да бе. Сигурно. Изглеждаше ужасно. Рижите й лунички изпъкваха с очебиен контраст на фона на бялата й кожа. Тя затвори очи, сякаш й костваше много усилия да ги държи отворени, и отпусна глава на облегалката.

Определено вече не й беше бесен.

— По дяволите! — Бяха изминали едва половината път от Амелия шорс до „Тайната градина“. Той извади мобилния си телефон и го погледна. Нямаше обхват. Бяха съвсем сами и нямаше към кого да се обърнат за помощ… Виеше му се свят.

Зададе се кола.

Той се пресегна към кутията, в която държеше пистолет — и се отпусна, когато Четири натисна клаксона на глупавото си MINI.

— Какво се е случило? — Четири изскочи от колата, приличаше на дългокрак клоун, докато се измъкваше от абсурдно малкото купе, и се спусна към тях. — Завоя ли изпусна?

— Да. Изпуснах завоя. — Девлин прескочи вратата и се запъти към Медоу. — Скъпа, Четири ще те закара. — Той я вдигна на ръце.

— Мога да вървя — каза тя.

— Но не ти се налага. — Той тръгна към MINI-то.

Четири погледна към Медоу, после отстъпи назад, сякаш се страхуваше, че тя ще повърне — и то върху него.

— Тя добре ли е?

— Закарай я в болницата.

Четири изприпка след тях и отвори вратата на пасажерското място.

— Нищо ми няма. Просто съм изморена — каза тя, без да отвори очи.

Снощи бе жизнена, дори след като бе ударила главата си. Днес изглеждаше изтощена, на ръба на силите си; и тласкан от угризения, Девлин си помисли, че не трябваше да я води в града, че не трябваше да разчита на нея да му каже, когато се измори. Медоу не се оплакваше. Не и когато целият живот беше пред нея.

Девлин я настани на седалката.

— Държа д-р Апс да я прегледа. Не приемай „не“ за отговор. — Девлин стисна Четири за рамото и го погледна в очите. — Не я оставяй сама и не позволявай нищо да й се случи. В противен случай ще те убия.

— Ясно. Разбирам. Не се обвинявай. Тя е страхотна. — Ентусиазираното съгласие на Четири може да се дължеше на притеснение за Медоу — или на собственото му чувство за вина.

Дали Четири нямаше пръст в инцидента?

Не. Не, може и да беше ядосан на Девлин, но не беше злобен. Никога не е бил.

— Какво ще правиш? — попита Четири.

— Ще се обадя на Франк Питърсън — отвърна кратко Девлин.

Четири познаваше Франк — механик и момче за всичко.

— Не мисля, че ще може да оправи тази кола.

— Не. Навярно не. — Но той можеше да отговори на въпроса, чийто отговор търсеше Девлин.

Защото тази злополука не беше случайна.

Г-ца Луиз Уудуърд, по прякор Уизи, тийнейджърка-доброволка в Районната болница на Амелия шорс, изхвърча от чакалнята, сякаш опашката й се бе запалила. Спря се до стаята на медицинските сестри.

— Г-жо Питърсън, видяхте ли Девлин Фицуилям, докато правеха компютърна томография на гаджето му? Предложих му кафе и му се усмихнах, а той само дето не ми откъсна врата.

— Нищо чудно. Лудо влюбен е в нея. Не си ли чула? — Джазмин Питърсън, старша сестра на етажа, се усмихна на шанса да разгласи новината и да излезе няколко крачки пред хубавичката Уизи. — Това е съпругата му.

— Съпругата му? — Страните на Уизи станаха яркорозови като цвета на престилката й. — Ами че той не е женен! Не е възможно. Кой ти каза? Кога е успял да се ожени?

Джазмин се облегна на тезгяха и провлече всяка една сричка.

— Това е най-романтичната история, която съм чувала. Моят Франк ми разказа, той върши това-онова в хотела — а трябва да ти кажа, че там има доста работа, като се има предвид, че нещата непрекъснато се объркват, а и половината от тях намирисват, ако схващаш идеята ми.

— Подочух, че стария г-н Брадли Бенджамин бил толкова бесен, че се заклел да убие г-н Фицуилям.

— И аз така чух. Но г-н Бенджамин също мина оттук неотдавна и, повярвай ми, хич не е в състояние да убива когото и да било. — Джазмин поклати глава дълбокомислено. — Ако не си направи ангиограма в скоро време, по-добре да започне да се стяга за онзи свят.

— Остави го него! — Уизи грабна ръката на Джазмин и я разтърси. — Разкажи ми за г-н Фицуилям и как е успял да се ожени без ние да разберем.

— Преди много време г-н и г-жа Фицуилям се срещнали в Хаваи и се оженили там, след което сериозно се скарали и тя го напуснала. Затова г-н Девлин се държеше толкова зле с всички в последно време.

— Бил е отчаян и разочарован — каза Уизи.

— Да, докато предишната вечер тя не цъфнала на прага му. Последвала страстна нощ; а после той едва не я убил като блъснал колата в дърво. Бедничкият. Измъчва се от вина.

— Това е най-романтичната история, която някога съм чувала. — Уизи притисна ръка към сърцето си.

— И отгоре на всичкото е истина. — Франк й бе разправил, че из имението се носят слухове за това как г-жа Фицуилям нахлула в къщата с взлом, но Джазмин ги смяташе за измислица, а тя не беше от жените, които разпространяват откачени истории.

Уизи, която бе олицетворение на нравите в Амелия шорс, попита:

— Тя от какво семейство произхожда?

— Никой не знае. Някаква янки, но едно ще ти кажа — не е богаташка. Със собствените си очи видях мазолите по ръцете й. — Това бе накарало Джазмин да изпита симпатии към нея.

— А каква работа има тук г-н Бенджамин младши?

— Не знам, не знам, ама май и той е влюбен в нея — подшушна Джазмин. — Той я докара в болницата и само да го беше видяла. Лицето му беше бяло като платно и целият трепереше.

— Не е честно. Не може да има и двамата! — Младата Уизи тропна с крак.

— Е, като гледам, може. — Джазмин посочи към коридора. — Ето ги.

Двете наблюдаваха как инвалидната количка се плъзга към изхода. Г-н Фицуилям вървеше до нея и държеше ръката на г-жа Фицуилям.

Четири се влачеше зад тях и залиташе леко.

— Дали пак не се е натряскал? — попита Уизи. — Нали го знаеш, винаги носи в джоба си онази манерка.

— И я пълни в Уолдемър Хауз, според Франк. Постоянно блуждае там като тъжен призрак. Ако се вярва на слуховете, заради него г-н Брадли Бенджамин е трябвало да продаде къщата на г-н Фицуилям.

— Стига бе! Защо?

— Г-н Бенджамин младши никакъв го няма в бизнеса.

Д-р Апс се появи на вратата на кабинета за прегледи и проследи с очи как пациентката й излиза от болницата.

Джазмин понижи глас.

— Явно д-р Апс се е съгласила да пусне г-жа Фицуилям вкъщи. Хич не й се щеше — г-жа Фицуилям се пазареше като луда — но г-н Фицуилям я увери, че ще се погрижи съпругата му да не напуска леглото, дори ако трябва да стои с нея там. Д-р Апс изглеждаше сякаш я беше зашлевил, и не каза нищо.

— Ами какво да кажа, д-р Апс си имаше свои планове за него.

— И не беше единствената. — Джазмин погледна многозначително към Уизи.

— Е, добре де, защо пък не? — Уизи повдигна пищните си гърди с ръце. — Хич не съм за изхвърляне, а пък и не са много атрактивните милионери в града.

Ненапразно я наричаха Мръсницата Уизи.

— Девлин Фицуилям не е атрактивен милионер. — Джазмин се изкикоти. — Той е атрактивен милиардер — и, драга, като гледам, май късметът ти се изплъзна под носа.