Внимавай в картинката

Шестнадесет

Джордан влетя в кухнята и Мия се стресна. Винаги се стряскаше, когато той беше наоколо. Беше толкова критичен. Крещеше толкова силно. А и след като вече беше обявил, че тя ще е новият му сосиер, залогът беше още по-висок. Ако се изложеше, щеше да я изрита, а имаше нужда от тази работа. След развода не й бе останало нищо друго, освен неплатени сметки и двама тийнейджъри, които я ненавиждаха, защото непрокопсаният им баща беше офейкал.

— Хайде! — Джордан плесна с ръце. — Ще излезем на верандата да посрещнем г-жа Фицуилям.

— Няма ли да я задържат в болницата? — попита Крисчън.

— Да, но я изписват на сутринта, така че ще стоим там цяла нощ. — Джордан завъртя очи саркастично. — Естествено, че са я изписали. Хайде сега, vite1! Вече са минали през портата.

Двамата помощници свалиха престилките и тръгнаха след шефа си.

Слънцето накара Мия да примига; огромният екип й подейства по същия начин. Тя работеше в кухнята. Нямаше представа, че в „Тайната градина“ има толкова много работници.

— Сигурно има към петдесет човека — прошепна тя на Крисчън.

— Шейсет и пет, доколкото чух последно, а секретарят на г-н Фицуилям днес набираше още персонал.

— Тук съм прекарала целия си живот, а не познавам дори половината от тези хора. — Тя отстъпи назад и позволи на Джордан да си пробие път към предните редици. Мразеше тълпите. Мразеше да се среща с нови хора. Но новата г-жа Фицуилям й бе допаднала и бе щастлива, че Джордан ги е извел, за да я приветстват с добре дошла в имението.

— Голяма част от тях дочули, че се предлага работа, и дошли от други градове. Г-н Фицуилям извикал дори хора от Атланта. А и знаеш, че винаги има желаещи да се пренесат тук за лятото, защото искат да живеят в близост до плажа. — Крисчън не беше родом от Амелия шорс — всъщност, той говореше носово като тексасец — но бе живял тук достатъчно дълго, за да се смята за експерт. — Сигурно някой от тях е прерязал маркуча за хидравличната течност на волана с нещо остро.

— Сериозно ли? Нарочно! — Тя сложи ръце на кръста си.

Крисчън кимна с глава.

— Франк казал на г-н Уилямс, който казал на г-жа Бърк, която пък сподели с мен, че се е случило, докато г-н и г-жа Фицуилям били в града с г-н Четири.

— Няма начин да го е направил г-н Четири! — Мия харесваше Четири.

Крисчън се разсмя.

— Да, май не е от най-умните, не смяташ ли? Дочух, че той бил виновен задето се наложило г-н Бенджамин да продаде това място. Четири задлъжнял на г-н Фицуилям и имението било единствената компенсация, която г-н Фицуилям бил склонен да приеме.

— Откъде чуваш такива неща?

— Правя почивките си в стаята за почивка, вместо в кухнята. Пробвай и ти някой път.

Мия се направи, че не е чула последното.

— Ето ги — каза тя, когато дългата лимузина паркира до стълбището.

Подобно на цветна алуминиева консервна кутия, вързана за бронята на истинската кола, след тях пълзеше MINI-то на г-н Бенджамин.

— Г-жа Фицуилям е толкова мила дама — как е могла да се омъжи за него. — Крисчън потръпна от ужас. — Предполагам това доказва, че всеки тип може да се сдобие с жена, ако има достатъчно пари. Г-н Фицуилям ме плаши до смърт.

Г-н Фицуилям плашеше всички. Такъв човек беше. Но той се бе държал добре с нея, за разлика от повечето хора в Амелия шорс, и я бе наел на работа без какъвто и да е стаж, като изключим краткия период, в който бе работила като готвачка в един отдавна затворен ресторант в града. Дори я бе представил на Джордан като постоянен служител. Вярно, коленете й се разтреперваха, когато г-н Фицуилям бе наоколо, но пък му беше благодарна.

— Не мисля, че е толкова лош човек.

— Така ли? Сесили каза, че се забавила с чистенето на стаите и той едва не я изхвърлил.

Мия си позволи да иззлорадства. Все пак знаеше някоя и друга клюка, която бе убягнала на Крисчън.

— Сесили не ти е казала всичко. Хванали я да подремва на леглото, което трябвало да оправя, и единствената причина да получи втори шанс била, защото се помолила заради детето си. Пък и г-н Фицуилям среща големи трудности с набавянето на достатъчно служители, като се има предвид, че началото на туристическия сезон наближава, а старият г-н Бенджамин разнася клевети за него из целия град.

Те наблюдаваха как Девлин вдига Медоу от задната седалка на лимузината.

— Еха. Погледни само. Толкова внимателно я повдигна, сякаш е диамант. — Сърцето на Мия потрепери така, както не й се бе случвало от деня, в който се бе влюбила в непрокопсания си съпруг. — А дори не подозирахме, че са женени.

— Защото сватбата е била тайна. Нейните родители са богаташи…

— Мислех, че са бедни! — Г-жа Фицуилям изобщо не приличаше на богаташко момиче. Беше прекалено добра.

— Дочух, че са богати.

— Знае ли някой в действителност? — Мия се почувства така, сякаш говори на някое от децата си.

— Хайде де, има логика. Родителите й не са искали малката им принцеса да се омъжи за някакъв си парвеню от Севера.

Понякога Мия се дразнеше малко на Крисчън.

— Г-н Фицуилям не е парвеню от Севера. Той е родом от Чарлстън!

— Изкупува всеки имот, до който може да се докопа и от който може да измъкне печалба. Не правят ли точно това парвенютата, които идват от Севера? — Тя понечи да възрази, но Крисчън я надвика: — Освен това, той е копеле, а мъжът, от когото забременяла майка му, бил по-голям негодник и от г-н Фицуилям.

— Това и аз съм го чувала. — Посрещачите се протягаха да докоснат г-жа Фицуилям, докато г-н Фицуилям си проправяше път през тълпата.

Четири ги следваше. Той хвърли поглед наоколо, свел рамене. Избърса длани в крачолите на панталона си.

Колкото и неприятно бе за Мия да го признае, той изглеждаше гузен за нещо. Надяваше се да греши; може и да не беше добър човек, но поне беше мил.

— Не можеш да обвиняваш родителите й, че не са искали красивото им момиче да се омъжи за този нагъл кучи син. — Като момче, хванато да сплетничи, Крисчън се приведе, когато г-н Фицуилям погледна в негова посока.

Мия каза наум молитва за по-скорошното оздравяване на г-жа Фицуилям и се загледа замечтано в г-н Фицуилям и жената, която внимателно носеше на ръце. Тя цялата бе покрита в бял прах от въздушната възглавница, със сплъстена мръсна коса и синина на бузата си, а той я гледаше с такава нежност.

Бе запленен от нея.

— Кой знае с какво се сблъсква всеки ден, горката — каза Крисчън.

— През… цялата… нощ.

— Моля? — Крисчън поклати глава объркано.

— Има нещо в този мъж. Може да издържи през цялата нощ — провлече Мия. — Повярвай ми.

Крисчън едва ли би изглеждал по-ужасен, дори ако кастрираният му кокер шпаньол се бе сношил с крака му.

Глупаво момче. Мислеше си, че само защото е с двайсет години по-възрастна от него и не е кой знае колко приказлива, е лишена от всякакви сексуални пориви. Е, да, беше обикновена разведена жена, достатъчно малтретирана в миналото си, но имаше безпогрешен нюх за мъже, които знаят какво се прави в спалнята. Тя добави:

— Освен това, тази сутрин съвсем ясно се виждаше, че г-жа Фицуилям го върти на малкото си пръстче.

— Да, и не е единственият. — Крисчън я сръга с лакът и посочи шефа им.

— Горкичкото ми кльощаво пъдпъдъче. — Докато г-жа Фицуилям вървеше редом с г-н Фицуилям, Джордан стисна големите си ръце под брадата си и кафявите му очи плувнаха в сълзи. — Ще ти направя зеленчуков бульон, който ще излекува всичките ти болежки и ще накара върху бузките ти отново да разцъфнат рози.

— Благодаря ти, Джордан. — Медоу понечи да каже още нещо, но г-н Фицуилям не спря. Насочи се директно към отворената входна врата.

— Сега трябва да си легне — каза той. — И няма да стане от леглото поне четиридесет и осем часа.

— Но аз искам да благодаря на всички, че излязоха да ме посрещнат — оплака се г-жа Фицуилям.

— След два дена ще можеш да благодариш на всички. Засега единственото, което ще правиш, е да лежиш. — Двамата влязоха в къщата.

— Виждаш ли? — прошепна Крисчън. — Казах ти, че е плашещ.

Мия се подсмихна на наивността му. И въздъхна с благородна завист към г-жа Фицуилям.

Може би не тази нощ. Може би не и утре вечер. Но съвсем скоро г-жа Фицуилям щеше да бъде една много щастлива жена.

През… цялата… нощ.

Сам изтича пред Девлин, влезе в спалнята и отметна завивките на леглото.

Девлин внимателно сложи Медоу да си легне и я зави с чаршафите.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Между веждите й се образува бръчка.

— Лъжата ще ти донесе само неприятности. — Той се вгледа в очите й. — Още неприятности.

Тя подскочи, сякаш я бе ударил ток.

— Не лъжа!

— Няма нужда да се опитваш да ме заблуждаваш. — Той приглади косата й назад. — Можеш да ми се довериш. Ще се грижа за теб.

— Ще ми дадеш ли четиридесет милиона долара? — попита тя рязко.

Ръката му увисна във въздуха.

— Защо са ти четиридесет милиона долара?

— Ако ми имаше доверие, нямаше да ти пука.

— Ясно. — Беше опърничава като дете. Д-р Апс го беше предупредила, че това е възможно — Медоу не бе претърпяла сериозни наранявания при катастрофата, но беше изтощена и стресирана. — Имаш най-отвратителното главоболие, което някога те е спохождало.

— Сигурно — отвърна тя мрачно.

— Както и болки в китката, и синина на бузата — прокара той палец по черното петно върху бледата й кожа, — които си получила, когато въздушната възглавница е блъснала ръката ти в лицето.

— Предполагам.

— Така че можеш да си признаеш, че се чувстваш зле.

— Не се чувствам зле. — Тя се поколеба, на ръба да произнесе по-голяма лъжа, но в крайна сметка отхвърли идеята като се размърда нетърпеливо и примига. — Искам да си взема душ.

— Не точно сега. Сам, донеси малко вода. — Девлин извади шишенцето с хапчета от джоба си и изтръска едно в ръката си.

Секретарят се запъти към банята.

— Мръсна съм. Цялата съм покрита с гадния прах от въздушната възглавница. — Тя разтърка ръцете си и прахът се посипа от тях като сняг.

— Утре ще можеш да си вземеш вана.

— Не искам вана, искам душ. И то веднага.

— Веднага щом лекарството подейства, ще можеш да станеш и да се изкъпеш.

— За глупачка ли ме имаш? Да не мислиш, че не знам какво е действието на това хапче?

— Не. Какво е?

— Да ме приспи!

— А това е проблем, така ли? — Девлин взе чашата от Сам и й поднесе хапчето. — Но поне докато спиш няма да мислиш за това колко си прашна.

Тя извърна глава.

— Не обичам лекарства.

— Трябва да поспиш.

— Тогава ще пийна малко чай от лайка.

Той подаде на Сам хапчето и чашата. Седна на леглото до нея, като внимателно облегна бедрото си в нейното. Обхвана я с ръце от двете страни, приведе се към нея, докато носовете им почти се докоснаха, и каза:

— Скъпа, след четиридесет и осем часа ще можеш отново да се върнеш към това да очароваш персонала, да се караш с дъртаци и изобщо в ролята си на Медоу. Но засега ще правиш точно каквото ти се казва.

— И как възнамеряваш да ме принудиш? — Изморените й сини очи хвърляха искри.

— Като начало ще изпиеш това хапче или ще се кача в леглото и ще те любя, докато не те изтощя до такава степен, че да заспиш в прегръдките ми.

— Девлин! — Тя погледна ужасено зад рамото му. — Не пред Сам!

— Тогава най-добре изпий хапчето. — Девлин пое хапчето и чашата с вода от невъзмутимия секретар. Помогна й да се изправи, гледаше я как гълта хапчето и отпива вода, след което й помогна да се отпусне бавно върху възглавницата. — А сега заспивай. Ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Тя му обърна гръб.

— Няма да имам нужда от теб.

— Въпреки това ще съм тук. — Зави я хубаво и погледна към Сам. — Ще работим във всекидневната.

— Да, сър. — Секретарят се запъти към вратата.

— Ето значи колко ще си тук — промърмори тя.

Девлин отиде в банята, намокри кърпа и се върна при нея.

— Обърни се към мен — нареди той.

Тя се обърна и го напуши смях, като видя войнственото изражение върху покритото й с прах лице.

— Ето така. — Той прокара мократа, студена кърпа по бузите, брадичката и челото й.

Очите й се притвориха в истинско блаженство.

— Приятно ли е? — попита той.

— Да. Благодаря ти. — Тя потърка нос с опакото на ръката си. — Съжалявам, че се държах като глезла.

— Не бих казал глезла. По-скоро като глезено хлапе. — Прокара кърпата по устните й и после ги целуна. Бяха кадифени и отпуснати, но когато той отвори уста леко, тя отвърна със същото. Неохотно и едва-едва, но му се стори, че не би могла да устои напълно. — Сега заспивай.

Тя кимна с глава, клепачите й бяха като от олово.

Погали косата й още веднъж, хвърли кърпата в банята и мина във всекидневната.

Сам седеше пред бюрото с отворен лаптоп.

Девлин бе намерил Сам преди осем месеца, докато си търсеше временен секретар. Сам се бе изявил като човек с отлични умения на административен помощник. Доказваше се непрекъснато като безценен кадър — но така и не бе разкрил никаква лична информация за себе си.

На Девлин това му допадаше.

Сега Сам го гледаше със сериозно изражение.

— Маркучът несъмнено е бил прерязан. Въпреки това, прекъснат маркуч за хидравличната течност не се счита за опит за убийство.

— Винаги съществува вероятност за недостатъчна компетентност. — Девлин седна на стола пред бюрото. — Може би злосторникът се е опитвал да пререже спирачния маркуч именно за да ме убие.

Сам наклони глава.

— Вярно е.

— Кой би имал мотив да ме убие?

— Ще съкратим списъка, ако се запитаме кой няма мотив да ви убие. — Сам не се правеше на интересен. Всъщност, доколкото Девлин го познаваше, Сам беше лишен от чувство за хумор.

— Недей да разтягаш локуми, Сам.

— Как ви звучи г-н Брадли Бенджамин Четвърти? Или още по-вероятно, г-н Брадли Бенджамин Трети. Или пък някой от Амелия шорс, на когото не му харесва идеята за хотела. Или някой от хората, които сте ядосал поради една или друга причина, а те са легион. Или собственик на конкурентен хотел. Или…

— Добре, схванах мисълта. Но не вярвам в съвпадения и фактът, че Четири се появи точно пет минути след катастрофата, не ми харесва. — Нито пък фактът, че някой се е опитал да навреди на Девлин, а бе навредил вместо това на Медоу.

Всъщност, това го докара до ярост.

— Свързах се с Гейбриъл Прескот. Ще изпрати десет от най-добрите си служители да пазят „Тайната градина“ отвътре и отвън.

— Това е добре. — Можеше да остави Сам да се справи и да разчита на подробен доклад. — Какво стана с беседката?

Той изслуша отчета на Сам за щетата и за предполагаемия срок на поправката й, но през цялото време мислеше за това как е въвлякъл Медоу в целия този фарс. Първоначалната му идея бе да я използва и после да се отърве от нея, което не би наранило нищо по-ценно от чувствата й.

Но плановете му се бяха провалили — едва не я бе убил.

Тя не му беше съпруга, но пък беше негова отговорност, а той бе мъж, който приема отговорностите си на сериозно.

Така че, когато спипаше негодника, който я бе наранил… щеше да го убие.

Беше съвсем просто.