Внимавай в картинката

Осем

Медоу се нуждаеше от схема на етажното разпределение. Бе излязла от стаята с идеята, че ще огледа хотела, ще си върне ключа за къщата, мушнат между възглавниците на дивана, ще разгледа картините и ще намери онази, за която бе дошла.

Хей, тя вярваше в силата на позитивното мислене.

Пък и този път си бе подготвила лъжа — ако я хванеха, щеше да заяви, че се е изгубила.

Но беше очарована от обновленията, които бяха превърнали имението Уолдемър Хауз в хотел, наречен „Тайната градина“. Внушителната стара къща, която баба й беше описала с такива подробности, беше напълно променена.

Бяха издигнати стени, за да се създадат стаи, които не е имало преди. Дългите коридори напомняха заешки лабиринти, водещи до затворени и заключени врати, и из тях не забеляза нито едно прозорче. На третия етаж се натъкна на дузина камериерки, някои бутаха колички с чисти чаршафи, други чистеха с прахосмукачки и оправяха леглата. Един мъж инсталираше машина за Кока-Кола до машина за лед.

Тя ги поздрави.

Отвърнаха й.

Хрумна й да ги попита дали не са виждали картината, но веднага след поздрава те се върнаха към работата си, с което й подсказаха, че са заети.

А и да разпитва за картината не беше добра идея; ако Девлин я следеше, както се бе заканил, щеше да види с кого е разговаряла и може би по-късно щеше и той да поговори с него.

Затова продължи с разходката си, оглеждайки произведенията по стените, които бяха напълно посредствени — импресионистични пейзажи, редуващи се с типични семейни портрети от късния XIX и ранния XX век, рисувани от отдавна забравени художници. Хвърли по един бърз поглед на пейзажите, но проучи по-внимателно портретите в търсене на позната черта, усмивка, поза. Изкачи се по величествените стълбища, слезе надолу с модерните асансьори, но не намери търсеното.

Сега лъжата й се бе превърнала в истина. Беше се изгубила, а коридорите бяха зловещо пусти.

Може би не й беше нужен план на имението. А по-скоро компас.

Реши да слезе на долния етаж — веднага щом открие стълбище или асансьор — с надеждата да намери кухнята, където със сигурност някой готвеше. Поне така се надяваше. Беше изгладняла.

Отнякъде долетяха гласове — зад ъгъла — и тя ускори крачка.

— Как е успяла бурята да отнесе дървото? — Беше гласът на Девлин.

— Било е изгнило до корен, сър. — Тя разпозна гласа на човека, който отговори. Беше Сам, мъжът, който предишната вечер искаше да се обади в полицията.

— Сигурно е било любимото дърво на стария Брадли. Добре, нека го изнесат оттук още днес, заедно с другото, удареното от гръм.

— Не знам дали работникът ще може да дойде днес.

— Тогава намери някой, който ще може.

Тя спря. Девлин звучеше по различен начин от преди. Груб, неотстъпчив, непризнаващ оправдания.

— Искам проклетото дърво вън от тук, дънерът да бъде изкоренен, а теренът оправен и засаден наново преди откриването. — Всъщност, тонът на гласа и думите му й напомниха за снощи, за момента, преди да обяви, че тя му е съпруга и за първото й впечатление, че е студен, безмилостен и нечувствителен.

— Да, сър. — Смиреността на Сам подсили това й усещане.

— А матраците? — Вниманието на Девлин прескачаше от една тема на друга.

— Ще пристигнат днес. Фирмата се извини за грешката и предложи да работи извънредно за поставянето им.

— Много мило, но това едва ли е достатъчно да компенсира неудобството, което ми създадоха.

— Знам, затова настоях да включат към доставката и безплатни възглавници за всеки от матраците. Което направиха. — Сам звучеше доволен от себе си.

— Отлично — даде краткото си одобрение Девлин. — А как вървят нещата по наемането на допълнителен персонал преди откриването?

— Шестима нови работника започват днес, а се обади и една жена, която твърди, че има опит в пералнята; чакам я за интервю. Проблемът е, че никой от града не се наема да работи на мястото на предишния пазач.

— Проклети лентяи, дано гният в ада! — Девлин звучеше гневно. Отмъстително. В него се бореха всички емоции, които унищожаваха душата.

Преди да е успял да си навлече още лоша карма, Медоу се запъти към ъгъла и заговори:

— О! Много се радвам, че ви намерих, момчета. Лутам се от един час!

Девлин превключи от безмилостен бизнесмен към галантен чаровник без никакво затруднение.

— Тъкмо щяхме да организираме търсене.

Сам реши да се оттегли, но тя се насочи право към него с протегната ръка.

— Не се запознахме официално миналата нощ. Аз съм Медоу.

— Сам. — Той мушна папката си под мишница и стисна ръката й за кратко.

— Сигурно сте част от охранителния екип? — поинтересува се тя. Мъжът имаше физика на футболен защитник, а оскърбленията на Девлин явно бяха изстъргали от него всякакво чувство за хумор.

— Всъщност, аз съм личният секретар на г-н Фицуилям — отговори той.

Тя се засмя, после осъзна, че той говори сериозно.

— Това е чудесно. Какво ви е накарало да се заемете с работа, обикновено смятана за женска?

— Г-н Фицуилям плаща добре — отвърна кратко той и си тръгна.

Тя го изчака да се отдалечи достатъчно, след което се обърна към Девлин.

— Да не би да го засегнах? Просто имах предвид, че е доста уверен в мъжествеността си.

— Не се безпокой. Не можеш да обидиш Сам. Просто не е много разговорчив. — Огледа я по начин, който й даде да разбере, че Сам вече е далеч от съзнанието му. — Това моята риза ли е?

Спомняйки си несправедливостта, тя пристъпи напред.

— Разбира се, че е твоята. Трябваше да се прикрия по някакъв начин. Какво те накара да мислиш, че ще се разхождам из хотела с дрехи, подхождащи повече на отнесена тийнейджърка, отколкото на…

— Омъжена жена?

— Да. Не! — Тя го погледна с присвити очи. — Не се опитвай да ме объркаш. Вече ти казах, че не си спомням да сме се женили.

— Продължаваш ли да не си спомняш? — Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— Да. — Внезапно я озари вдъхновение. — Но да те видим ти пък какво знаеш за мен?

— Какво имаш предвид? — Той намота една от къдриците й около пръста си.

— Ако сме се оженили, няма как да не съм ти разказала нещо за живота си. Опресни паметта ми.

— Бих могъл. — Той удължи паузата като се надвеси над нея и си пое дълбоко въздух над главата й. — Но няма да го направя.

— И защо? — Тя също вдиша и познатото му ухание задейства верижна реакция от копнеж, страст и предпазливост. Защото разпозна аромата му, бе спала в прегръдката му и се бе изпълнила с живот.

Това беше мъж, от когото трябваше да се пази.

— Страдаш от амнезия. Най-добре ще е да откриеш истината сама.

По дяволите, биваше си го! Не можеше да го хване, колкото и да се мъчеше.

— Май амнезията ми се разширява. Не си спомням да съм закусвала тази сутрин.

— Гладна ли си? — Говореше близо до ухото й, толкова близо, че още малко и думите му щяха да се превърнат в целувка.

— Умирам от глад. — Тя избута главата му.

— Можеше да си поръчаш закуска в стаята. — Той допря ръката си към долната част на гръбнака й и я поведе надолу по коридора. — Все пак знаеш къде е телефона.

Тя се напрегна вътрешно в очакване да го чуе да рецитира части от разговора й с Джудит.

Не го направи. Коментарът му увисна във въздуха. Вместо това той каза:

— Хайде, ще ти покажа къде е кухнята. Ще помолим да ти дадат нещичко.

— Не знаех, че вече имате румсървис. — Докато вървяха, тя се притисна в него. Не знаеше защо. Просто имаше чувството, че той може да й е опора — във всяка ситуация.

Боеше се, че ако този фарс се проточеше прекалено дълго, щеше да започне да вярва в него и в глупавата му история за брака им.

— Работниците в хотела трябва да се хранят — каза той, — а готвачите и сервитьорите трябва да се упражняват. Официалното откриване на „Тайната градина“ е след три седмици. Така че, да. Имаме румсървис. — Двамата завиха по коридора и се озоваха пред асансьор. Той натисна копчето за надолу.

— Качих се до тук с асансьор, но когато се обърнах, той беше изчезнал. — Огледа се. — А този изобщо не ми се вижда познат. Мислиш ли, че се шляе, когато никой не гледа?

— Има два асансьора. Ти се качи с другия.

— Аха. — Ясно. Беше я наблюдавал.

— Трябва да имам карта — каза тя.

Той й показа един говорител, инсталиран в стената.

— Забеляза ли ги?

— Да. За музика са, нали?

Не й се присмя. Поне това трябваше да му се признае.

— Това са вътрешни телефони. Виждаш ли този бутон? Когато се изгубиш, натисни го. Някой ще те упъти или пък, ако си наистина объркана, ще дойде да те вземе.

Тя се изчерви. Нямаше как да го предотврати. Бе виждала вътрешни телефони в университета, но не й бе хрумвало колко полезни могат да са в такава огромна къща.

— Сигурно ме мислиш за много задръстена.

Той я покани в асансьора.

— Мисля, че си възхитителна.

— Все пак бих искала карта. — Защото не искаше всички да знаят къде рови.

Е… като изключим Девлин. И хората от охраната. И всеки, който следи мониторите.

— Ще имаш каквото поискаш. — Усмихна й се палаво и тя бе сигурна, че това не е изражение, което често се появява върху лицето му. — С изключение на…

— С изключение на какво?

— С изключение на самостоятелно легло за нощта.

Когато вратите се затвориха, той я целуна, топъл прилив на нежност, толкова истински, че тя почти можеше да вкуси средиземноморска сол по устните му.