Внимавай в картинката

Единадесет

— Или поне живеех доскоро. — Като взе ръката на Медоу, Четири я вдигна към устните си. — Аз съм Брадли Бенджамин Четвърти. Красив, любезен, благороден и неустоим.

Медоу се засмя на неговото безгрижие.

— Виждам.

— С други думи, пълната противоположност на скучния стар Девлин.

— О, не знам. — Тя все още беше полувъзбудена от удоволствието, с което Девлин описваше Тайната градина. — Мисля, че Девлин е невероятно очарователен. — Макар в момента изобщо да не изглеждаше такъв. Седеше, скръстил ръце пред гърдите си. Устата му изглеждаше жестока, със стиснати устни.

— Девлин? Девлин Фицуилям? — Четири изгледа Девлин с невярващи очи. — Не и този Девлин Фицуилям, най-подлият кучи син — моля за извинение, мадам — който някога е ходил по улиците на Чарлстън.

— Същият.

— Имате превръзка на челото. — Четири я докосна леко. — Кажете ми истината. Паднали сте и напълно сте си изгубили разсъдъка.

Предположението му беше достатъчно близко до действителните събития, че да уплаши Медоу и да я накара да погледне въпросително Девлин.

— Къде чу тази история? — попита Девлин.

— Не съм чул нищо. Но това е единственото обяснение, което мога да си представя, за заблудата й. — Четири си взе бисквита. — Никога не позволявай на временните опити на Девлин за цивилизовано отношение да те заблудят. Млякото на човешката доброта е замръзнало във вените му.

Тя гледаше Четири, докато той намаза бисквитата с масло и конфитюр и я изяде на две хапки. Изглеждаше искрен, но… Девлин изглеждаше неразрушим.

Четири изсумтя.

— Той крие всичко. Чувствата, мислите си… и когато най не очакваш — фрас! Цапардосва те и ти разбива ченето. — Той вдигна полуизядената бисквита. — Но готвачът му наистина си го бива, далеч по-добър е от този на баща ми.

— Естествено. — Девлин не губеше време в любезности.

— А и барчето ти с напитки е заредено с най-доброто. — Четири поздрави Девлин като вдигна запотената чаша.

— Пийни си. — Четири продължаваше упорито да дразни Девлин.

Медоу можеше да види защо. Девлин изглеждаше суров като планинец, който се е загубил и е попаднал в най-спокойното, влажно място, където птиците чуруликат и слънцето блещука през гъстите листа.

Четири беше съвсем различен. Той приличаше на някой от черно-белите филми на Фред Астер, които баба й гледаше — слаб, отегчен, добре облечен и богат. Много, много богат. Не беше висок, не повече от един и седемдесет и пет, но синята му спортна блуза, опъната върху мускулестите рамене и сивите му отпуснати панталони опасваха стегната талия. Косата му беше идеално подстригана — и започнала да оплешивява. Тя можеше да се закълне, че някой се е погрижил да напръска лицето му с изкуствен тен. От него се носеше мирис на застояли цигари и скъп одеколон и той звучеше като сладкодумен и благороден южняк.

Тя не можеше да си представи, че прилича на баща си.

Той отпи от чашата, която бе оставил на масичката. Беше същата като тази, от която тя пиеше студен чай. Течността беше кафява като чай. Само че сред ледените кубчета плуваха няколко зелени листенца, а във въздуха се носеше сладкият мирис на бърбън.

Беше едва единайсет преди обяд.

— Аз съм Медоу.

— Медоу. Красиво име, и ви отива. Свежа сте като планинска ливада. Но не разбрах каква е фамилията ви. — Лешниковите очи на Четири играеха развеселено, докато наблюдаваше нетърпението на Девлин.

— Не съм ви я казала.

В този момент се обади Девлин:

— Фицуилям.

— Ухажваш братовчедката си? — предположи Четири. — Това не е ли малко традиционно южняшко за теб, Девлин?

— Тя не ми е братовчедка — прекъсна го Девлин.

Медоу втренчи поглед в отпуснатите си в скута ръце и изпита неистово желание да натъпче кърпата си в гърлото на Девлин.

Четири плъзна поглед по тях, после направи неизбежното заключение:

— Не ти е… съпруга… нали? — Той се задави с течността и започна да кашля, докато от очите му не изскочиха сълзи. Накрая тя го потупа по гърба, за да прочисти дихателните му пътища. Той махна с ръка и изграчи на Девлин:

— Оженил си се? За нея? Я не ме баламосвай. И откога? Чакай, не ми казвай — оженили сте се в Майорка!

Значи бе чул поне някаква част от приказката, която Девлин беше изфантазирал за нея. Това, че ги беше подслушвал я накара да се почувства неловко и леко раздразнена. Измислицата беше нейната история, подарък от Девлин, и не й харесваше да я споделя с друг. И съвсем определено не искаше Четири да започне да задава въпроси за една церемония, която никога не се бе състояла.

— Всъщност, Четири, ти дойде в много неподходящ момент. — Съчувственият тон на Девлин нямаше нищо общо с ликуването му. — Съпругата ми и аз сме тръгнали към града. Така че се омитай.

— Към града ли? — Медоу едва сега чуваше за това.

— Трябва да вземем лекарствата, които ти предписаха — каза Девлин.

Главата я болеше, но не много, но когато понечи да го каже, срещна предупредителния поглед на Девлин.

Хубаво. Отиваха в града.

— Можем да купим един екземпляр от „Тайната градина“, докато сме там.

— Още една причина да се отиде в Амелия шорс — каза той с почти недоловимо раздразнение.

— Страхотно! — усмихна се Четири. — Ще дойда с вас.

— Не, няма да стане. — Девлин беше категоричен. — Отиваме с джипа. Няма място за теб, няма задни седалки.

— Девлин, този тон не ми харесва! Не можеш да ме дразниш с новините за брака си, а после да се отървеш от мен! Трябва да поддържам репутацията си на клюкар, все пак. Дойдох тук с кола. Ще се върна с нея в града. — Четири се засмя тихо и отпи нова глътка, този път по-внимателно. — Докато обаче още сме тук, можеш да ми разкажеш някои пикантни подробности за романса на века.

— Май не разбирате от намеци, а? — възхити се Медоу на непукизма му.

— Скъпа моя, ако човек обръща внимание на всяка обида на Девлин, току-виж започнал да си мисли, че не е харесван. Всъщност, аз съм най-добрият му приятел.

Девлин изсумтя.

— Ако не съм аз, то кой е тогава? — предизвика го Четири.

— Съпругата ми — отвърна Девлин.

— То-о-лкова е романтично — започна Четири.

Но Медоу не беше подготвена да съчинява истории за плажни запознанства и размяна на целувки, преди да са се уговорили с Девлин, и определено не можеше да си представи да се разпростира на дълго и на широко в абсурдни метафори за това как са лежали из храстите в тайна градина зад една срутена къща и са се любили… поне не и докато не го обмислеше.

— Значи твоето семейство е притежавало Уолдемър Хауз?

— В продължение на повече от сто години. — Гордостта на Четири се развя като флаг. — Уолдемър Хауз е най-близкото имение до Амелия шорс, а Амелия шорс е последното и най-важно ваканционно селище за тесногръдите и въшливи с пари богаташи на Чарлстън. Семейството ми — най-тесногръдото и тъпкано с пари — е удържало това място над сто години въпреки Голямата депресия и всички видове данъци. И в крайна сметка трябваше да го продадем на най-прочутото копеле със синя кръв — простете, мадам — незаконен син — живял някога на тази земя.

— Това беше не толкова продажба — прикова го с поглед Девин, — колкото капитулация.

— О! — Медоу местеше поглед от единия върху другия, от стиснатите челюсти на Четири към безочливата усмивка на Девлин. Тяхната неприязън беше като киселина, разяждаща удоволствието й от сутринта.

Но тя беше боец. Ако се канеха да се дразнят един друг, поне трябваше да разбере защо го правят.

— Ей, момчета, много бързо се озлобихте. Какво става? Да не сте се били в началното училище?

Четири се обърна към нея изненадан, после се разсмя и се отпусна.

— По-голям съм от него и прекалено умен, за да влизам в контакт с малкия Девлин и с кокалестите му юмруци. Носеше му се славата, че разбива мутрата на всекиго, без значение на каква възраст е.

— Сериозно? — Това беше Девлин, когото тя виждаше в моментите, когато беше уязвим — зъл като помияр и опустошителен като земетресение.

— Но да не забравяме и това, че цялото семейство Фицуилям се опитваха да унищожат моето семейство и да потъпчат гордостта му в продължение на двеста години. — Усмивката на Четири стана злобна. — Безуспешно.

— Проблемът е не гордостта ти, а това че няма причини за нея. — Колкото Четири се ядосваше, толкова Девлин ставаше по-спокоен.

Очарована, тя ги гледаше.

— Наистина ли става дума за семейна вражда?

— Превърнала се в традиционна — каза Четири.

— От поколения наред — добави Девлин.

— Как е започнала? — попита тя.

Двамата мъже свиха рамене и отместиха погледи. Знаеха, но нямаше да говорят. Каквото и да бе съперничеството им, породило острата размяна на реплики, беше ясно, че е старо и ожесточено.

— Клевета? Обир? Убийство? — Тя ровеше в мозъка си за нещо, което наистина би ги разстроило толкова дълбоко. — Линчуване?

Четири отпи от питието си.

— Разтрогнат годеж — промърмори той.

Медоу седеше и чакаше останалата част от историята. Когато не последва нищо, тя попита:

— Това ли е? Семействата ви враждуват от… от…

— Двеста и петдесет години — довърши Девлин.

— Двеста и петдесет години за един разтрогнат годеж!

Двамата мъже кимнаха.

Тя избухна в смях.

— Ама че смешно!

На тях обаче не им беше смешно.

— В някогашна Америка един разтрогнат годеж е бил голям удар върху честта — произнесе сковано Четири. — Когато Джон Бенджамин, който бил богат плантатор, оказал честта да поиска ръката на Ан Фицуилям, която била негова домашна прислужница, тя приела, но после решила, че не може да се омъжи за него и го зарязала пред олтара.

— Това само показва, че Фицуилям отдавна се славят със здрав разум — обади се Девлин.

— Тя вероятно е била влюбена в някого другиго. — Медоу гледаше как двамата мъже се нападат за някаква отдавна отминала любовна история и се смееше.

— Така си и умряла стара мома — каза Четири.

— Върховната обида. — Устните на Девлин се разтегнаха от неприятна усмивка. — Ако се беше омъжила за някой друг, Бенджамин са можели да започнат да приказват, че си е загубила ума от любов. Вместо това тя предпочела да работи като икономка в дома на брат си — при всички положения една неблагодарна работа — докато той трупал състояние с износ на памук към Великобритания.

— Направил състояние от търговия — подигра му се Четири.

— Да, и единствената разлика между него и теб е, че той го е направил добре.

Четири се изправи, обръщайки чашата си.

Ледените кубчета се пръснаха по масата. Кафявата течност се плисна към Девлин.

Девлин скочи, но не достатъчно бързо, за да избегне наводняването на скута си с бърбън.

Медоу можеше да се обзаложи, че е готов да се пресегне през масата и да удари Четири.

В този момент Четири се разсмя.

Звукът на безочливия му смях подейства на Девлин така, както ледените кубчета не бяха успели. Червенината му се отдръпна и изражението му стана студено.

— Колко си несръчен, Четири.

Не говореше за разплисканата напитка.

— Добре! — Медоу също се изправи.

Четири огледа краката й.

— Еха, бива си ги.

— Благодаря. — Вбесена от начина, по който я използва, за да дразни Девлин, тя се възползва от гордостта му за реванш. — И какъв джентълменски начин да кажете, че изглеждам привлекателна.

Той се изчерви.

— Схванах намека.

— Дано.

Девлин обви ръка около кръста на Медоу.

— Скъпа, да отидем да се преоблечем и да се отправяме, закъдето сме тръгнали.

— Разбира се, скъпи. — Тя изпърха с мигли към него. Вече не изглеждаше доволен от скандалното й облекло. Явно едно нещо беше той да оценява фигурата й, и съвсем друго — да й се наслаждава Четири с похотливата си усмивка и красивото си лице. — Веднага, след като изчистим тази бъркотия тук.

— Ще извикам прислугата. — Девлин откопча уоки-токито от колана си.

— И сами можем да се справим. — Медоу събра стъклата в чинията.

Девлин я игнорира, раздавайки заповеди на иконома. Когато свърши, й посочи мокрото петно върху панталона си и й кимна:

— Да тръгваме.

— Не е нужно да ти помагам. — Тя не искаше да се връща в онази спалня с него отново. Не и докато сменяше панталона си. Както Шарън казваше винаги: по-лесно е да избягваш изкушението, отколкото да се бориш с него.

— Той няма да ти позволи да останеш насаме с мен. Току-виж съм решил да си отмъстя заради предците си, съблазнявайки съпругата на Девлин. — Четири пъхна ръце в джобовете си и се ухили.

— Ама че сте глупак — каза тя презрително.

— Какво толкова казах? — Четири погледна към Девлин смутено.

Удовлетворението на Девлин беше очевидно.

— Мисля, че съпругата ми току-що каза, че не би могла да бъде съблазнена от едно красиво лице и голямо его.

— Почти позна. — Медоу щипна Девлин по брадичката и се усмихна нарочно в лицето му. — Няма да бъда съблазнена изобщо.

Девлин разбра. Разбра даже много добре, но не се отказа. Изгледа я, отвръщайки на предизвикателството.

Никой от тях не отстъпваше. Нищо не наруши тишината.

Докато чистачите не хлопнаха вратата и не тръгнаха към тях.

Несъгласието помежду им накара лицето на Четири да грейне. Отвори уста да каже нещо.

Медоу го погледна. Само го погледна.

И той затвори уста.

Тя одобри проявата му на здрав разум с едно:

— Добро момче. — След което се обърна и попита саркастично Девлин: — Коя от летните рокли искаш да облека?

— Обуй джинси — предложи й той.

— Джинси. Отлична идея. — Беше спечелила! Спечелила! — Стига да се бях сетила да си взема джинси.

Дали наистина беше спечелила? Щом джинсите бяха в нейната стая, значи той бе наредил да ги оставят там, след като бе изхвърлил дрехите, с които бе нахлула снощи, и всички тези разговори за деколтирани рокли на цветя бяха просто пълни измислици.

Не разбираше какво кара Девлин да се държи така — какво иска от нея, защо лъже Четири, какво се мъчи да постигне с тези сложни игри на гатанки. Знаеше само, че какво и да решеше да облече, щеше да заключи вратата.

Просто беше по-сигурно.