Внимавай в картинката

Двадесет и три

Звънът на телефона накара Четири да подскочи в леглото си. Той се взря в този инструмент за мъчения и после в часовника.

Девет сутринта — отново.

Пак ли беше той?

Разбира се, че беше той. Г-н Хопкинс. Кой друг?

На Четири не му се искаше да вдига телефона. Чувстваше се зле от уискито… и от страх. Но звъненето продължаваше и продължаваше, сякаш мъжът беше убеден, че Четири е в стаята си. Точно от това се страхуваше Четири.

Той натисна бутона и предпазливо произнесе:

— Ало?

— Четири. Много съм разочарован от теб. — Този познат, любезен, демоничен глас предизвика у Четири желание да повърне. — Напиваш се, вместо да претърсваш.

— Не е вярно.

— Четири, лъжата никак няма да ти спести неприятностите. Не и този път.

— Не лъжа! — Успокой топката, момче. Не се репчи на г-н Хопкинс; ще вземеш да го вбесиш. — Пия по малко и после се преструвам на пиян. Можете ли да измислите по-добра стратегия за претърсване от това да се клатушкам насам-натам из къщата всяка нощ, сякаш съм се загубил?

Кратката тишина, която последва, накара Четири да се изпоти. После г-н Хопкинс каза:

— Четири, впечатлен съм от изобретателността ти. Поздравления, че си намерил полезно приложение на един от многото си недостатъци.

Дори комплиментите му бяха грижливо конструирани, така че да унижат Четири. Включително най-любезните от тях.

— И въпреки всичко ти напълно се провали, и то при положение, че ти направих услугата да купя акции от компанията ти — продължи г-н Хопкинс. — Спомняш ли си въпросната компания? Същата онази, от която имаше дързостта да крадеш?

Четири седна на ръба на леглото и подпря пулсиращата си глава с ръце.

— Спомням си.

— А спомняш ли си също така, че не заведох дело срещу теб, когато кражбата бе установена?

И Девлин не го беше направил.

Четири сам си беше виновен. Знаеше си го. Беше отрепка, както сега, така и преди. Но когато бе фалшифицирал счетоводните книги в корпорацията на баща си, не бе допускал, че е възможно Девлин да се вбеси до такава степен. Е, да, Четири лично го бе убедил да купи акции, но какво бяха няколко милиона долара за човек като Девлин?

Но когато го изтърси на Девлин, Девлин така го изгледа, че Четири отстъпи няколко крачки назад. Дори сега изтръпваше при мисълта за свирепия, потъмнял поглед на Девлин. Той бе приел малката злоупотреба на Четири като лично предателство, а никой не предаваше Девлин, без да си понесе последствията.

И така Брадли Бенджамин Трети бе поставен пред избор — да продаде Уолдемър Хауз на копелето на парвенютата Фицуилям, или да допусне синът му да попадне в затвора. Беше му се разминало леко, но сега Девлин притежаваше нов хотел, а ненавистта на собствения му баща към едничкия му син се бе задълбочила.

— Четири, предпочитам когато говоря с теб, да знам, че ме чуваш. — Като булдог г-н Хопкинс бе впил зъби в плътта на Четири и нямаше намерение да го пусне.

— Спомням си всичко — призна Четири.

След продажбата на Уолдемър Хауз Четири си бе въобразил, че проблемите спираха дотук.

Но явно бе сбъркал. Защото някакъв тип, за когото не бе и чувал, също бе купил доста акции, а г-н Хопкинс явно не се славеше с милостива и благородна душа.

Устата на Четири пресъхна и в съзнанието му се върна споменът за склада, където г-н Хопкинс и хората му го бяха отвели. Първоначално не повярва на заплахите им. Неща от рода на чупенето на пръсти и рязането на уши се случваха само във филмите, не на синовете на знатни южняшки семейства. Но онези зверове бяха сторили и двете, и през цялото време, докато той бе крещял, г-н Хопкинс говореше, говореше, говореше.

И много скоро на Четири му се беше изяснило, че са го изиграли. Оказа се, че г-н Хопкинс е знаел, че от тези акции смисъл няма. Беше ги купил, за да направи Четири свой длъжник, да го изпрати в бившата му къща и да го принуди да намери картина, която Четири никога не бе виждал там.

— Колко от къщата ти остана да претърсиш? — попита г-н Хопкинс.

— Проверих всички стаи на първите два етажа и мазето. Претърсих всички гардероби и шкафове. Влязох във всички килери. Дотук — нищо. — Четири се поколеба, но какво имаше да губи, ако кажеше истината? — Знаете ли, картината, която описахте — тя дори не е в стила на Изабел.

— Ако обичаш. Четири. Не се меси в работата ми. — Гласът на г-н Хопкинс стана рязък.

За момент на Четири му се стори, че дочу нещо — някакъв глас или акцент — нещо, което му прозвуча познато.

Но следващите думи на г-н Хопкинс изтръгнаха мярналата се мисъл от съзнанието му.

— Спомняш ли си, когато в склада един от хората ми опря нож в твоя… какъв беше анатомичният термин? А, да. Скротум.

Четири преглътна.

— Една моя дума и ножът пак може да се озове там. И ще се сбогуваш набързо с него.

Четири дишаше тежко и се опитваше да потисне порива си да повърне.

— Операцията е доста неприятна. Има много кръв. Пострадалият не спира да крещи. И ако се възстанови, за което гаранция няма, би предпочел да е умрял. Моля те, имай това предвид, докато търсиш картината, която ти описах. — От другата страна на телефона последва едва доловимо изщракване, когато г-н Хопкинс прекъсна връзката.

Четири тръгна към банята. Подпря се върху тоалетната и повръща, докато сълзи замъглиха очите му.

Проклетата картина не беше тук. Как да намери нещо, което не е тук?

И колко време му оставаше, преди г-н Хопкинс да поеме нещата в свои ръце и да изпрати горилите си да очистят всички?

Колко време?

— Как мислиш, дали разбра, че съм под завивките? — Медоу се пъхна в дънките си.

— На твое място бих облякъл лятна рокля. — Девлин закопча ципа на бежовите си ленени панталони.

— Лятна рокля ли? В която да се запозная с майка ти? — Я чакай малко. Той се опитваше да отвлече вниманието й. — Значи наистина мислиш, че ме е видяла под завивките?

— И така да е, майка ми за нищо на света не би го показала. — Късите ръкави на отворената му на врата тениска се впиваха в бицепсите му по зрелищен начин, а тъмносиньото караше очите му да светят, когато гледаше голото й от кръста нагоре тяло. — А що се отнася до дрехи, майка ми наистина е моден спец.

— Но тя трябва да се запознае с мен такава, каквато съм. — Медоу грабна една розова тениска и я нахлузи през главата си.

Той отиде до нея и съблече тениската.

— Моментът не е такъв. — Този мъж беше направо ненаситен. Това й харесваше.

Подаде й сутиен.

— При контактите с майка ми съм се уверил, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Тя е като валяк и веднъж почне ли да се търкаля, няма измъкване от нея. Ще те премаже, ако не й се махнеш от пътя.

Медоу погледна към сутиена, вдигна рамене и го облече.

— Според думите ти е ужасна.

— Не е ужасна. Просто е силна жена. Винаги постига онова, което си е наумила. Ще видиш за какво говоря. — Той нахлузи тениската върху главата й и й подаде сандалите.

— Звучи зловещо. — Тя пъхна крака в обувките.

— Зловещо. Добър избор на думи. — Хвана я за ръката и я поведе надолу по стълбището към елегантната стая, където бе скрила ключа си под възглавниците на дивана. Хвърли един поглед към него и се запита дали скритото още е там.

Стаята, в която по план трябваше да е окачена картината над камината, но не беше.

Тя изгледа пренебрежително надутия възрастен джентълмен, който висеше на нейно място.

Стаята, където за пръв път бе видяла Девлин Фицуилям.

Е, добре. Все пак мястото не беше чак толкова противно.

Тя изправи рамене, когато една изискана, елегантна дама се надигна иззад елегантното бюро в ъгъла.

Майката на Девлин беше с абсолютно перфектното тегло за височината си; русата й коса бе грижливо боядисана и с акцентиращи цвета кичури; бе облечена в костюм от лека розова вълна; а кожата й имаше блясъка и гладкостта на порцелан. И въпреки всичко това, човек не можеше да пропусне излъчването й на дама от Юга; от нея струеше онази властност, която Медоу бе забелязала у сина й.

Когато пристъпи напред да го прегърне, тя излъчваше сдържана привързаност.

Той я потупа по бузата.

— Майко, каква приятна изненада. Какво те води към „Тайната градина“?

— Можеш да си представиш моята изненада, когато срещнах Скръби Галахър в Атланта и той ми каза, че се е запознал с новата ми снаха. — Сините й очи бяха студени, докато оглеждаше Медоу от нелакираните нокти на краката до неподходящата й блуза. Погледът й към косата на Медоу беше критичен, а и Медоу осъзна, че тази жена със сигурност знае, че е била под завивките — и ни най-малко не го одобрява.

Не одобряваше подобно неблагоразумно и несдържано поведение. Не одобряваше облеклото и запуснатия външен вид на Медоу. Без всякакво съмнение не одобряваше женитбата на сина си с една хулиганка и беше бясна, че е оставена в неведение по въпроса.

И очевидно за всичко винеше Медоу.

Затова Медоу реагира по най-добрия начин, за който се сети. Разтвори широко ръце и каза:

— Грейс, скъпа! — и се насочи към нея.

Медоу стъписа Грейс с прегръдка, която омачка сакото й и разроши грижливо направената й прическа. С крайчеца на окото си забеляза слисаното и ужасено изражение на Девлин.

— Майко, това е Медоу. Медоу, запознай се с майка ми, Грейс Фицуилям.

— Толкова се радвам, че се срещнахме, Грейс, за да мога да ви благодаря, че сте създали и отгледали прекрасния ми съпруг. — Медоу сияеше. — Бях сигурна, че двете ще се разбираме!

Грейс примига и се отскубна от нея с известна сила.

— Да. Хм. Да. Чудесно. Много се радвам… Но да не ми кажете…

— Дълга история е, майко. — Преди Медоу да успее да я прегърне отново, Девлин я дръпна към себе си — и колкото и да се гърчеше, той не я пусна.

— Предполагам, че твоите родители знаят, нали Медоу? — Грейс изтупа невидима прашинка от костюма си.

— Не… съвсем. — Медоу пристъпи нервно от крак на крак, като се надяваше Грейс да не продължи с въпроси в тази насока. Въз основа единствено на чифт дънки и тениска, жената очевидно вече я смяташе за неподходяща. Ако — когато — чуеше историята за амнезията й, вероятно щеше да я приеме за откачалка.

— Ако се опитвате да запазите този съюз в тайна — каза Грейс, — съществуват и по-добри начини да го сторите, вместо да обикаляте с парадна походка Амелия шорс и да докарвате сърдечна криза на Брадли Бенджамин.

— Тя не му е докарала сърдечната криза — възрази Девлин студено. — Бил болен от ангина и, доколкото чувам, отново е в отлично здраве.

— Въпреки че, ако изобщо имаше сърце, несъмнено щеше да получи такава криза — обади се Медоу.

— Брадли Бенджамин е един от най-видните ни граждани — отвърна Грейс.

Медоу не можеше да повярва, че Грейс го защитава.

— Заяждаше се с Девлин.

— Но е по-възрастен и в недобро здравословно състояние, затова му прощаваме недостатъците. — Грейс звучеше спокойно, поучително и толкова човеколюбиво.

Както звучеше и Девлин, когато е ядосан.

Очарователно.

Грейс отново зае мястото си зад бюрото, затършува между струпаните там листове, откри търсения и го подаде на Девлин.

— Това е списъкът с гости. Ще ми трябва и списъка на Медоу, преди да поръчам поканите.

Девлин погледна към листа и вдигна рамене.

— Покани когото желаеш, майко.

Медоу имаше чувството, че е пропуснала част от разговора.

— Какъв списък? За какво?

Девлин продължи, без да зачете последните реплики на Медоу.

— Можем да комбинираме това парти с официалното откриване на „Тайната градина“.

— Какво парти? — попита Медоу.

Грейс й подаде списъка.

— Не би било достатъчно лично.

— Напротив. Организирането на две партита едно след друго ще разводни и двете — каза той.

— Хм. Да, и това е така. — Погледът на Грейс поомекна. — А и бюджетът за две партита би бил по-голям.

— Какво парти? — Медоу си позволи значително по-висок глас този път.

— За бога, Медоу. — Грейс примига, сякаш шокирана от тона й. — Партито, на което официално ще обявим и отпразнуваме брака ви с Девлин, разбира се!

Лоша идея. Едно беше да флиртува с него. Да го примамва да се наслади на живота. Да си поиграе малко с него.

Но парти? На което Медоу щеше да бъде представена не само на Четири, а на всички приятели и бизнес партньори на Девлин? Можеше ли да е по-глупаво? Струваше й се, че всеки път, когато направи стъпка към откриването на картината, тинята става все по-гъста и по-дълбока.

— Смятам, че сме готови да се покажем пред хората, скъпа. — Девлин я погледна в очите.

Тя забеляза присмеха, стовари крака си върху неговия и натисна силно върху предната част на обувката му.

— Мисля, че имам нужда от време да свикна с новия си дом, преди да се състои официалната церемония.

Той изтърпя болката стоически.

— Остави мисленето на мен. Не е нужно да тревожиш красивата си главица, с каквото и да е.

Тя му се усмихна, демонстрирайки всичките си зъби.

— Няма как да не се тревожа, скъпи, като знам колко важно е за теб официалното откриване.

— За нас. За бъдещето ни. — Как само се забавляваше да я дразни! Дали ще се пречупи и ще каже истината, вместо да се подложи на изпитанието на партито, ознаменуващо съвместния им живот?

Разбира се, майка му нямаше представа за скрития смисъл на диалога им.

— Тъй като вие двамата не постигате съгласие по въпроса, ще направим нещата по моя начин. — Тя отиде до масата, отвори кутиите и извади ролка опаковъчна хартия. — Купих някои неща за украса. Просто дреболии, Девлин; знам колко ненавиждаш вкуса ми.

— Не е вярно, майко. Но съм наел достатъчно хора за тази цел.

— И те са направили нещо толкова старомодно. — Грейс махна с ръка към изискано обзаведената стая, издържана в ретро стил.

— Старомодно или не, не мога да си позволя да осъществя твоята идея за украса. Изисква много средства, а и всичко трябва да е готово навреме, не когато ти се отвори прозорец в графика. — Явно бяха водили този разговор и преди, и му бе писнало от него.

— Знам. Не те обвинявам. — Точно преди напълно да загуби самоконтрол, Грейс изостави темата и извади от кутиите един порцеланов съд. — Намерих това за изложбената ти витрина.

— О! — Медоу изтича до кутията, сякаш не можеше да устои на привличането. — Прекрасна е. Китайски клоазон от деветнайсети век, нали?

Грейс я изгледа така, сякаш току-що са й пораснали рога.

— Да, купа на столче.

— Разкошна е! Какво друго носите? — Медоу внимателно отвори една от кутиите и откри касерола с капак. — Английска, разбира се. Портмейрион, Ботанически градини, ако не греша?

— Точно така — кимна Грейс.

— Чудесен модел за парти. Скъп, но не и безценен. — Медоу го остави на бюрото.

Майка му изсумтя възмутено и Девлин едва се сдържа да не се ухили.

— Е, разбира се, много е добра. — Медоу като че ли не осъзнаваше колко дълбоко засяга майка му, която ненавиждаше доброто. — Човек не би искал да прекара цялото си сватбено тържество, притеснявайки се, че някой ще потроши ценните му антики, нали?

Девлин се облегна с хълбок на дивана и се настани удобно за шоуто.

— На майка ми й харесва да прекарва времето си, разкъсвана между ужас и триумф.

Грейс погледна злобно сина си.

— Просто не смятам, че Портмейрион е обикновен.

— Не казах „обикновен“ — възрази Медоу. — Казах, че е добър.

Току-що бе осъдила купата Портмейрион на гибел.

Тя бръкна по-дълбоко в кутията и извади друга, по-малка кутия.

— Внимателно! — каза остро Грейс.

Но Медоу разопакова високата ваза с благоговеещи ръце.

— Щойбен. Обожавам произведенията им. Каква иридесценция само! — Тя поднесе вазата към слънчевата светлина и се залюбува на лилавите, сините и златисти отблясъци. Прокарвайки пръсти по ръба й, каза: — Доста е запазена — няма пукнатини, само няколко миниатюрни драскотини.

Диалогът между майка му и любовницата му се стори доста забавен. Но по-интересното беше, че познанията на Медоу и отношението й към купата накараха Девлин да си спомни нощта, в която бе пристигнала, и с какъв потрес бе отказала да повърне в скъпоценната хоунсдейлска ваза.

Майка му мразеше съперничеството — естествено, ако конкурентът я превъзхождаше. С елегантен жест тя разопакова разкошна стъклена купа с широк ръб, с червени, розови и оранжеви завъртулки и назъбени виолетови мотиви.

— Обзалагам се, че няма да познаете каква е тази. — Преди Медоу да съумее да назове твореца, Грейс прибързано добави: — На Ривър Зарвас е.

— Ривър Зарвас. Наистина? — Медоу прикова поглед в Грейс.

Колкото и чудно да беше, Грейс се смути.

— Официално се води, че е на Натали Зарвас. Но търговецът, който ми я продаде, не го вярваше, нито пък аз. Натали е дъщеря на Ривър, така че има основание да й изгражда репутация, но въпросното момиче е едва на двайсет. Няма как да е създала толкова зряло произведение на тази възраст.

— Разбира се, че не. — Медоу пое купата в ръцете си.

— Прилича на сноп лъчи — каза Грейс.

— Наистина — усмихна се Медоу.

Още от деня, в който Медоу се бе озовала на пода в библиотеката му, Девлин я наблюдаваше внимателно. Все още не можеше да отгатне мислите й, но се приближаваше до целта си… а несъмнено в главата й блуждаеха интересни мисли.

— Значи този Ривър гради художествена династия.

— Ръководи художническа колония в планините на Вашингтон — отвърна Грейс. — Доста голяма, с невероятна репутация и очевидно с доста… бохемски възгледи.

По лицето на Медоу премина усмивка.

— Бохемски? — Подозренията му рязко преминаха в увереност.

— Според мен майка ти се опитва да каже, че са банда стари хипари — информира го Медоу.

— Ами, да. Такива са слуховете. — Грейс направи гримаса. — Къщата им в планините край Вашингтон била магнит за художници, стъклари и дори природозащитници.

— Опази боже! — Девлин усети фалшиво възмущение в гласа на Медоу.

— Според арт дилъра всеки бил добре дошъл там и почти не минавала нощ, без да приемат гости за „нощувка“ — Грейс направи кавички с пръсти — на пода в ателието им.

— Това наистина е бохемско — подхвърли Медоу.

Девлин почти чуваше вътрешния й смях.

— Говорим за художници. — Грейс вдигна елегантно едното си рамо. — Какво очакваш?

— Именно. — Медоу й върна купата. — Това е интересна находка.

— Дами, простете ми, но ще ви оставя да се занимавате с дизайна. Имам да посвърша това-онова. — Като им обърна гръб, той дочу как Грейс подлага Медоу на строг разпит за семейството й, училището, което е посещавала и какво работи. Обърна се и видя изражението на Медоу — като сърна, замръзнала пред фаровете на камион — и установи, че това го забавлява повече, отколкото бе редно.

Когато стигна до кабинета си, остана изненадан от липсата на Сам. Горкият, бе работил без почивка дни наред. Може би най-накрая се е сринал.

Девлин отиде до бюрото си. Дори не седна, а направо набра на клавиатурата името Натали Зарвас и след като Google го укори, че е допуснал правописна грешка, го насочи към личната й страница — и не щеш ли, пред него изскочи снимка на Медоу с вързана коса и потно лице, наведена над някаква стъклария.

Натали Медоу Зарвас.

Бе разкрил самоличността й. Сега оставаха само два въпроса. Какво точно правеше тук — и колко още можеше да я задържи?