Внимавай в картинката

Деветнадесет

Седнал в офиса си, Девлин наблюдаваше видеоекраните.

Наближаваше полунощ. Имаше пълнолуние. И Четири се изкачваше, залитайки по стълбите, пиян като свиня. Дори не беше пил чак толкова много; просто не носеше на алкохол.

Кога най-накрая щеше да се отърве от този тип? Докато вниманието на Девлин бе насочено към травмата на Медоу, Четири направо се бе нанесъл в имението и проблемът беше, че по време на ежедневните си посещения в стаята й я бе очаровал. Тя го харесваше — повече, отколкото Девлин.

И, за голяма изненада на Девлин, това го вбесяваше.

Как, по дяволите, тип като Четири, който не можеше да управлява самия себе си, да не говорим за успешна компания, печелеше симпатиите на всяка жена, която срещне? Дали пък под обикновената му фасада не се криеха неподозирани дълбини?

Не. Девлин го познаваше от двайсет и пет години. Ако Четири изобщо притежаваше някакви неподозирани дълбини, те бяха погребани под множество слоеве суета, малодушие и алкохол, за да се проявят под каквато и да е форма.

И сега, докато Девлин го наблюдаваше, Четири залиташе от стена към стена. Естествено, беше напълно неориентиран. Кучият му син бе живял тук от време на време още от детството си — и въпреки това не можеше да открие собствената си спалня. Твърдеше, че това се дължи на промените, които Девлин е направил; самият Девлин смяташе, че се дължи на безпътното идиотство на Четири. Беше слаб, нямаше морални принципи и му липсваше всякакъв нюх за бизнес. Високомерното семе на Брадли Бенджамин беше на изчезване.

Девлин не грешеше в преценката си за Четири. Нито за Медоу. И безспорно не грешеше в преценката за самия себе си.

Взе уоки-токито от колана си, и без да погледне към малкия екран, произнесе:

— Г-н Бенджамин се намира на втория етаж, коридор Т-три. Изпратете някой да го придружи до стаята му.

Отговори плътен женски глас.

— Да, г-н Фицуилям.

Девлин погледна надолу стреснато.

Гейбриъл му бе казал, че е наел жена, но той все още не бе имал възможността да я види. Дори сега не я виждаше кой знае колко добре — тя се намираше навън. Моментното му впечатление беше за компетентна жена на средна възраст от източноевропейски произход. Гейбриъл го бе уверил, че е опитна, така че Девлин изключи уоки-токито.

— Сам!

Сам се появи на вратата. Изглеждаше уморен — и двамата бяха работили без почивка от пет сутринта, опитвайки се да установят на какво се дължи внезапното спадане на налягането на водата в хотела.

Разбира се, и двамата бяха наясно кой стои зад този саботаж, но това никак не улесняваше нещата.

— Засега без успех, сър. Управителят на водната станция продължава да твърди, че не може да ангажира никого с проблема до следващата седмица. — Сам нервно прокара ръка през косата си.

— Знаеш къде живее. Изпрати някой до тях.

— Сега ли? — Премерена усмивка опъна устните на Сам.

— Точно сега. После си лягай. — След което произнесе с неприкрита горчивина: — Докато не измислим начин да вържем ръцете на Брадли Бенджамин, ще изскачат все нови и нови проблеми, а докато не се наспим, няма да измислим решение.

Девлин погледна към видеоекраните. Разтърка очи. Определено трябваше да си легне, защото започваше да халюцинира. Друго обяснение нямаше.

Стори му се, че вижда Медоу да тича по неосветения коридор пред спалнята им — и то по халат.

— Какво става, по дяволите? — Придърпа стола си към екрана.

Сам се присъедини към него.

— Радвам се да видя, че г-жа Фицуилям се чувства по-добре — каза той с безизразен тон.

Медоу се носеше безгрижно ту към някое стълбище, ту към парапет, ту завиваше по коридора, и то при положение, че и най-малкият удар по главата й можеше да предизвика онова, което твърдеше, че вече има — загуба на паметта.

Е, поне не търсеше разни картини.

— Между другото, детективът ми изпрати имейл. Проследява всички обаждания от стаята на г-жа Фицуилям, но до този момент е елиминирал само два номера. Повечето хора не вдигат телефона. Три от номерата винаги препращат към гласова поща. Детективът твърди, че идентифицирането на притежателите на телефонните постове е най-неблагодарната работа. Понякога хората не вдигали телефона, ако им звънят от неизвестен номер. А въпросите, които му се налагало да задава, обикновено стряскали хората. — Сам погледна към Девлин, без да крие напиращото любопитство в очите си.

Сам не бе придружавал Девлин по време на пътешествието му до Майорка. Не можеше да твърди със сигурност, че Медоу не му е съпруга. Но той знаеше най-добре от всеки друг как бе реагирал Девлин, когато я бе видял за пръв път и в какви проучвания се бе впуснал, за да разбере какъв е произходът й. Сам не вярваше, че те двамата са женени.

Но личният живот на Девлин не му влизаше в работата, точно както и липсата на такъв при Сам не влизаше в работата на Девлин.

Сам нямаше роднини, които да му досаждат, нямаше дом, в който да бърза да се върне, дори куче, което да опикава килима му. Той имаше усет към бизнеса, но не и желание да стартира свой собствен, и понякога Девлин се питаше дали не трябва да следи по-изкъсо Сам, защото някак не звучеше реално един толкова талантлив човек да няма поне едно провинение.

И въпреки всичко, Девлин бе назначил Сам, воден от безупречните му препоръки и докато не дойдеше денят, в който Сам не решеше да търси щастието си другаде, Девлин възнамеряваше да се възползва от уменията му, да му плаща цяло състояние и да му се доверява — или поне дотолкова, доколкото се доверяваше на всички останали.

— До къде са обажданията? — попита Девлин.

— Повечето са градски, но някои от тях са до Атланта. Калифорния. Уисконсин. Тексас. Вашингтон. Флорида. И Ню Йорк.

Девлин не сваляше поглед от нея.

— Умно момиче е.

— Да, сър — каза Сам, без ни най-малка промяна в интонацията.

Девлин извади богато украсения сребърен ключ от чекмеджето на бюрото и го пъхна в джоба си.

Медоу се запъти към задната врата. Отиваше навън.

— Ще се поразходя на чист въздух. — Той почти изтича от кабинета.

Надяваше се да я хване, преди да е излязла от къщата; вместо това обаче пристигна до задната врата точно когато тя я затваряше след себе си. Последва я на верандата.

След прехода му през мрачните коридори лунната светлина почти го заслепи. Тя превърна имението в черно-бял офорт. Сенките под дърветата сякаш се разсипваха по ливадата като тъмни монети и когато погледна нагоре, видя как пълният диск на луната се носи през черно море, обсипано със звезди.

Медоу тичаше по ливадата, а косата й бе единственият цвят в този черно-бял свят. Само дето не тичаше. По-скоро… подскачаше като ученичка, разперила ръце, сякаш искаше да прегърне нощта.

По дяволите. Лекарствата бяха помрачили разсъдъка й.

Но той знаеше, че това са глупости. Лекарствата нямаха нищо общо. Тя просто бе… побъркана.

Включи уоки-токито си.

— С г-жа Фицуилям ще сме в градината. Никой да не ни безпокои. Кажете и на втория охранителен екип да не идва насам.

— Да, сър. — Отново бе жената, говореше му някъде от двора. Не че имаше значение къде се намира — тя или който и да било друг — нали с Медоу щяха да са зад каменните стени на градината. Там щяха да са насаме.

Той изключи уоки-токито.

Медоу изчезна нейде зад възвишението и се отправи към плажа.

Той хукна след нея. Когато се изкачи на хълма, видя покритата й с халат фигура по криволичещата пътека, водеща към дюните на плажа.

— Медоу — провикна се. Бризът отнесе гласа му, затова извика по-високо: — Медоу!

Тя се обърна. Той помисли, че ще му се намръщи, както бе направила, когато я прекъсна, докато гледаше сапунката, или че ще се загърне по-плътно с халата с онова моминско кокетство, което демонстрираше всеки път, когато той покажеше и най-слабия сексуален намек.

Но грешеше. Тя се засмя и изтича към него.

— И ти ли дойде да играеш?

— Да играя! — Не беше чувал този израз от трети клас.

— Не е ли красиво? — Тя махна с ръка към ливадата, дюните, небето. — Не е ли прекрасно да живееш тук? Не те ли опияняват шума на вълните, уханието на океана и ароматът на боровете? — Изглеждаше замаяна.

— Да не би пак да си си ударила главата? — попита той притеснен.

Тя се разсмя, без да се тревожи, че някой може да я чуе.

— От пълнолунието е. Хайде! — Тя го хвана за ръката. — Да танцуваме!

Придърпа го, вдигнала ръката му във въздуха, като потропваше с крака из пясъка в някакъв странен вариант на гръцки танц.

— Не е ли забавно? — провикна се тя.

Почувства се глупаво, като страничен наблюдател на пиянски гуляй. Освен това, охранителите следяха за саботьори откъм плажа и нямаше намерение да им позволи да го видят как подскача наоколо като моряк в отпуска. Спря на място и подобно на котва я задържа със себе си.

Тя също спря — нямаше избор — и го погледна раздразнено.

— Имам изненада за теб — каза той.

— Не мога да повярвам. — Но го дари с онази нейна очарователна усмивка. — Каква?

— Ела. — Тръгнаха по криволичещата пътека към вътрешността на имението.

— Какво е това? — Тя посочи напред към обраслите с бръшлян стени.

— Там отиваме. — Стигнаха до високата и масивна дървена порта. Той извади ключа от джоба си и й го показа.

Усети я как трепна. Чу как поема рязко дъх.

Значи го беше познала. Сигурно беше същият като онзи, който бе използвала, за да проникне в къщата.

Той пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Завладя го странно чувство, сякаш бе притаил дъх. Не знаеше причината за него. После осъзна, че с нетърпение очаква да види реакцията й, когато й покажеше… Отвори вратата и отстъпи настрани.

Възхитеното й изражение бе точно това, на което се бе надявал.

— Виж. Това наистина е Тайната градина! — Тя влезе със скоклива крачка, а халатът й се развя зад нея.

Ентусиазмът й кипна като шампанско, опияни го и той я последва бързо, като извика:

— Хей, забави малко!

— Не ставай глупав! — Тя се скри зад ъгъла и му отвърна през рамо: — Как да забавя, когато луната е пълна и се намирам в Тайната градина? — И се засмя с онзи плътен смях, който накара тестостерона му да се разбушува. И после:

— Ох!

Заобиколи ъгъла и едва не се блъсна в нея.

Тя стоеше неподвижна като камък пред обширната ливада в сърцето на градината. В единия й ъгъл растяха пинии и рододендрони. Огромен дъб простираше клони над мраморна пейка. Един изкуствен водопад се изливаше по естествените речни камъни, пръскайки искри, и преминаваше в басейн с лек плисък, пригласящ на любовните песни на жабите.

А в средата на обширната поляна имаше пергола2, по чиито колони се виеше древна глициния, обсипана с цветове.

Точно така го бе запланувал. Беше видял в градината една изумителна придобивка. Лично той одобри разчистването й, растителността и инсталацията на водопада. Преобразуването на градината от непроходима джунгла в романтично скривалище имаше сериозна финансова причина — все пак приходите от „Тайната градина“ щяха да скочат, ако влюбените започнеха да наемат хотела за сватбите си.

Но не за финансите мислеше той, докато се любуваше на възхищението върху лицето й.

— Това е… толкова красиво. — Сълзи задавиха гласа й.

Под лунните лъчи градината грееше в светлини и сенки, излъчваше великолепие и тайнственост.

Медоу също грееше. Луната осветяваше лицето й и в същото време самата тя излъчваше чиста радост.

— Благодаря ти, че ме доведе тук. Благодаря ти, че ми показваш тази красота. Не ме е грижа какво говорят другите за теб. Ти си чудесен!

Тя го остави без думи и с танцова стъпка се отдалечи.

Завъртя се в кръг, все по-бързо и по-бързо, като се смееше. И след това направи нещо, което накара дъха му да спре.

Съблече халата си.

Лунната светлина премина през тънката бяла материя на нощницата й. Докато тя се въртеше, той виждаше очертанията на краката й, бедрата, талията, гърдите й.

Беше божествена, като бяла свещ с пламък на върха.

А после… тя изхлузи нощницата си през глава и я захвърли.

Беше виждал немалко голи жени. Бе посещавал средиземноморски плажове, където горнището на банския бе забравен атрибут. Но никога досега не бе виждал нещо толкова дръзко и в същото време невинно секси като Медоу, възхваляваща луната. Тя беше забравила за присъствието му; полюляваше се, подвластна на някакъв собствен вътрешен ритъм, който оживяваше босите й крака, силните й стегнати бедра, малките й високи гърди.

Ако вярваше във вещици, щеше да повярва, че е такава. Тя го караше да иска да танцува в лунната нощ. Караше го да иска да крещи, да пее, да се люби.

Караше го да се чувства жив. Което беше напълно откачено, като се има предвид, че така или иначе беше жив.

Но… докато я наблюдаваше, съзнаваше, че се самозалъгва. Не се бе чувствал жив от години. Може би дори никога.

Изражението й беше ликуващо, сякаш нощта бе неин любовник, а тя бе единствената жена, която може да го задоволи.

Не. Девлин искаше да е неин любовник.

Той захвърли обувките си.

Глупав ход, но не чак фатално глупав, защото все пак не събу панталона си. Докато панталонът му беше на мястото си, нямаше опасност да направят нещо чак толкова прибързано, което би било лудост.

Той пристъпи към нея, сляп за всичко останало.

Като се завъртя около него, тя се усмихна лъчезарно.

— Нека ти покажа за какво е създадена лунната светлина. — Той плъзна ръка по голия й гръб.

И за пръв път от възпитанието му на южняшки джентълмен имаше истинска полза. Търпеливо я запозна с основните стъпки във валса; а после, когато тя придоби увереност, започна да я върти във все по-широки и по-широки кръгове, ускорявайки крачка, водейки я със себе си.

Тя се почувства дребна в ръцете му, а при всяко завъртане тялото й се докосваше до неговото и го възбуждаше. Ароматът й нахлуваше в ноздрите му и възпламеняваше синапсите в мозъка му, докато накрая си помисли замаяно, че ако попадне сред тълпа от жени, безпогрешно би я разпознал. Бризът пееше в ушите му, дърветата и цветята, езерото, и перголата се въртяха вихрено, а тя му се усмихваше сякаш не друго, а той самият я бе омагьосал.

Беше гола в прегръдките му.

По-късно не можеше да си спомни да е планирал онова, което бе направил. Беше мъж, който крои и обмисля предварително всеки един момент от живота, бизнеса и отмъщението си, но една нежна мелодия и едно весело лице го бяха отвлекли на място, където само те двамата съществуваха.

Кръговете ставаха все по-широки и по-бавни.

Усмивката й изчезна. Погледът й се съсредоточи върху него — единствено върху него. Двамата провлачваха последните стъпки с притиснати едно към друго тела.

Спряха, без да откъсват очи един от друг.

Тя се пусна.

Хвана го за ръка.

И го отведе към перголата.