Внимавай в картинката

Десет

Девлин последва Медоу по стълбите и задържа тежката врата пред нея.

Излязоха на слънце. В далечината се чуваше трион, някой се опитваше да премести падналото дърво. Няколко дърводелци довършваха новоиздигнатия белведер, размахвайки пистолети за пирони, камионите с тор за градината идваха, разтоварваха и си отиваха. В имението кипеше бурна дейност.

Трябваше да се разчистят поразиите от бурята и да се придържат към графика за откриването, иначе щяха да хвърчат глави.

— Какъв красив ден, нали? — изчурулика тя.

Влажността сигурно беше осемдесет процента, а температурата гонеше четиридесет градуса. Той подхвърли небрежно:

— Обикновен за това време на годината.

— Обикновен? Няма нищо обикновено в този ден. — Тя си пое дълбоко въздух. — Харесва ми начина, по който се смесват соленият мирис на морето и ароматът на пинии. А на теб?

Той изсумтя. На него му миришеше на море и на пръст, която градинарите бяха разкопали. На огромно богатство и жесток снобизъм, погубени от кръвосмешение и глупост — и на собствения му безмилостен интелект.

Беше хубава миризма.

— Виж босилека!

Той присви очи, но дребните растения му се видяха еднакви и можеше да се закълне, че поне половината от тях бяха бурени.

— Това е градината със зелени подправки за кухнята. Градинарите бяха заети с подготовката на останалата част от имението за голямото откриване. Не са се докосвали до това място.

— Значи там е дори по-красиво от тук? — Тя отиде до градинската врата, блъсна я с хълбок и влезе в имението.

Уолдемър Хауз беше пълна развалина, когато Девлин сложи ръка върху него. При цялата си гордост, Брадли Бенджамин се бе оказал неспособен да поддържа огромната къща и необятните земи.

Но Девлин събра на мястото цяла армия от интериорни дизайнери, чистачи, бояджии и градинари и сега то се гордееше с осем акра крайбрежна ивица, гора и пищни градини, с прясно боядисана, почистена и конструирана наново къща, кацнала високо на скалата, обърната към вълните. Впечатляваща желязна ограда водеше към имението и от нея пътят се виеше покрай постройка за файтони — добре поддържана и изпълняваща ролята на гараж за осем коли — през широки поляни и преливащи от цвят диви рози.

Изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда едно имение — и беше плесница в лицето на самонадеяния Брадли Бенджамин.

— Това място е вълшебно. Очарователно. — Гласът на Медоу се промени… от учуден стана замислен. — Всяка жена би се изкушила от идеята да притежава това.

— Така е. — Той я погледна и разбра точно какво си мисли. — Ти изкушена ли си?

— Какво? — Тя примига. — О. Не. Научена съм на друго.

Той знаеше защо. Запита се само дали тя знае.

Насреща се показаха градинарите, нарамили лопати и бутащи колички, пълни с пръст и цветя. При вида на Девлин и Медоу мъжете спряха и понечиха да се върнат.

— Не искам да ги откъсвам от работата им — каза Медоу и тръгна към тях.

Девлин я хвана за ръката.

— Инструктирани са да не се показват пред гостите. Такива са правилата. Нека не ги объркваме.

— Аз едва ли мога да мина за гост.

— Ти си много по-важна. Ти си съпругата на собственика. — Беше му приятно да го казва; беше му приятно също така да вижда ококорените й очи, мигащи невярващо. Тя не знаеше как да се държи с него — и той предположи, че това не е нещо, което често й се случва.

— Да седнем ей там. — Той посочи към масата за пикник под един голям дъб с мъх по дънера и широко разперени клони, които опираха до земята.

— Колко старо дърво. — Когато Медоу тръгна пред него, слънцето проникна през бялата ленена риза, очертавайки тялото й, което му напомни за това как се беше събудил сутринта, прилепен към нея. Беше извадил късмет предишната нощ, когато тя се бе появила в Уолдемър Хауз; късметът му се бе издигнал до ново ниво тази сутрин, когато очите й се бяха разширили при вида му и тя бе усетила пламъка в ръцете му.

Между тях имаше някаква химия.

Ако отмъщението имаше стойност, то той държеше рядка златна антика.

Тя се хранеше с апетит, който го изненада. Не прояви никаква придирчивост към храната — изяде една кифличка и две бисквити с конфитюр, преди да избърше устата си със салфетката, и въздъхна доволно, обхождайки с очи околността.

— Виж тези рододендрони! — каза тя. — Не са ли възхитителни?

Той ги погледна. Цъфтяха. В розово. Не трябваше ли да правят точно това?

— Възхитителни са.

— Защо си нарекъл хотела „Тайната градина“.

Харесваше му, когато тя му предоставяше такава благоприятна възможност.

— Не си ли спомняш, любов моя?

Тя примигна несигурно срещу него.

— Може би защото харесваш книгата на Франсис Ходжсън Бърнет?

— Не съм и чувал за нея.

— Не си чувал за „Тайната градина“? — Тя се хвана за главата театрално. — Чудесна книга. Разказва се за едно момиченце, лишено от обич, и момченце, което си мисли, че е сакато, а баща му е толкова смазан от смъртта на жена си, че не може да обича сина си… а тайната градина изцелява всички тях.

— Звучи… сантиментално. — Любезен начин да каже, че не вярва в подобни емоционални откровения.

— Не! Това е вдъхновяващо.

Не беше възможно да е толкова наивна, нали?

Не. Разбира се, че не. Беше нахлула с взлом в Уолдемър Хауз да търси онази картина. Искаше да я открадне от Брадли Бенджамин — на Девлин не му пукаше за това — но сега тя планираше да краде от него. Никой не е вземал нещо, което принадлежи на Девлин, и после да е изчезвал. Тя скоро щеше да го разбере. Никой, без значение колко привлекателен е, не можеше да краде от него.

Като я погледна безмилостно, той се усмихна в очите й и каза:

— Спомням си…

Ръка в ръка, те бродеха из остров Майорка; откриха един облян от слънце остров, пълен с туристи, плажове, скали, храсти и градини. Чудесни, възхитителни градини. Всеки ден ги очакваше ново приключение, сякаш светът бе току-що сътворен, за да го види той през нейните очи. После, високо на върха на един хълм срещу морето, те откриха малка, забравена пътека, обрасла с бурени и калина… и пълзящи рози и дребни минзухари, едва наболи от пръстта.

— Знаеш какво е минзухар? — попита тя невярващо.

— Вече знам. Ти ми го показа.

Тя присви очи.

— Аз знам какво е минзухар?

Той посочи наоколо.

— Знаеш какво е рододендрон.

Тя кимна неохотно.

— Продължавай.

— Край градината се намирали развалините на една къща, толкова стара, че нямала покрив и половината от стените се били сринали. Тя изпищяла при вида на една малка мишка…

— Явно много съм се променила, защото не се страхувам от мишки.

— Тогава може би аз съм изпищял — каза той нетърпеливо. — Искаш ли да знаеш за Тайната градина, или не?

— Разбира се, че искам. — Тя подпря брадичка на ръката си и очите й се озариха от усмивка.

— Градината била омагьосана. Това било единственото възможно обяснение, което можел да си представи за бриза, който карал цветовете да танцуват и тревата да се вълнува. Храната в кошницата за пикник, която носели, имала вкус на мед и любов, и когато се целунали, светът изчезнал. Останали само те, увити в одеялото, докато около тях градината пеела песента на сирените. На това одеяло, в същата тази градина, двамата за първи път правили любов. Така че в твоя чест аз купих имение с тайна градина. — В нейна чест Девлин Фицуилям, мъж, чийто живот бе ръководен единствено от логиката и стремежа към печалба, бе съчинил история, която със сигурност щеше да я очарова.

С какво го беше омагьосала, че да събуди в него мечтателя и романтика?

— Тук? Във Уолдемър Хауз? Има ли стени и врата? — Сините й очи блестяха хипнотично.

— Стени от камък и врата с катинар. — Харесваше му да я гледа такава — устните й бяха леко отворени и меки, сякаш току-що я бе прелъстил.

— С виещи се пътеки и цветя с всевъзможни аромати и цветове?

— А в самото й сърце, ширнало се кадифе от синя трева, където можеш да танцуваш. — Той седеше на една пейка в средата на двора си, гледаше как бриза се носи над Атлантика, разлюлява цветовете и къдри тревите… и роши лъскавите кичури в косата на Медоу.

А тя го гледаше, сякаш бе въплъщението на най-съкровената й мечта.

Беше използвал гласа си, за да я омагьоса. А сега и той самият се оказа омагьосан.

— Да-а. — Тя откъсна очи от него и разтърка бузите си. — Тук е много топло.

Беше се изчервила. Беше пламнала при мисълта да прави любов с него в градината.

— Мислех, че температурата е доста… приятна. — А тя бе доста очарователна.

— Да. Не съм свикнала с влажността.

Той гледаше лицето й, докато говореха, и претегляше мислено кои от думите й са лъжа и кои истина, като се питаше какво от тях може да използва, за да открие всичко за нея.

— Там, откъдето идваш… не е ли толкова влажно?

— Мисля, че не. — Тя не се хвана на въдицата.

Той беше почти доволен. Правеше каквото трябва, разбира се. Беше дал на детектива номера, на който тя бе звъняла тази сутрин, и го бе изпратил в Атланта — кодът сочеше, че телефонът е в Атланта — за да се опита да открие информация за човека, на когото се е обаждала. Но на Девлин не му се искаше този фарс да свърши толкова скоро. Забавляваше се така, както не се бе забавлявал от години.

— Не. Не беше вярно.

Не се беше забавлявал така никога през живота си.

— Защо дойде точно сега? — попита той. Опитваше се да я подлъже. Безскрупулното копеле Девлин Фицуилям искаше да приключи фарса между тях и да започне наново.

И чакаше на тръни, гледаше как очите й се изпълват с несигурност, безгласно убеждавайки я да му се довери.

Вместо това тя прехапа долната си устна, после прочисти гърлото си.

— Ще ти купя един екземпляр, когато отидем в града.

— Екземпляр? — Той се облегна назад и целият му цинизъм изби на повърхността. — Какъв екземпляр?

— На „Тайната градина“.

Той се разсмя, кратък изблик на веселие.

— Предстои ми откриването на хотел. Нямам време за четене. — Определено не и на сантиментални глупости от рода на „Тайната градина“.

— Аз ще ти я чета.

Дълги следобеди, двамата сгушени в хамака в градината, сами, полюляват се, докато тя му чете някаква момичешка история… защо му прозвуча толкова привлекателно?

Но наистина беше така.

Малката му лъжкиня му предлагаше свят, който той преди ненавиждаше, и го караше да мечтае за този свят почти толкова, колкото и за нея.

За първи път той осъзна, че тя е повече от предизвикателство и развлечение — тя беше опасна.

Намеси се един трети глас, на развеселен мъж, който прозвуча очарователно и аристократично.

— Колко трогателно. Сладкото момиченце ще чете детска книжка на големия, лош предприемач.

— Бух! — и Девлин нагази до колене в реалността. Обърна се и видя рус, добре облечен и до болка познат силует да стои зад него с чаша в ръка. По дяволите. Не и той. Не и сега.

— Четири. Казах ти да се разкараш и да стоиш далеч оттук.

— Точно така. — Четири прехвърли крак върху пейката и седна до Медоу.

— Какво правиш тук?

— Тук живея.