Внимавай в картинката

Осемнадесет

Когато Медоу влезе в кабинета, Сам вече се взираше във вратата с покорно изражение, сякаш я бе очаквал.

— Г-жо Фицуилям. С какво мога да съм ви полезен?

— Дойдох да видя съпруга си. Искам да му покажа, че напълно съм възстановила здравето си. — Всъщност, бе дошла да разгледа картините, които Девлин бе окачил на стените си, защото наистина трябваше да се изнесе от Уолдемър Хауз, за предпочитане преди да прекара още една нощ в леглото на горещия, много активен и много възбуден Девлин.

— Възстановяването ви е истинско облекчение за всички ни. — Равният тон на Сам опровергаваше изказаната загриженост.

Но тя бе сигурна, че при подходящия стимул — а някой ден тя щеше да разбере какъв е той — Сам можеше да бъде предизвикан да се усмихне.

— Г-н Фицуилям е зает в момента. Бихте ли почакали? — попита той.

— Разбира се. — Тя се разходи наоколо, оглеждайки кабинета. — Тук е много приятно. — Така си беше. Стаята бе просторна и обзаведена с вкус, с големи прозорци с изглед към океана, дъбови архивни шкафове, принтер/факс/ копирна машина и нито една представляваща интерес картина по стените.

По дяволите.

С небрежна стъпка се отправи към архивните шкафове.

— С какво сте се занимавали преди да започнете работа при г-н Фицуилям?

Сам вдигна поглед от бюрото и се намръщи.

Тя побърза да добави:

— Не че имам някакви предразсъдъци по отношение на мъже с професия секретар…

— Изпълнителен асистент.

— Да, изпълнителен асистент. Това исках да кажа. Но като че ли… — с вечно намръщената ви физиономия и неуморна експедитивност, и този бдителен поглед… — като че ли повече ви подхожда да сте генерал. — Или пък сериен убиец. — Човек, който дава заповеди и организира.

— Аз давам заповеди. Организирам времето и голяма част от програмата на г-н Фицуилям. — Сам отново насочи вниманието си към прелистването на страници.

— Сигурна съм, че г-н Фицуилям е много доволен от работата ви. — Сега вече беше сигурна, че не е добра идея да задава лични въпроси на Сам. Може би той наистина беше сериен убиец. — Съществува ли карта на хотела? Постоянно се губя.

— Има купчина карти в ъгъла на шкафа до вратата.

Тя грабна една, сгъна я и я пъхна в джоба си.

— И ако си стояхте в стаята, нямаше да се губите.

Беше съвсем очевидно, че този тип не я харесва, и то напълно разбираемо, като се има предвид, че знаеше как е влязла в къщата с взлом и подозираше, че не е истинска съпруга на Девлин. Но това никак нямаше да й попречи да се пробва.

— Доскучава ми. Вие сигурно ще ме разберете, Сам. В отлична форма сте. Сигурно спортувате. Водите активен живот. Може би играете футбол като Девлин?

— Вдигам тежести и бягам. Това са двата най-ефективни метода да се поддържа човек във форма.

— А как се забавлявате?

— Да се забавлявам? — Веждите му отскочиха нагоре в недоумение.

Ясно. С тези въпроси нямаше да разбере нищо. Тя погледна открехнатата врата към кабинета на Девлин и тръгна небрежно натам.

— Няма ли да поседнете, докато чакате? — Което беше не съвсем тактичния подход, който Сам избра, за да й каже да седне и да си затваря устата.

— Разбира се. — Тя се отпусна на стола срещу него и се усмихна.

Той не й се усмихна в отговор.

— Предполагам, че г-н Фицуилям не ви оставя и минутка свободно време? Винаги ли работите до толкова късно? — Тя хвърли поглед към стенния часовник. — Минава пет.

— Не, не ми оставя. Да, винаги. Така е.

Нашият Сам май не е от разговорливите.

— До колко късно работите по принцип?

— До много късно. Всъщност, сега трябва да приключа с изготвянето на списъка с покупки за идната седмица. — Той се обърна към компютъра си. Пръстите му заиграха по клавиатурата.

— Колко хубав телефон. — Тя го завъртя към себе си и го огледа. — Има четири линии. На всичките ли вие отговаряте?

— Да.

— Това ли са линиите за целия хотел?

— Не. Но в моите задължения влиза да проследявам използването на всички линии от онова табло. — Той посочи електронния панел на стената. — Вашата линия, например, изглежда доста натоварена от единадесет сутринта. — Погледна я многозначително изпод вежди.

— Нима? — изчурулика жизнерадостно тя. — В момента използва ли я някой?

— Да. Предполагам някоя от прислужничките.

— Възможно е. А дали можем да чуем какво говори?

— Противозаконно е да се подслушват личните разговори от хотелските стаи.

— Ясно. — Тя едва се стърпя да не потърка доволно ръце.

— Някакви други въпроси? — Преди да е успяла да му отвърне, той добави: — Тъй като през последните няколко дена не успявам да се наспя… а ако не приключа с тази задача и всички следващи няма да успея да спя и тази нощ…

Пък и раздразнителен.

— Не бих искала да ви преча на работата. — Тя го гледаше как трака по клавиатурата.

Не знаеше дали е прекалено отдаден на работата си, или неподатлив на чара й, но той не й обръщаше никакво внимание.

Тя се изправи, разходи се до факса и го огледа намръщено.

— Обзалагам се, че това нещо е доста използвано тук.

— Да.

Ако можеше само да хвърли един поглед в кабинета на Девлин, без да й се налага да се сблъсква със самия Девлин… Направи няколко стъпки към отворената врата.

Дочу гласове. Дълбокият и отчетлив южняшки акцент на Девлин, и треперливият, изплашен гласец на жена.

— Съжалявам, г-н Фицуилям. Обещавам, че няма да се повтори. Поне… ще се постарая да не се повтори.

— Мия, не разбирам. До преди три дни ти беше примерна служителка. Какво се е случило?

— Свързано е със… със сина ми. — Готвачката звучеше нещастно и засрамено. — Отпадна от училище. Постоянно се забърква в неприятности. Опитвам се да го контролирам, но е на седемнайсет. Г-н Фицуилям, казах му, че ще гладуваме, ако загубя тази работа, а той отвърна, че си имал начини да… да ни изхранва. — Гласът на Мия трепереше. — А аз се страхувам, че…

— Седни. Вземи си кърпичка. И, за бога, престани да подсмърчаш.

Гласът на Девлин прозвуча като плесница в лицето след отчаяния разказ на Мия.

Ама че кретен. Не виждаше ли, че жената се нуждае от специално внимание точно в този момент?

— Да… да, сър — пророни готвачката.

Като погледна към Сам, който яростно тракаше по клавиатурата, Медоу се приближи достатъчно, за да вижда случващото се в кабинета.

Мия седеше в стола срещу бюрото и бършеше носа си.

— Мия, двамата с теб имаме ли романтични отношения? — изстреля внезапно Девлин.

Тя вдигна обидено лице.

— Не, сър!

— Тогава си издухай проклетия нос! Не ме интересува как ще прозвучи. — Девлин свъси вежди разярен. — Просто искам да спреш да цивриш.

Тя издуха носа си.

Кретен такъв! Той наистина беше толкова отвратителен, колкото твърдяха всички. Медоу трябваше да влезе на момента и да му каже…

— Добре. Погледни ме. — Девлин се приведе и погледна в очите на Мия. — Седемнайсетгодишният ти син е отпаднал от училище, съпругът ти те е изоставил, имаш тринайсетгодишна дъщеря и се страхуваш, че синът ти се е забъркал с наркотици. Пропускам ли нещо?

— Синът ми е осребрил последната ми заплата и не знам какво е направил с парите. — Жената се разплака неудържимо и се изправи. — Съжалявам, г-н Фицуилям. Знам, че не е ваша грижа да мислите за моето семейство. Желаете ли да напусна кабинета ви?

— Не и докато не намерим решение на проблемите ти. Сега седни.

Тя седна.

— Така. Погледни ме.

Тя се подчини.

— В момента разработвам един проект на остров Елмит.

— Къде е Елмит?

— В Карибско море. Купих го.

— Целия остров?

— Не е населен. Нямаше прясна вода. Затова сондирах. Оказа се, че под острова има огромни запаси. Възнамерявам да построя там почивен комплекс.

— Добре — кимна Мия.

— Щом като синът ти така или иначе е отпаднал от училище, какво ще кажеш да го подтикна да се захване с ученето отново?

Мия впери поглед в него и в очите й се появи плаха надежда.

— Добре.

Може би Медоу прибързваше с преценката си за Девлин.

— Ако, да кажем, бъде отвлечен… — Девлин направи пауза, за да види дали Мия няма да възрази — и бъде изпратен да работи в строителството, тежки конструкции, на ненаселен остров за лятото…

— Кога може да тръгне? — Гласът на Мия се промени, стана по-сдържан, овладян. Но и нетърпелив.

— Г-жо Фицуилям! — прошепна Сам в този момент зад нея. — Да не би да подслушвате? — Той се опита да я отмести.

— Шшшт. — Медоу го побутна. — Искам да чуя това.

Девлин погледна към вратата, забеляза ги и после отново върна вниманието си към Мия.

— Заминава още тази вечер.

Тя не се поколеба нито за миг.

— Вземете го.

— Като излизаш дай на секретаря ми информацията, която му е необходима, за да го открие. След това се върни към работата си и ти желая успех. Джордан е в отвратително настроение днес.

— Знам, сър. Благодаря ви, сър. — Мия се изправи. Като минаваше покрай Медоу кимна — и за пръв път, откакто Медоу я бе срещнала, тя изглеждаше щастлива.

Сам се опита да избута Медоу настрани.

— Ще съобщя, че сте тук.

— Не си правете труда. — Тя влетя в кабинета на Девлин и затвори вратата пред изуменото лице на секретаря.

Девлин никак не изглеждаше доволен да я види.

Да, защото големият, лош, безпощаден предприемач бе хванат да върши нещо добро.

Тя заобиколи бюрото.

Той се изправи.

— Трябваше да си в леглото.

— Четиридесет и осемте часа минаха. — Тя го бутна назад в стола, последва го и обязди скута му. — Толкова си мил.

— Мия е добра готвачка.

— Най-милият човек в целия свят. — Докосна устните му със своите и го целуна.

Когато целувката приключи, той каза:

— Ако я бях уволнил, Джордан щеше да побеснее.

— Най-милият човек в целия свят — повтори тя, целуна го отново и притисна бедрата си по-силно към скута му.

Когато извади езика си от устата му, той вече беше готов да се съгласи с всичко, казано от нея.

— Аз съм най-добрият човек на света. — Вгледа се в очите й, по влажните му устни се прокрадна усмивка, а ръцете му обгърнаха бедрата й. — Заключи ли вратата?

— Не. Не виждам смисъл от това. Най-добрият човек в света не чука жени върху стола в кабинета си.

— Така е, но пък няма лошо да чука жена си.

— Ах, ти, сладкодумен проклетник такъв! — Бе се притиснала възможно най-плътно към скута му, обгърнала с ръце раменете му, гърдите й едва докосваха неговите, обливайки го с топъл и женствен аромат…

Господи, нима му се усмихваше? Не на Четири. Не на дъртаците. Не на прислужничките или на Сам, нито пък на г-жа Конъми, а на самия него.

Но той изпита нуждата да каже нещо.

— Наистина, не исках да загубя един от малкото хора от Амелия шорс, които са готови да понесат ненавистта на изкуфелите старци и да работят за мен. — Какво му ставаше? Защо се опитваше да я разубеди от позитивното й мнение за него? Та той искаше тя да му се усмихва.

Но не като възнаграждение за похвалното му поведение. Което не му беше привично. Искаше да му се усмихва, защото се чувства спокойна с него, защото го желае.

Проклятие! Причината за усмивката й не бе правилната. А до съвсем скоро не бе смятал, че изобщо съществуват неправилни причини за това.

С дисциплинираност, която не подозираше, че притежава, той отмести бедрата й от скута си.

— Виж, и аз ще имам полза от хлапето. Все пак ще работи, както никога не е работил досега.

— Взаимноизгодна любов. Разбирам. Но без помощта ти Мия нямаше да има шанс да се справи. — Медоу го целуна отново, после стана от него.

Искаше му се да се изправи, но не можеше и да помръдне, без да изстене.

— Ау, колко много монитори! — Тя се обърна към стената, където бяха окачени всичките. — Майчице мила. — Тя прозвуча неловко и заоглежда наоколо.

Погледът й обходи стената зад него — или по-скоро, картините по стената зад него.

По дяволите. Не беше дошла тук, за да му се усмихва. Бе дошла да се запознае със съдържанието на кабинета му.

Докато вървеше към стаята си, Медоу извади картата от джоба си, разгърна я и я разгледа. Беше отбелязан всеки коридор, всяка ниша, всяка стая. Точно от това имаше нужда.

Огледа се. Но колко притеснително беше да знаеш, че във всяка една секунда някой — Девлин — те наблюдава. Знаеше го и преди, но при вида на онези монитори параноята й се засили и придоби реални измерения и сега караше косъмчетата по тила й да настръхват. Когато стигна убежището на всекидневната, я заля вълна на облекчение. Радваше се, че може да отвори картата върху масата и да начертае с химикал своя план за действие.

Не разбираше Девлин. В един момент я държеше върху скута си и я гледаше сякаш тя е Божи дар за Южна Каролина, а в следващия почти я изхвърли, образно казано. Докато тя оглеждаше наоколо, той я хвана за ръката, извлече я от кабинета си и, точно преди да затвори вратата под носа й, й каза да си поръча храна в стаята.

А Сам не й бе позволил да отвори вратата и да влети отново вътре. Навярно имаше опит във футбола, защото възпря опитите й като просто се изправи пред бравата.

А тя само искаше да каже на Девлин, че не бива да се срамува от това, че се е държал мило с Мия. Медоу нямаше да го издаде пред някого и да съсипе имиджа му на голям, лош, безмилостен предприемач.

Тя погледна към телефона. Искаше й се разкаже на майка си всичко за него, но Джудит й бе казала да не се обажда.

Дали всичко с Шарън беше наред?

Медоу вдигна слушалката и поръча да й донесат вечеря в стаята. Зарадваха я с вкусно, великолепно вегетарианско ястие. Хотелът със сигурност щеше да си изгради стабилна репутация с ненадминатата си кухня. Тя хапна, побъбри си със служителя, който дойде да вземе опразнения поднос, изкъпа се, навлече нощница, седна пред телевизора да гледа „Дресировка на партньора“, некадърно риалити шоу… и през цялото това време не спираше да се тревожи за Шарън.

Липсваха й контактите с майка й. Липсваше й успокоителния глас на Шарън. Липсваше й земната й мъдрост. И се тревожеше, тревожеше се толкова много за здравето й.

Само ако можеше да загатне пред майка си, не за онова, което правеше тук, а за него, Шарън несъмнено щеше да прояви интерес. Да се разсее от мислите за болестта си.

А защо да не й се обади?

Медоу впери очи в телефона.

Защо не, наистина?

Можеше да измисли за пред Шарън някаква историйка за това как се е прокраднала до телефона по време на семинар. Простичка историйка, защото мама умееше да разпознава лъжата в гласа на дъщеря си.

А ако Сам все още бе в кабинета, щеше да види, че тя звъни, но не и да подслуша.

Медоу погледна през прозореца към бързо спускащия се пролетен мрак и взе решението, от което се нуждаеше, за да се успокои. Бързо набра номера на родителите си и докато слушаше свободния сигнал, стисна телефонната слушалка с всичка сила.

Когато от другата страна прозвуча познатият любим глас, се поотпусна.

— Мамо, трябва да се връщам на лекции, така че не мога да говоря дълго, но… как са нещата при вас с татко?

Шарън затвори телефона и се отпусна назад в леглото. По горната устна и челото й бяха избили капчици пот, а лицето й бе толкова бледо, че на Ривър му се доплака.

Но пък усмивката й бе истинска.

— Беше Медоу. Прекарва си чудесно.

— Как вървят семинарите?

— Не й се говореше по този въпрос. Искаше да ми разкаже за мъжа, когото е срещнала.

— Запознала се е с някого?

— Спомена, че бил различен от останалите — сериозен, амбициозен. Но я очаровал.

— Не ми звучи като човек от нашата черга.

— Не е и нужно. Важното е да е неин тип.

— Права си. — Ривър нямаше алтруистичната нагласа на Шарън що се отнасяше до мъжете, контактуващи с малкото му момиченце, но двамата бяха възпитали Медоу да се доверява на инстинкта си и сега бе негов ред да направи същото. Той подаде на Шарън чаша вода и шепа хапчета. — Кога мисли да се прибира вкъщи?

— Попита дали ще имаме нещо против, ако поостане още няколко седмици.

— Няколко седмици? — Любопитството на Ривър бе примесено и с известна доза тревога. — Май наистина го харесва, а?

— Радвам се за нея. Едва на двадесет и две е, а последните години не бяха от най-леките. Тази почивка ще й се отрази добре.

— Да, но… — Той гледаше измъчените опити на Шарън да се изправи в леглото и се опита да се пребори с импулса да й помогне. Тя ненавиждаше това; мразеше да се отнасят с нея като с инвалид.

— Не ти ли се иска да прекараш малко време насаме с мен? — С големи усилия Шарън сложи хапчетата едно по едно в устата си и ги глътна. Усмихна се, погали бузата му и после отново се отпусна върху възглавницата.

— Разбира се, че ми се иска. — Безпомощно я гледаше как я затваря очи и отпуска ръка върху корема си, издайнически знак, че очаква да й се доповръща. — Увери я, че си добре. — Не го искаше, но думите му прозвучаха като обвинение.

— Ще й кажа всичко, когато и ние разберем. Когато излязат и последните резултати. Обещавам. Нека й позволим няколко дена щастие.

Той капитулира пред Шарън. Винаги ставаше така. Тя имаше силна воля и ясно чувство за добро и лошо, но този път… не беше сигурен, че е взела правилното решение. Никак не беше сигурен.