Сара Шепард Безпощадно (книга 10 от поредицата "Малки сладки лъжкини")

Гузният негонен бяга.

Уилям Шекспир

Ще си получите заслуженото

Успявали ли сте някога да се измъкнете безнаказано, след като сте направили нещо много, много лошо? Като например да се сваляте в закусвалнята с онзи много сладък колега… и да не кажете на гаджето си. Или пък да откраднете онзи страхотен шал на фигурки от любимия бутик… а алармата да не се включи. Или пък да си направите фалшив профил в Туитър и да започнете да пускате гадни слухове за най-добрата си приятелка… и после да си замълчите, когато тя стовари вината върху оная кучка, дето седи пред нея в часа по алгебра.

В първия момент ви обзема еуфория. Но с времето постепенно започва да ви става гадно. Наистина ли сте го направили? Дали някой ще разбере? Понякога очакването е по-страшно от самото наказание и чувството за вина може живи да ви изяде.

Сигурно сте чували хиляди пъти фразата „Извърши убийство и се измъкна“ и никога не сте се замисляли сериозно върху това, но четири красавици от Роузууд наистина се отърваха. И не само това. Опасните им тайни бавно ги разяждат отвътре. На всичкото отгоре сега някой знае всичко.

Съдбата е голяма кучка. Особено в Роузууд, където тайните никога не остават скрити за дълго.



Часът беше почти десет и половина вечерта, на трийсет и първи юли. Въздухът в Роузууд, Пенсилвания, богаташко предградие на Филаделфия, беше тежък, задушливо горещ и пълен с комари. Безупречно окосените ливади бяха придобили сух, жълтеникав цвят, цветята в лехите бяха повехнали, а листата на дърветата се бяха сгърчили и бяха нападали по земята. Жителите на предградието киснеха апатично в басейните си, нагъваха плодов сладолед, купен от местния магазин за органични продукти, който работеше до полунощ, или лежаха в леглата си при надути до дъно климатици и си представяха, че е февруари. Това бе един от малкото месеци в годината, когато градчето напълно губеше живописния си вид.

Ариа Монтгомъри седеше на задната веранда, бавно търкаше врата си с бучка лед и се чудеше дали да не си легне. Майка й Ила седеше до нея и придържаше с ръка чашата бяло вино, която бе поставила на коляното си.

— Не се ли радваш, че след няколко дни се връщаш в Исландия? — попита тя.

Ариа се опита да демонстрира ентусиазъм, но дълбоко в себе си усещаше дразнещо безпокойство. Тя обожаваше Исландия — беше живяла там от осми до единайсети клас, — но сега се връщаше там заедно с приятеля си Ноъл Кан, брат си Майк и старата си приятелка Хана Мерин. За последно беше пътувала с тях — както и с другите й две близки приятелки Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс — до Ямайка, през пролетната ваканция. И там се беше случило нещо ужасно. Нещо, което Ариа никога нямаше да забрави.

В същото време Хана Мерин се намираше в спалнята си и си приготвяше багажа за пътуването до Исландия. Дали странните, бледи викинги, обвързани в роднински връзки, заслужаваха да бъдат почетени от великолепните й обувки „Елизабет и Джеймс“? Тя тръсна глава и вместо това хвърли в куфара едни мокасини „Томс“; когато те изтрополиха на дъното му, във въздуха се разнесе острата миризма на кокосов лосион против изгаряне, който й напомни за слънчевите брегове, скалите и лазурното ямайско море. Също като Ариа, и Хана си припомни онова фатално пролетно пътуване, на което бе отишла с най-добрите си приятелки. „Не мисли за това — обади се вътрешният й глас. — Не смей да си помисляш отново за това“.

Жегата в центъра на Филаделфия беше също толкова изтощителна. Общежитията на университета „Темпъл“ не бяха добре климатизирани, затова студентите от летния курс слагаха навсякъде вентилатори и се плацикаха в шадравана на площада, макар да се носеха слухове, че пияните момчета често пикаят в него.

Емили Фийлдс отключи стаята на сестра си, където се криеше през лятото. Пусна ключовете в чашата с надпис „Отбор по плуване, Станфорд“ и свали подгизналата от пот тениска, намачканите черни панталони и пиратската шапка, които носеше по време на работата си като сервитьорка в „При Посейдон“, ефектен морски ресторант в крайбрежния район. Единственото, което й се искаше, бе да легне на леглото на сестра си и да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, но почти веднага след го направи, ключалката се превъртя и вратата се отвори. В стаята връхлетя Карълайн, понесла купчина учебници. Макар че вече не трябваше да крие бременността си, Емили бързо покри корема си с тениската. Жестът привлече погледа на сестра й. На лицето й се изписа отвращение и Емили засрамено се обърна.

На около километър от тях, близо до Университета на Пенсилвания, Спенсър Хейстингс влезе, залитайки, в една малка стая в местния полицейски участък. По гърба й се стече тънка вадичка пот. Когато прокара пръсти през мръснорусата си коса, тя усети колко е мазна и заплетена. Погледна към отражението си в стъклото на вратата и видя измършавяло момиче с хлътнали, лишени от блясък очи и увиснали краища на устните. Приличаше на мръсен труп. Откога не се беше къпала?

В стаята влезе висок полицай с пясъчноруса коса, затвори вратата зад гърба си и я погледна заплашително.

— Ти си записана в лятната програма на „Пен“, нали?

Спенсър кимна. Страхуваше се, че ако заговори, ще избухне в сълзи.

Ченгето измъкна от джоба си познатата тубичка с хапчета и я разклати пред лицето й.

— Ще те питам само още веднъж. Твои ли са?

Тубичката се размаза пред очите й. Ченгето се наведе към нея и тя долови миризмата на одеколон „Поло“. Това изведнъж й напомни за Джейсън, брата на някогашната й най-добра приятелка Алисън Дилорентис; когато минаваше през своята „Поло“ фаза, той се обливаше от глава до пети с одеколона, преди да отиде на парти. „Уф, пак се наполих“, простенваше Али, когато Джейсън минаваше покрай тях, а Спенсър и най-добрите й приятелки Ариа, Хана и Емили избухваха в смях.

— Смешно ли ти се струва? — изръмжа полицаят. — Защото смея да те уверя, че като приключим с теб, изобщо няма да ти е смешно.

Спенсър сви устни, осъзнавайки, че несъзнателно се е усмихнала.

— Съжалявам — прошепна тя. Как изобщо може да се сеща за мъртвата си приятелка Али — която всъщност беше Кортни, тайната й близначка — в такъв момент? Сега ще започне да мисли за Алисън Дилорентис, с която Спенсър никога не е била приятелка; момичето, което се беше върнало в Роузууд от психиатрията и беше убило близначката си, Иън Томас, Джена Кавана и без малко да убие самата Спенсър.

Причина за хаоса в главата й сигурно беше хапчето, което беше глътнала час по-рано. Тъкмо беше започнало да действа и умът й препускаше с милион километри в секунда. Очите й шареха из стаята, а ръцете й потрепваха. „Тресе те като пред изпит“ — би казала приятелката й Келси, ако двете се намираха в нейната стая в университетските общежития, а не заключени в две отделни стаи за разпит в мръсното полицейско управление. И Спенсър щеше да се засмее, щеше да тупне Келси по гърба с тетрадката си и после отново щеше да се заеме да пълни с химически формули и без това претъпканата си с информация глава.

Когато стана ясно, че Спенсър няма да признае за хапчетата, ченгето въздъхна и пъхна шишенцето обратно в джоба си.

— Трябва да ти кажа, че приятелката ти не спира да говори — рече той с твърд глас. — Казва, че идеята за всичко е твоя, че тя просто минавала оттам.

Спенсър ахна.

— Какво е казала?

На вратата се почука.

— Не мърдай оттук — изръмжа той. — Ей сега се връщам.

Той излезе навън. Спенсър огледа малката стая. Тухлените стени бяха боядисани в жабешко зелено. По бежовия килим се виждаха подозрително изглеждащи жълтеникавокафяви петна, а луминесцентната лампа на тавана издаваше непрекъснато жужене, от което й скрипваха зъбите. В коридора се чуха стъпки. Тя застина на стола си и се ослуша. Дали ченгето записваше показанията на Келси? И какво точно беше казала тя за Спенсър? Те не се бяха наговаряли какво да кажат, ако ги хванат. Всъщност изобщо не си бяха мислили, че ще ги хванат. Полицаите сякаш изникнаха отникъде…

Спенсър затвори очи, припомняйки си случилото се през последния час. Купуването на таблетките в Южна Филаделфия. Измъкването от онзи стряскащ квартал. Воят на сирени зад гърба й. Тя си умираше от страх заради онова, което я очакваше. Телефонното обаждане до родителите й. Разочарованите погледи и безмълвните сълзи. Сигурно щяха да я изключат от „Роузууд дей“ и щеше да се наложи да завършва гимназията в общинското училище. Иначе щяха да я изправят пред съда. След това я очакваше еднопосочно пътуване до държавния университет — или още по-лошо, работа като сервитьорка в местната „Уауа“ или като ходеща реклама на някоя компания за бързи кредити по Ланкастър авеню.

Спенсър бръкна в джоба си и стисна ламинираната университетска идентификационна карта за лятната програма. Помисли си за контролните и есетата, които й бяха върнати преди няколко дни; в горния десен ъгъл на всяко едно от тях грееше ярко максималният брой точки. Нещата се развиваха толкова добре. Просто трябваше да изкара лятната програма докрай, да изкара шестици по четирите предмета от академичната програма, които си беше избрала, и отново щеше да бъде на върха. След цялата история с Истинската Али тя наистина заслужаваше добра почивка. Колко още тормоз и лош късмет би могло да изтърпи едно момиче?

Спенсър напипа айфона в джоба на късите си дънкови панталони и набра телефона на Ариа. Той позвъни веднъж, втори път…

Айфонът на Ариа изврещя в спокойната роузуудска тъмнина. Когато видя името на Спенсър, изписано на екрана, момичето трепна.

— Здрасти — рече предпазливо тя. Двете не бяха разговаряли от скандала на партито на Ноъл Кан.

— Ариа. — Гласът на Спенсър звучеше измъчено, като опъната струна на цигулка. — Трябва да ми помогнеш. Яко съм загазила.

Ариа бързо се шмугна през плъзгащата се врата и изтича към спалнята си.

— Какво има? Добре ли си?

Спенсър преглътна тежко.

— Проблемът е с мен и Келси. Хванаха ни.

Ариа се спря на стълбите.

— Заради хапчетата?

Спенсър изхълца.

Ариа не каза нищо. „Предупредих те — помисли си тя. — А ти ми се нахвърли“.

Спенсър въздъхна, усещайки причината за мълчанието на Ариа.

— Виж, наистина съжалявам за онова, което ти казах на купона у Ноъл. Аз… Не бях на себе си, не говорех сериозно. — Тя погледна през стъклото на вратата. — Но този път наистина загазих. Цялото ми бъдеше може да се срине. Целият ми живот.

Ариа пощипна основата на носа си.

— Нищо не мога да направя. Не искам да си имам работа с полицията — особено след Ямайка. Съжалявам. Не мога да ти помогна. — И тя затвори с натежало сърце.

— Ариа! — извика Спенсър, но на екрана проблеснаха думите „Край на разговора“.

Невероятно. Как можа Ариа да й причини това, и то след всичко, което бяха преживели заедно?

Някой се изкашля пред стаята. Спенсър отново извади телефона си и набра номера на Емили. После притисна слушалката към ухото си и се заслуша в монотонното пиукане.

— Моля те, вдигни, вдигни — шепнеше тя.

Лампата в стаята на Карълайн вече беше угасена, когато телефонът на Емили започна да звъни. Тя видя името на Спенсър на екрана и потрепери стреснато. Приятелката й сигурно искаше да я покани на среща в университета. Емили винаги се извиняваше, че е уморена, но всъщност просто не беше споделила с никоя от приятелките си, че е бременна. Ужасяваше я мисълта, че трябва да им обяснява подробностите.

Но докато екранът примигваше я връхлетя зловещо предчувствие. Ами ако Спенсър беше загазила? Последния път, когато се бяха видели, тя изглеждаше толкова изплашена и отчаяна. Може би имаше нужда от помощта й. Може би двете щяха да си помогнат взаимно.

Емили протегна ръка към телефона, но в този момент Карълайн се обърна на другата страна в леглото си и изръмжа:

— Нали нямаш намерение да отговаряш? Някои хора имат часове рано сутринта.

Емили натисна бутона за прекъсване и се отпусна отново върху матрака, преглъщайки сълзите си. Тя знаеше, че присъствието й тежи на Карълайн — разтегаемият диван заемаше почти цялото свободно пространство, Емили непрекъснато пречеше на Карълайн да учи и освен това я молеше да запази ужасната й тайна от родителите им. Но трябваше ли да се държи толкова гадно?

Спенсър не изпрати съобщение на Емили. Оставаше й само един човек, на когото можеше да се обади. Тя намери името на Хана в списъка и го избра.

Когато телефонът иззвъня, Хана тъкмо затваряше куфара си.

— Майк? — отговори тя, без да поглежда към екрана. Приятелят й през цялото време й звънеше и й задаваше най-различни въпроси за Исландия — Знаеш ли, че там има музей на секса? Непременно ще те заведа в него!

— Хана — избъбри Спенсър. — Имам нужда от теб.

Хана седна на леглото.

— Добре ли си? — Не се бяха чували цяло лято, още откакто Спенсър започна интензивния си подготвителен курс в „Пен“. Последния път я беше видяла на купона у Ноъл Кан, на който приятелката на Спенсър, Келси, също се беше появила. Изкараха една наистина странна нощ.

Спенсър избухна в сълзи. Говореше накъсано и Хана успя да чуе само откъслечни думи:

— Полицията… хапчета… Опитах се да се отърва от тях… Край с мен, освен ако ти…

Хана се изправи и закрачи из стаята.

— По-спокойно. Да видим дали съм разбрала. Значи… загазила си? Заради наркотици?

— Да, и ти трябва да направиш нещо за мен. — Спенсър стисна телефона с двете си ръце.

— Как мога да помогна? — прошепна Хана. Тя си спомни всичките пъти, когато я бяха водили в полицията — заради откраднатата от „Тифани“ гривна, а по-късно и заради катастрофата с колата на тогавашното й гадже Шон. Едва ли Спенсър искаше от нея да се сближава с ченгето, което я беше арестувало, както навремето постъпи майката на Хана.

— У теб ли са онези хапчета, които ти дадох на купона на Ноъл? — попита Спенсър.

— Ами, да. — Хана се размърда притеснено.

— Искам да ги вземеш и да ги отнесеш в колежа. Иди в общежитието „Фридман“. Задната врата винаги е отключена — можеш да влезеш оттам. Качи се на четвъртия етаж, стая 413. Комбинацията на ключалката е пет-девет-две-нула. Когато влезеш, пъхни хапчетата под възглавницата. Или в шкафа. На някое място, което хем да е скрито, хем не чак толкова.

— Чакай малко, чия е тази стая?

Спенсър сви пръстите на краката си. Надяваше се Хана да не я попита за това.

— На… Келси е — призна си тя. — Моля те, не ме съди, Хана. Няма да издържа тук. Тя иска да ме съсипе, разбираш ли? Искам да занесеш хапчетата в нейната стая, а след това да се обадиш на ченгетата и да кажеш, че всички в „Пен“ знаят за нея, че е дилър. Освен това спомени, че е често се е забърквала в неприятности. Това ще накара ченгетата да претърсят стаята й.

— А Келси наистина ли е дилър? — попита Хана.

— Ами, не. Едва ли.

— Значи ти искаш да натопя Келси за нещо, което двете сте свършили?

Спенсър затвори очи.

— Гаранция ти давам, че в този момент Келси е в стаята за разпити и здраво ме топи. Трябва да се опитам да се измъкна.

— Но аз заминавам за Исландия след два дни! — възрази Хана. — Не ми се иска да минавам през митницата, при положение, че току-виж издадат заповед за моя арест.

— Няма да те хванат — увери я Спенсър. — Обещавам ти. Освен това… помисли за Ямайка. Не забравяй как всички щяхме да загазим здраво, ако не се бяхме подкрепяли.

Стомахът на Хана се сви. Тя правеше всичко възможно да изтрие инцидента в Ямайка от съзнанието си и до края на годината избягваше приятелките си, за да не събудят спомените за ужасното събитие. Същото им се беше случило и когато най-добрата им приятелка Алисън Дилорентис — която всъщност беше Кортни, тайната близначка на Али — се появи в последния ден на седми клас. Понякога трагедиите сплотяват приятелите. В други случаи ги разделят.

Но сега Спенсър се нуждаеше от нея, също както Хана бе имала нужда от приятелките си в Ямайка. Те бяха спасили живота й. Хана стана и нахлу чехлите си.

— Добре — рече тя. — Ще го направя.

— Благодаря ти — каза Спенсър. После затвори и усети как облекчението я залива като прохладен, мъглив дъжд.

Вратата рязко се отвори и телефонът едва не падна от ръцете й. Същото намръщено ченге връхлетя в стаята. Когато забеляза телефона й, бузите му пламнаха.

— Какво прави това у теб?

Спенсър го остави на масата.

— Никой не ми го поиска.

Ченгето грабна телефона и го пусна в джоба си. След това хвана Спенсър за ръката и грубо я изправи.

— Да вървим.

— Къде ме водите?

Полицаят я избута в коридора. Удари я миризма на гранясала храна.

— Сега ще си поговорим.

— Вече ви казах, че нищо не знам — възрази Спенсър. — Какво ви каза Келси?

Ченгето се подсмихна.

— Да видим дали разказите ви ще съвпаднат.

Спенсър се вцепени. Представи си как новата й приятелка стои в стаята за разпити, спасява собственото си бъдеще и съсипва нейното. След това си представи Хана, която се мята в колата си и зарежда в джипиеса си пътната карта до университета на Пенсилвания. При мисълта, че ще натопи Келси, стомахът й се сви, но нима имаше друг избор?

Ченгето отвори някаква врата и посочи на Спенсър един от офисстоловете.

— Доста неща трябва да ни обясните, госпожице Хейстингс.

„Така си мислиш ти“ — каза си Спенсър и изпъна рамене. Знаеше, че решението й е добро. Трябваше да се погрижи за себе си. И след като знаеше, че Хана вече е на път, тя бе сигурна, че ще се отърве.

Едва по-късно, след като Хана беше подхвърлила наркотиците, след като се беше обадила в централата и след като Спенсър беше чула две ченгета да обсъждат обиска на стая 413 в общежитието „Фридман“, тя научи истината: Келси не беше казала нищо, което да уличи нея или Спенсър в извършването на престъпленията, в които ги бяха обвинили. Толкова й се искаше да промени всичко, но вече беше късно — ако признаеше, че е излъгала, това щеше да я вкара в още по-големи неприятности. По-добре да си мълчи. Вече нищо не можеше да насочи полицията към нея.

Скоро след това ченгетата я пуснаха с предупреждение. Когато Спенсър излизаше от стаята за задържани, тя видя двама полицаи да водят Келси по коридора. Държаха я здраво от двете страни, сякаш приятелката й беше сериозно загазила. Когато мина покрай нея, Келси я погледна уплашено. „Какво става тук? — питаше погледът й. — Какво знаят за мен?“. Спенсър сви рамене, сякаш нямаше никаква представа, след което излезе навън в нощта, спокойна, че бъдещето й е спасено.

Животът й продължи. Тя взе изпитите по всички предмети от курса с отличен. Върна се в „Роузууд дей“ като най-добрата в класа. Влезе в „Принстън“ с ранния прием. Докато дните и месеците бавно се точеха, споменът за онази кошмарна нощ бавно избледня и тя се успокои, че тайната й е в безопасност. Само Хана знаеше истината. И никой друг — нито родителите й, нито администрацията на „Принстън“, нито Келси — щеше да я узнае някога.

Докато не настъпи следващата зима. Когато някой успя да научи всичко.

Загрузка...